Манастир "Свети Илия" село Чинтулово, община Сливен
Тръгнахме за това място, без специална подготовка. Знаехме само името на манастира. И това, че празен не се отива на такова място – все нещичко е добре да се занесе.
Моя близка ми каза, че това място е приказка, а свещеникът – много любвеобилен.
За този манастир няма табели. Спираш и питаш „Къде е пътя за манастира?”
Намерихме го. Отворихме си вратата и стигнахме до аязмото. Вратата към самия манастир, (който е с две църкви – едната е направена, а другата – в процес на изграждане), беше затворена. Свещеникът го нямаше…Решихме да почакаме. В боровата гора прохладата е животворна.
След приятното чакане, се появи отец Мариян – 39 годишен. Изскочи от колата си – мъж със строго изражение, слаб и с големи очи. Беше ходил из енорията си – той обгрижва няколко села. В този манастир отецът е приел да е всичко – и да свещенодейства, и да посреща, изслушва, укрепява гостите, да полива градинките, за да има цветя, да търси пари, за да довърши възстановяването на манастира...Сигурно има и други неща, но не ги знаем... Написаното тук е от първа неуговорена среща с отеца и манастира.
Отец Мариян благослови да се пише за манастира „за слава Божия – всичко да е за слава Божия”. За слава Божия и за спасението на православната ни майка България – допълвам. Отецът не иска да се снима, няма нужда от слава. Той не просто работи, той има сърце за православието, дух български. Селски свещеник, който си знае мястото и знае, че там ще е докрая си. Има нужда от подкрепа, от пари, за да довърши започнатото.
Ето и историята на манастира „Свети Илия”, написана от отец Мариян:
Няколко века от историята ни са белязани с тежестта на робството. Време, в което да бъдеш българин означава да бъдеш кръстен и да живееш в Христа. Като светлина в тъмнината, като единствено съхранение и упование за живот на българите оставало Православието. Вярата в Света Троица била историческия корен, върху който се крепяло националното самосъзнание. Нищо не е лишено от Божи промисъл и Бог винаги е издигал сред хората свети човеци.
През време на турското робство, а и до днес като светии са почитани братята Илия и Димитър.
Около 1829-1830 г. сливналията дядо Киро, по прякор Савака, изградил край село Касъмово (старото име на с.Чинтулово) при текето-гробница от турски вид. Мястото се свързва с преданието за смъртта на двамата братя и вярата на християните в житията им, в чудесата които ставали на техния гроб. Димитър бил наричан от турците „Касъм” и гробът му се почитал както от българите, така и от турците.
Според преданието, пренесено през поколенията от местните християни, братята Илия и Димитър били овчари и работели за „някой си ага”. През това време агата заминал на поклонение в Мека. Неговата жена, кадъната, един ден приготвила гюзлюми и си помислила, че ще и бъде по-хубаво, ако може да бъде с мъжа си: „Де е сега агата, че да си хапне…” Илия чул за желанието й и казал, че той може да занесе на агата от ястието.
Тя се учудила на неговите думи, но все пак се съгласила да изпрати от приготвеното. Увила с чевре в една тепсия част от гюзлюмите и ги дала на Илия. Когато агата се върнал от далечна Мека, дал на жена си тепсията и чеврето и благодарил за топлите гюзлюми. Кадъната му разказала всичко, което се случило. Те не могли да си обяснят това, което е станало по друг начин, освен с това, че Илия е човек на Аллах. Започнали да искат от него да приеме мюсюлманската вяра. Илия отказал. Искал да остане верен на Христа.
Отвели го на текето, където са били дервишите. Заплашили го със смърт. Илия не предал вярата си, загубил живота си, за да живее вечен живот в Христа. Той бил съсечен от турците. Над мястото, където го убили, от небето се спуснали седем кандилници и тялото му се възнесло нагоре. Посеченото тяло на Илия паднало в село Омарчево, Новозагорско, където има теке и издигната гробница в негова чест, която е напълно срутена.
След Илия бил съсечен и брат му Димитър, също смятан за светец, защото умира за християнската вяра. На гроба му е построена гробницата в село Касъмово, която носи неговото име.
Чудесата, които ставали след смъртта на братята при гроба, накарали хората да ги почитат като светии. Много болни хора получавали лек, след като са спущали краката си .
Гробът се почитал еднакво от българи и турци. Ала българите смятали, че свети Димитър е техен светия, дал живота си за християнската вяра и изхвърляли лоените свещи, оставяни от турците на гроба.
Касъмци били сгрявани и обнадеждавани от почитта си към Илия и Димитър, но имали нужда и от храм. Селяните от Касъмово решили да изпратят прошение до Обикновеното народно събрание, за да превърнат текето (гробницата) в параклис. На 25.01.1905г.XIII ОНС разглежда прошението и взема решение по въпроса. На 15.04.1905г. излиза указ №105, подписан от княз Фердинанд, публикуван в ДВ бр.100 от 14.05.1905г., с който се уважава прошението на Касъмово.
На 20.07.1905г.,Илинден, Сливенският митрополит Гервасий освещава гробницата и я нарича параклис „Св.Пророк Илия”.
Самото теке се състояло от две стаи, коридор водещ към гробницата, самата гробница, стая след нея и друга стая с сервизно помещение.
Така там се открила възможност за водене на отшелнически живот. Вече оформилият се манастир бил обслужван от две жени.
На гроба на Илия и Димитър ставали много чудеса с хора болни от различни болести. След пренощуване при гроба, те си тръгвали от там здрави.
Такъв е случаят със Стойко Къчара от с. Мечкарево Сливенско, за който разказва неговата дъщеря Дора Стойкова. Баща й не можел да ходи и когато бил на 18 години разбрали за чудодейната сила на гроба в Касъмово. Баща му го качил на една волска кола, взел един овен и отишли на манастира. Там пренощували и на другия ден Стойко тръгва пеш за с. Мечкарево жив и здрав. Същият живял до 84 години без да се оплаче повече от болки в краката. Дъщеря му Дора казва, че когато била малка, майка й я пращала на всеки Илинден да отиде до манастира да запали факля и занесе дар на св. Илия.
Други чудеса са свързани с аязмото, което се намира в манастира. Вярващите християни, преди да отидат на гроба и влязат в храма, си пълнят от аязмото вода, която поставят в храма, а после на гроба. Отнасят водата в домовете си и когато не се чувстват добре получават изцеление от благодатното й действие.
След смъртта на жените, които го поддържали, манастирът започва да се руши и до около 1965г. той рухва напълно.
През 1999г. започват възстановителните работи по манастира. В момента той се намира в процес на изграждане. Всички християни оставаме с надежда, че по благословението на Света Троица и Православната църква и по нашите молитви това дело ще се увенчае с успех.
Не подминавай това място. Отбийте се – заслужава си...
Телефон: 0895773456
свещеник Мариян Тодоров Ганев
БАНКОВА СМЕТКА
УНИКРЕДИТ БУЛБАНК
IBAN BG21UNCR96605035467600
BIC UNCRBGSF