Преди да говорим за това има ли нацията ни духовни устои, трябва да изясним понятието “духовност”. Днес много се говори за духовност. За нея говорят хора с най-различни професии и мирогледи, с различен житейски опит, очевидно влагайки в това понятие най-различно съдържание. Според християнското разбиране духът е вечното и непреходно божествено начало у човека. Духовността е преди всичко религиозно понятие. Вън от религията този термин е лишен от смисъл. Духовността е усилието да живееш в съгласие и единение с Бога и съобразно Неговите заповеди и воля, всичките ти прояви като личност да са моти-вирани от любов към Бога и любов към ближния.
Но, за съжаление, днес под духовност се разбира повече интелектуалната дейност и приобщеността на човека към културата.
Понятието “култура” също се нуждае от малко изяснение. Думата “култура” произлиза от латинската “култ” – “богослужение”. Тази етимология има и своето историческо потвърждение. По своите корени цялата човешка култура има религиозен произход. В древния свят нямало друга култура, освен тази, която била непосредствено свързана с религията и имала за цел да прославя Бога (или езическите богове).
От какво се е родила музиката? От желанието на хората да възпяват Бога. С какво е започнало изобразителното изкуство? С това, че хората се опитвали да изобразят с линии и краски своя религиозен опит. Ако потърсим назад във времето източниците на всяко културно явление, на всеки вид изкуство ще се окаже, че всички те са в религиозните вярвания, в религиозния култ.
От момента, когато културата се отделила от религията, тя придобила самостоятелно битие. Това е станало не толкова отдавна – на Запад в епохата на Ренесанса, а у нас още по-късно. Появява се така наречената светска култура.
Всяка светска култура в една или друга степен или се противопоставя на божественото или религиозното, или подменя със себе си нещо божествено и религиозно, или бавно и мъчително търси корените, от които някога се е откъснала. С други думи, културата не може да бъде неутрална по отношение на религията. Културата може да бъде религиозна, включваща както чисто религиозната, така и светската култура, която се опитва да намери своя път към Бога. Културата може да бъде и антирелигиозна когато войнствено се противопоставя на религията, пример за което беше социалистическата култура. Но културата може да бъде антирелигиозна и в онзи смисъл, който и придава приставката “анти”, която в гръцкия език означава “вместо”. Тогава тази култура или по-скоро антикултура се опитва да подмени със себе си религиозната същност и цел на живота и на всяка човешка деятелност.
Благодарение на медиите и интернет-комуникациите масовата култура оказва силно давление върху повечето хора и особено върху младите. Вгледаме ли се в заобикалящата ни действи-телност, ще установим, че макар да живеем в християнска епоха, нашата масова култура по своята същност е антирелигиозна. Ако християнството ни казва: ти си божие създание, носиш Божия образ в себе си и си призван да се усъвършенстваш духовно и чрез твоето духовно усъвършенстване, грижа и любов да се одухотворява и цялото творение, съвременната култура ни казва: ти си това, което притежаваш. Ако християнството ни учи, че преди всичко трябва да търсим Бога и Неговата правда и да обичаме Бога и ближния като себе си, съвременната култура ни казва: ти и твоите желания сте най-важни. Ако християнството ни учи, че земният живот е само подготовка за вечния, съвременната култура проповядва: живей за мига; тя издига в култ стремежа към бързо забогатяване и жаждата за удобства и плътски наслади, към себеизява и себеут-върждаване на всяка цена. Впрочем, историята не познава толкова егоцентрична култура като днешната, в която личното благо, личното право е издигнато в култ и в закон. И в най-примитивните времена и общества човекът е имал за цел нещо надхвърлящо личното му битие: рода, нацията, боговете…
Днешното време се характеризира с идейна и духовна деизинтеграция и дезориентация, с подмяна и девалвация на нравствените и духовни ценности. Подменяме Словото с думи, изпразнени от съдържание, подменяме мъдрост-та със знание, знанието подменяме с информа-ция… и така, докато загубим живота си в живеене. Както казва един голям английски поет: ”Цялото ни знание доближава незнанието, цялото ни незнание доближава смъртта, но близостта до смъртта не е близост до Бога”.
Днес всички общности – семейството, училището, Църквата, държавността са в криза. В тази повсеместна криза всеки прехвърля отго-ворността и обвинява другите – държавата, училището, Църквата, а забравяме, че първо-началната, изходна клетка на възпитаване в духовността е семейството. В семейството човек се учи да обича, да вярва, да търпи и да се жертва, забравяйки за себе си и да служи на другите, да възприема вярно и се отнася с почитание към авторитети. Семейството е остров на духовния живот и, ако то не изпълнява това свое най-важно предназначение, децата ни и обществото ни като цяло са обречени на раз-ложение и разпадане.
Историята е показала и потвърдила това с достатъчна нагледност: крушенията и изчез-ването на велики народи и империи започват с духовно-нравствени кризиси, които се проявяват първо в разложението на семейството. Ако духовността се колебае и слабее, то тя се отразява първо в отслабването на семейните връзки и авторитета на брачната институция. Но веднъж поколебала се в семейството, тя започва да слабее и да се изражда и във всички чо-вешки отношения проявления и организации: болната клетка създава болни организми.
Къде да търсим духовните устои на нацията ни? Там, откъдето изхожда самата духовност: в Бога и в непреходните християнски ценности.