Случвало ли ви се е да чуете “ти не ме обичаш” от някого, когото обичате от цялото си сърце, някой за когото душата си давате? Онемявате и не можете да проумеете: как може да говори така след всичко, което правите за него.
Или обратното: да се чувствате пренебрегван, неудовлетворен и огорчен от някого, а той да недоумява от какво сте недоволен след всичко, което прави от любов към вас?
Не се ли питате в такива случаи: какъв е смисълът да обичаш някого, ако той не знае, любов ли е да обичаш някого от цялото си сърце, а той да не се чувства обичан?
Как се получава това разминаване, този абсурд? Възможно ли е да наричаме “любов” нещо, което не е любов, щом като само за нас е такова? Може би наричаме любов стремежа си да притежаваме някого, да владеем сърцето му, мислите му, живота му или пък егоистичните си очаквания някой да задоволява потребностите ни, да отгатва и задоволява желанията ни, без да даваме нищо в замяна? Може би погрешно наричаме любов чувства, които нараняват, вместо да окриляват?
Но по-вероятно е чувството, което ни изпълва, наистина да е любов, но да не умеем да я изразяваме, не и по разбираем за любимия начин. Напълно възможно е, въпреки неимоверните ни усилия, другият да не се чувства обичан просто защото в израз на любовта си му даваме не онова, което му е нужно.
Например, ако той води битки с конкурентите си, за да докаже на любимата, че е най-достойният за нея, а тя очаква да прекарва повече време с нея; ако той поднася в нозете й венците на победите си, а тя очаква да я изненада с цвете; ако той очаква тя да оцени усилията му да я направи щастлива, а тя е вечно недоволна... Ако тя му показва колко популярна и харесвана е, за да я оцени, а той очаква да е само негова; ако тя му повтаря колко го обича, а той не иска думи, а да оправдава доверието му; ако той очаква повече да вярва в качествата и способностите му и да го подкрепя, а тя му мърмори за поредната допусната грешка и го кара да се чувства като неудачник; ако тя полага неимоверни усилия, за да го дари с подреден и уютен дом, а той просто очаква от нея да го посреща спокойна и ведра...
Примерите могат да са безконечни. Ето как и двамата може да се обичат и да се стараят да даряват любов, и въпреки това да не се чувстват обичани. Жестовете на любов, които си правят, да се разминават със знаците за любов, които очакват един от друг.
А казват, че езикът на любовта бил универсален! Изглежда, че вавилонското смешение на езиците ни е засегнало много по-дълбоко. Направило ни е неспособни да разбираме, когато сме обичани и да оставаме неразбрани в усилията ни да изразим любовта си.
И все пак: нима нищо не може да се направи?
Може би, на първо време трябва да престанем да търсим доказателства във всичко сторено и не сторено, че другият не ни обича. Да престанем да мислим: той предпочете служебен ангажимент пред мен, той забравя важна дата за мен, не ми прави комплименти, не ми поднася приятни изненади, не ми се обажда, не ме цени, следователно, не ме обича. Или пък: тя не оценява колко важна е за мене професионалната ми реализация; тя не ме подкрепя в трудни за мен моменти; не зачита усилията, които правя, за да є доставя радост; тя ми няма доверие, не ме уважава, следователно, не ме обича... Може би, когато преценяваме любовта му, трябва да се опитаме да разберем и оценим нещата, които любимият човек все пак прави за нас и факта, че въпреки всичко е с нас, избрал ни е.
Освен това, разумно би било при цялата си всеотдайност да се интересуваме какво точно очаква от нас другият, да се опитваме да разберем какви са конкретните му потребности и очаквания, за да откликваме на тях.
А защо и да не си казваме един на друг от какво се нуждаем, за да се чувстваме обичани, вместо да чакаме другият сам да се досети какво очакваме от него? Разбира се не когато сме ядосани, а в подходящо време и с подходящ тон.
Друго разрешение на проблема е да се възползваме от общоприетите знаци за любов, които винаги вършат работа когато нещата се объркат или още по-добре преди да се объркат. Букет цветя, празнична вечеря, малък подарък, неочаквано обаждане, жест на внимание това е нещо като универсален език за изразяване на любовта в това Вавилонско смешение.
И накрая: не е лошо и да си го казваме по-често. Когато се чувстваме безсилни да предадем всичката любов, която изпълва сърцето ни, когато се чувстваме безсилни да дадем всичката любов, която заслужава любимият, можем просто да кажем “обичам те” без да се боим, че ще станем досадни, че е твърде шаблонно, без да си казваме “ама то е ясно”. И да не преставаме да го повтаряме. Защото ако вчера е било “ясно”, така ли е и днес, или някой се пита: “Все още ли ме обича, или вече не?”