На другия ден се качихме при Белоградчишката крепост, издигната като естествено продължение на скалите. После поехме към пещерата Магурата, а оттам се отправихме към Изворския манастир “Успение Богородично”.
Той се намира на 9 км от гр. Димово и на около 2 км от с. Извор в живописна гориста местност. Кокетно подреденият двор е приютил малка църква, двуетажна манастирска сграда, камбанария и малка постройка, в западния край на която навремето, докато се строеше голямата сграда, живееше игуменката майка Наталия.
Тук всичко изглежда ново, но сегашният игумен архим. Василий разказва, че при търсене на летописни данни за създаването на Гложенския манастир учените попадат на разказ за основаването през XII век на Изворския манастир във Видинско от руския княз Извор Таворски, воден от “летяща” икона.
След падането на Видинското царство манастирът е ограбен и разрушен от турците, монасите били избити, а които останали живи, избягали и манастирът запустял. Възобновен е през XVII век по инициатива на някой си йеромонах Силвестър.
До 1860 г. манастирът е мъжки. Последен игумен е йеромонах Агапий, преследван от турците и избягал в Сърбия през 1861 г. Останалите монаси Кирил, Гавраил и Хрисант са погребани в манастирския двор зад олтара. При Видинския митрополит Неофит Изворският манастир придобива статута на девически манастир. Три монахини и три послушници полагат големи усилия за ремонт на сградите и възстановяването на манастирския храм. До 1965 г. игуменка на манастира е майка Аполинария, а от 1965 до 2004 г. майка Наталия.
След кончината є управлението на манастира поема архим. Василий и манастирът отново става мъжки, но тук не престават да идват боголюбиви жени, които доброволно се трудят, измолвайки Божията помощ. Прекрасни благочестиви женици, които с вярата и ръцете си са превърнали манастира в райска градина.
Откриваме и сега две жени от Видин. Едната била болна от рак. Нейна позната я довежда тук. Денем се трудела в манастира, нощем се молела в храма и Бог я изцерил. Сега ежегодно дава курбан на храмовия празник и помага с каквото може. Тук е с друга своя близка, която има тежки семейни проблеми.
Когато потегляме на следващия ден, тръгват с нас, за да ги откараме до гарата в Димово. Асфалтовият път лъкатуши разбит, осеян с дълбоки дупки и пукнатини, от които е избуяла трева.
Вижте как е тревясал пътят към манастира, рядко някой минава по него казва спътницата ни, а пътят към болниците широк, хубав, вратите сами се отварят пред тебе!
Объркали сме пътищата: търсим помирение в съдилищата, здраве в болниците, и нито мир имаме, нито здраве и живот! съгласих се с нея.
Когато чуя Чипровци, в съзнанието ми изникват: чип-ровските килими, Чипровското въстание и разбира се Чипровският манастир.
На фона на отминало величие и слава, днес Чипровци е малко погранично селище с оредяло население, чиито жители бързат да ти покажат всичките си забележителности и да ти разкажат за тях. Това, което най-вече ме интересува, е да открия храма. Намира се на високо място в центъра на града и е посветен на “Св. Възнесение”, датира от 1677 г., но уредничката от музея ни увери, че този храм е изграден върху основите на по-стара църква, вероятно от Втората българска държава. Непосредствено до дувара на църковния двор са основите на величествения някога католически храм “Санта Мария”. Само част от стените са останали и от разрушената при въстанието през 1688 г. църква “Св. Никола” и Гушовският манастир над града.
След като обядваме в Чипровци, потегляме към едноименния манастир. Пътьом спираме при възобновения белоснежен храм в с. Железна (с 400 жители). Църквата, посветена на св. Николай Чудотворец, след повече от 50 години запустение е обновена и през 2008 г. възкръсна за нов живот.
Чипровският манастир. Влизаме в ниската каменна църква, посветена на свети Йоан Рилски, чиито мощи са спрели на това място при пренасянето им от Австро-Унгария. Пред храма два каменни свещника, вкопани в земята, които някога са попадали в притвора на по-стар и просторен храм. В източния край на манастира е високата кула костница, в която са събрани намерените на територията на манастира кости. Кости на мъченици.
И двете монашески крила са двуетажни, долепени едно до друго, и се намират южно от храма. Била съм на освещаването на едното крило, започващо от портата на манастира. Помня кога бутнаха другото и започнаха изграждането на ново. Днес и то е съградено, остават само довършителни работи. От старата паянтова сграда е запазен само параклисът в източния край. Целият е зографисан отвътре и отвън.
Игуменът йеромонах Кирил ни кани на чардака и докато пием кафе, разговаряме. Той е строителен инженер по образование. Начетен мъж, със страст към историята, който с увлечение говори за миналото на този край и на манастира.
Създаден през X век от български католици, Чипровският манастир е претърпял шест разрушения и пожари. Първото разрушаване на светата обител станало през 1404 година след въстанието на Константин и Фружин. Възстановен е отново, но при Чипровското въстание против османските поробители от 1688 година е опустошен отново. Унищожена е богатата манастирска библиотека с ценни славянски книги и икони.
В началото на XVIII век български православни монаси възстановяват манастира, подкрепени от братя монаси от Русия. Руският император подарил през 1800 година богато украсено Евангелие на светата обител. През 1806 година манастирът отново е разорен и опожарен от берковския бей Юсуф паша. През 1818 година отново е съграден, но десет години по-късно пак е изгорен.
Поредното възстановяване на Чипровския манастир и съграждането на малката църквица става през 1829 година, но през 1837-а огънят отново поглъща всичко. И отново градеж, за да дойде последното изгаряне след Освобождението.
Днес благодарение усилията на Видинския митрополит Дометиан и дарения от организации и граждани манастирът е обновен още една прекрасна перла на тази епархия. Идват и поклонници. Друго ме тревожи. Питам игумена дали местното население посещава манастира.
“Местното население” са ето тези тримата сочи той тримата мъже, седнали край него на чардака, аз тях познавам по име.