Да водиш православен живот е въпрос на личен избор

_064.jpg

Отец Фран­сис Де­мог­ре про­из­хож­да от френ­с­ко-ка­над­с­ко се­мейс­т­во, ко­е­то в на­ча­ло­то на 20 век се пре­мес­тва в САЩ. Ро­ден е в Уис­тър, ща­та Ма­са­чу­зетс, през 1941 г. Из­рас­нал е в ри­мо­ка­то­ли­чес­ко се­мейс­т­во и е въз­пи­тан в те­зи тра­ди­ции. Учил е в ри­мо­ка­то­ли­чес­ки учи­ли­ща и в ме­то­дис­т­ки ко­леж. За­вър­ш­ва вис­ше­то си об­ра­зо­ва­ние в Сан Фран­цис­ко през 1969 г., след ко­е­то се зав­ръ­ща в Ню Йорк.

Ма­кар че  до 1992 г. има соб­с­т­вен биз­нес, жи­во­тът на о. Фран­сис пре­ми­на­ва пре­дим­но в Цър­к­ва­та. Ра­бо­тил в цър­к­ва­та ка­то ор­га­нист и ди­ри­гент на хор. В про­дъл­же­ние на 12 го­ди­ни  ра­бо­ти вър­ху Ли­тур­ги­я­та и му­зи­ка­та в Апос­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва. Ин­те­ре­сът към му­зи­ка­та и Ли­тур­ги­я­та сре­ща о. Фран­сис за пър­ви път с Пра­вос­ла­ви­е­то. През 1962 г., ко­га­то е на 21г., про­фе­сор от ко­ле­жа, кой­то в съ­що­то вре­ме пее в хо­ра на пра­вос­ла­вен храм, ка­ни там о. Фран­сис за Рож­дес­т­во Хрис­то­во, на 7 яну­а­ри, за да чуе хо­ра. То­ва пре­жи­вя­ва­не про­ме­ня пред­с­та­ва­та му за хрис­ти­ян­с­ко­то бо­гос­лу­же­ние. Ясен спо­мен ос­та­вя в не­го и Пас­хал­на­та нощ в съ­щия пра­вос­ла­вен храм през 1970 г.
Се­га отец Фран­сис оп­ре­де­ля те­зи пър­ви сре­щи с Пра­вос­ла­ви­е­то ка­то по­ся­то зър­но, на ко­е­то са би­ли нуж­ни  го­ди­ни, за да по­ник­не. След го­ди­ни на лич­ни тър­се­ния, усър­д­на мо­лит­ва, раз­го­во­ри с ду­хов­ния му нас­тав­ник и раз­ми­съл при­е­ма пра­вос­лав­но кръ­ще­ние. През 1994 г. е ръ­ко­по­ло­жен за дя­кон и след то­ва за све­ще­ник. През 1995 г. пре­ми­на­ва на слу­же­ние към Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва във Фран­ция, а през  2005 г. – в Рус­ка­та епар­хия към За­пад­но­ев­ро­пейс­кия ек­зар­хат, ко­я­то е под юрис­дик­ци­я­та на Все­лен­с­ка­та пат­ри­ар­шия. Отец Фран­сис е це­ли­ба­тен све­ще­ник на раз­по­ло­же­ние на  епис­ко­па, ко­е­то ще ре­че, че оти­ва там, къ­де­то го при­зо­ве епис­ко­път - Па­риж, Гре­но­бъл, Ли­он. През есен­та оти­ва в САЩ, къ­де­то пре­кар­ва 3-4 ме­се­ца в до­ма си в бли­зост до град Ол­ба­ни, ща­та Ню Йорк.

- Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва в САЩ и За­пад­на Ев­ро­па во­ди на­ча­ло­то си от емиг­ран­ти от раз­лич­ни пра­вос­лав­ни стра­ни – рус­на­ци, гър­ци, бъл­га­ри, ру­мън­ци – за­поч­ва раз­го­во­ра ни отец Фран­сис - Но през пос­лед­ни­те 30-40 го­ди­ни все по­ве­че на­рас­т­ва бро­ят на хо­ра, ко­и­то ид­ват от дру­ги тра­ди­ции: ри­мо­ка­то­ли­ци, про­тес­тан­ти, до­ри юдеи, ко­и­то при­е­мат пра­вос­ла­ви­е­то, ка­то мен нап­ри­мер. Те­зи хо­ра про­ме­нят ха­рак­те­ра на пра­вос­лав­ни­те Цър­к­ви в За­пад­на Ев­ро­па и САЩ. Със­та­вът на Пра­вос­лав­на­та Цър­к­ва се про­ме­ня и тя ве­че не е цър­к­ва на емиг­ран­ти, а на аме­ри­кан­ци, фран­цу­зи, ан­г­ли­ча­ни... В Скан­ди­на­вия има пра­вос­лав­ни цър­к­ви, чи­и­то чле­но­ве са пре­дим­но скан­ди­нав­ци, със скан­ди­нав­с­ки ко­ре­ни.
Аз 5 го­ди­ни слу­жех в ед­но пас­т­во в Се­вер­на Фран­ция, в ко­е­то по­ве­че­то ено­ри­а­ши бя­ха фран­цу­зи, дош­ли от Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва. До­ри  в Ан­г­лия ви­ка­ри­ят на епис­ко­па пре­ди то­ва е бил про­тес­тант, кой­то е ста­нал пра­вос­ла­вен……

- Как­во на­ми­рат те­зи хо­ра в Пра­вос­ла­ви­е­то, ко­е­то не на­ми­рат в сво­я­та тра­ди­ционна религия?
- То­ва не е са­мо ед­но не­що. Ние от­к­ри­ва­ме Пра­вос­ла­ви­е­то по раз­лич­ни пъ­ти­ща: чрез бо­гос­ло­ви­е­то, тра­ди­ци­и­те, пес­но­пе­ни­я­та, ико­но­пис­та, бо­гос­лу­же­ни­е­то. Ли­тур­ги­я­та е най-важ­но­то пре­жи­вя­ва­не за вяр­ва­щия хрис­ти­я­нин, а Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва е за­па­зи­ла в пъл­но­та та­зи свя­та тра­ди­ция-пре­да­ние и пъл­ния сми­съл на ли­тур­гич­ни­те дейс­т­вия.
Спо­ред мен най-важ­ни­ят фак­тор е, че ду­хов­ни­те хо­ра са тър­се­щи, тър­сят сми­съ­ла на съ­щес­т­ву­ва­не­то си в ре­ли­ги­я­та и пъл­но­та­та в тър­се­не­то на Бо­га. Аз бях та­къв. Аз тър­сех по-пъл­но се­бе­о­съ­щес­т­вя­ва­не във вя­ра­та. За­то­ва из­би­ра­ме да сме пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, за­що­то Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва ни е да­ла сви­де­тел­с­т­во за та­зи пъл­но­та.
- Как­во е да си пра­вос­ла­вен в неп­ра­вос­лав­на стра­на, в ко­я­то пра­вос­лав­ни­те са мал­цин­с­т­во? То­ва, че за вас пра­вос­ла­ви­е­то е въп­рос на лич­но ре­ше­ние, пра­ви ли ви по-осъз­на­ти пра­вос­лав­ни, та­ки­ва, ко­и­то по-доб­ре поз­на­ват ис­ти­ни­те на вя­ра­та си?
- Има по­ло­жи­тел­ни и не­га­тив­ни стра­ни. По­ня­ко­га е труд­но да жи­ве­еш спо­ред вя­ра­та си в неп­ра­вос­лав­на стра­на. Не­у­доб­с­т­во е нап­ри­мер, че праз­ну­ва­ме Пас­ха на раз­лич­на да­та, че има­ме раз­лич­ни тра­ди­ции, че ние пос­тим, а хо­ра­та око­ло нас – не. На­ша­та вя­ра изис­к­ва по­ве­че от нас. Но днес и в стра­ни­те от Из­точ­на Ев­ро­па: Ук­рай­на, Ру­мъ­ния, Бъл­га­рия, ко­и­то тра­ди­ци­он­но са пра­вос­лав­ни, има все по­ве­че за­пад­но вли­я­ние и те ста­ват все по-свет­с­ки, все по­ве­че се от­да­ле­ча­ват от ве­ков­ни­те си тра­ди­ции. Та­ка че съ­щи­те проб­ле­ми, ко­и­то имат пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни на За­пад, ги имат и тук. Все по-мал­ко са хо­ра­та, ко­и­то учас­т­ват в жи­во­та на Цър­к­ва­та. То­ва, че ня­кой е бъл­га­рин или ру­мъ­нец не оз­на­ча­ва, че е пра­вос­ла­вен, до­ри ако е бил кръс­тен. Жи­ве­е­щи­те вя­ра­та си нав­ся­къ­де в то­зи се­ку­ла­ри­зи­ран свят са мал­цин­с­т­во.

В САЩ или в За­пад­на Ев­ро­па от нас не се очак­ва да бъ­дем пра­вос­лав­ни, та­ка че, ако взе­мем та­ко­ва ре­ше­ние, то­ва оз­на­ча­ва да за­поч­нем да гра­дим жи­во­та си по нов на­чин. В пра­вос­лав­ни­те стра­ни се пред­по­ла­га, че все­ки е пра­вос­ла­вен и чо­век лес­но мо­же да из­бег­не от­го­вор­ност­та от взе­ма­не­то на ре­ше­ние. Мо­же би в САЩ, ако из­бе­рем да бъ­дем пра­вос­лав­ни, за нас е по-лес­но да след­ва­ме пра­вос­лав­ни­те тра­ди­ции, за­що­то ги след­ва­ме за­ра­ди взе­то­то ре­ше­ние, а не за­що­то се е слу­чи­ло да се ро­дим в пра­вос­лав­но се­мейс­т­во. Но и тук да во­диш пра­вос­ла­вен жи­вот е въп­рос на ли­чен избор.
- Кой и как ви е ръ­ко­во­дил вас лич­но в ус­во­я­ва­не­то на ис­ти­ни­те на Пра­вос­ла­ви­е­  то, кой ви е ръ­ко­во­дил и нас­тав­ля­вал в ду­хов­ния ви път?
- То­ва е Све­тия Дух в ме­не - Св. Дух, Кой­то ни во­ди, Кой­то ни хра­ни, кой­то ни пра­ви все по­ве­че и по­ве­че да бъ­дем та­ки­ва, как­ви­то Бог очак­ва от нас да бъ­дем. Има­ме и све­ти­и­те, ко­и­то са сви­де­тел­с­т­во за вя­ра­та. Има­ме и Ли­тур­ги­я­та, чрез ко­я­то по-доб­ре раз­би­ра­ме същ­ност­та на вя­ра­та, по вре­ме на ко­я­то се сре­ща­ме с ан­ге­ли­те и све­ти­и­те, с ця­ла­та  Не­бес­на цър­к­ва и се въз­съ­е­ди­ня­ва­ме с Хрис­та. Све­ти­ят Дух ни пре­дос­та­вя и доб­ри учи­те­ли, от­ци­те на Цър­к­ва­та, све­ти­те от­ци през ве­ко­ве­те и днес. Спе­ци­ал­но за 20 в. мо­га да спо­ме­на два­ма учи­те­ли, ко­и­то са ми пов­ли­я­ли – отец Алек­сан­дър Шме­ман и отец Йо­ан Ма­йен­дорф от Се­ми­на­ри­я­та “Св. Вла­ди­мир”, но след то­ва има­ше още тол­ко­ва мно­го дру­ги – св. Йо­ан Крон­щад­с­ки, св. Йо­ан Мак­си­мо­вич, всич­ки хо­ра, ко­и­то са би­ли сви­де­те­ли на вя­ра­та, все­ки по спе­ци­фи­чен на­чин е пов­ли­ял на ня­кой при взе­а­не­то на ре­ше­ния, от­нос­но вя­ра­та.
- Мно­зи­на на­ши съв­ре­мен­ни­ци гле­дат на Пра­вос­ла­ви­е­то ка­то на от­жи­ве­ли­ца, ка­то на не­що , ко­е­то по-ско­ро се от­на­ся до ми­на­ло­то, от­кол­ко­то към нас­то­я­ще­то и бъ­де­ще­то. Спо­ред вас има ли мяс­то пра­вос­лав­ни­ят све­тог­лед и на­чин на жи­вот в съв­ре­мен­ния свят и в бъ­де­ще­то?
- Не са­мо е въз­мож­но, а е не­об­хо­ди­мо и то­ва е пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во за нас. Ние мо­жем ви­на­ги да гле­да­ме в ми­на­ло­то към ис­то­ри­чес­кия опит на Цър­к­ва­та, към тра­ди­ци­я­та, но тряб­ва да жи­ве­ем ка­то хрис­ти­я­ни днес и да ра­бо­тим за бъ­де­ще­то. В то­ва е ми­си­я­та на Цър­к­ва­та и най-го­ля­мо­то пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во за нас ка­то пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни. Ние оби­ча­ме да из­пол­з­ва­ме ду­ма­та „пре­да­ние”. „Пре­да­ни­е­то” ни да­ва усе­ща­не­то за не­що от­ми­на­ло, но в дейс­т­ви­тел­ност тра­ди­ци­я­та е не­що, ко­е­то се пре­да­ва. Ду­ма­та ид­ва от ла­тин­с­ка­та ду­ма ….., ко­я­то оз­на­ча­ва “да пре­дам”, “да дам на ня­кой друг”. Та­ка че тра­ди­ци­я­та е жи­во­тът на Цър­к­ва­та в ми­на­ло­то, кой­то е жив днес и е пред­наз­на­чен за бъ­де­ще­то. Ние при­е­ма­ме Пре­да­ни­е­то ка­то да­де­ност, но ако не жи­ве­ем спо­ред не­го, ня­ма да сме в със­то­я­ние да го пре­да­дем на след­ва­що­то по­ко­ле­ние и то ще се за­гу­би.
- Как­во бих­те от­го­во­ри­ли на хо­ра­та, ко­и­то твър­дят, че всич­ки ре­ли­гии са ед­нак­ви, че раз­лич­ни­те ре­ли­гии са прос­то раз­лич­ни пъ­ти­ща, во­де­щи към Бо­га?
- Ако пог­лед­нем ис­то­ри­я­та на Рим­с­ка­та им­пе­рия, има­ло е  та­ки­ва, ко­и­то са би­ли си­гур­ни, че Рим­с­ка­та им­пе­рия е тол­ко­ва мо­гъ­ща, че ни­ко­га ня­ма да пад­не и са каз­ва­ли, че „всич­ки пъ­ти­ща во­дят до Рим”. Да, но не всич­ки пъ­ти­ща во­дят до Рим. Пъ­ти­ща­та в жи­во­та ни во­дят в раз­лич­ни по­со­ки. Ние ка­то пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни вяр­ва­ме, че цел­та на жи­во­та ни е все по­ве­че и по­ве­че да при­до­би­ва­ме Бо­жия об­раз и по­до­бие. За­то­ва се кръ­ща­ва­ме в Хрис­та, за­то­ва жи­ве­ем жи­вот в Хрис­та, за да при­до­би­ва­ме все по­ве­че и по­ве­че Бо­жия об­раз и по­до­бие. Сло­во­то ста­на плът, Хрис­тос жи­вя меж­ду нас и ние вяр­ва­ме, че Той е Пъ­тят и Той е Един­с­т­ве­ни­ят Път. На­ши­те ре­ше­ния тряб­ва да ни  доб­ли­жа­ват все по-бли­зо и по-бли­зо до Бо­га. Не мо­жем прос­то да си каз­ва­ме, че сти­га да жи­ве­ем доб­ре, ни е все ед­но как­ви сме и в как­во вяр­ва­ме.
Цър­к­ва­та ни­ко­га не е осъж­да­ла хо­ра­та, ако те не поз­на­ват Пъ­тя, ако ня­кой се стре­ми да  жи­вее бла­го­чес­ти­во, но ни­ко­га не е имал въз­мож­ност­та да поз­нае хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра. Ние вяр­ва­ме в Бо­жи­я­та ми­лост и се на­дя­ва­ме всич­ки хо­ра да дос­тиг­нат до Хрис­тос Спа­си­те­ля, Си­на на веч­ния Бог. Да раз­поз­на­ят в Не­го Пъ­тя. За то­ва се мо­лим.  Но ако ня­кой е бил на Пъ­тя и е от­пад­нал от Не­го, то аз мис­ля, че тряб­ва да гле­да­ме на не­го ка­то на по­па­дащ под осъж­да­не.
- Иисус Хрис­тос каз­ва “Аз съм Пъ­тят” и ние ка­то хрис­ти­я­ни се стре­мим спо­ред си­ли­те си да след­ва­ме то­зи Път. Въп­ре­ки та­зи на­ша ре­ши­мост, ние пос­то­ян­но по­ве­че или по-мал­ко се от­к­ло­ня­ва­ме от Пъ­тя, кой­то е Хрис­тос. Има ли спо­ред вас та­ко­ва от­к­ло­не­ние, та­ко­ва от­да­ле­ча­ва­не от Пъ­тя, от ко­е­то не мо­жем да се за­вър­нем, ко­е­то би би­ло фа­тал­но за на­ше­то спа­се­ние?
- В Еван­ге­ли­е­то Гос­под Иисус Хрис­тос ни е дал нед­вус­мис­ле­ни пос­ла­ния, че кол­ко­то и да се от­да­ле­чим от Не­го, вра­та­та на по­ка­я­ни­е­то, чрез ко­я­то мо­жем да се за­вър­нем, е ви­на­ги от­во­ре­на за нас. До­ри ако ка­то Блуд­ния син раз­пи­ле­ем всич­ко цен­но, ко­е­то Бог ни е дал: ка­то ка­чес­т­ва, въз­мож­нос­ти, ми­лос­ти…, за­ми­нем в чуж­да, да­леч­на стра­на и за­ме­ним бла­га­та от ба­щи­ния дом със скот­с­ки жи­вот и хра­на за сви­ни, кол­ко­то и да­ле­че да сме отиш­ли от не­го и наз­на­че­ни­е­то си, кол­ко­то и да сме нас­кър­би­ли лю­бя­що­то му ба­щи­но сър­це, обя­ти­я­та Му ви­на­ги ще ос­та­нат от­во­ре­ни за нас. Не­що по­ве­че, с прит­ча­та за Доб­рия пас­тир, кой­то ос­та­вя ста­до­то и тръг­ва да тър­си за­гу­бе­на­та ов­ца, Гос­под ни каз­ва, че ако се заб­лу­дим и се от­да­ле­чим от Не­го, Той сам, ка­то до­бър Пас­тир ще ни по­ди­ри. Ние са­мо тряб­ва да се от­зо­вем на гла­са Му. Кол­ко­то и да сме съг­ре­ши­ли, кол­ко­то и да сме се от­да­ле­чи­ли от Пъ­тя, ни­ко­га не е къс­но да се вър­нем об­рат­но. Спом­не­те си два­ма­та раз­бой­ни­ци, раз­пъ­на­ти за­ед­но с Хрис­тос-Без­г­реш­ния. Еди­ни­ят от тях се раз­кай­ва за гре­хо­ве­те си и из­по­вяд­ва Хрис­тос ка­то Бог в пос­лед­ни­те ми­го­ве от жи­во­та си, след ка­то цял жи­вот не е поз­на­вал Бо­га и до­ри то­га­ва, в пос­лед­ни­те ми­го­ве на жи­во­та му се оказ­ва, че не е къс­но за ис­к­ре­но­то му по­ка­я­ние. “Още днес ще бъ­деш с ме­не в рая”, му каз­ва Хрис­тос. Бо­жи­я­та ми­лост е без­к­рай­на. Бог е Лю­бов, а лю­бе­щи­ят про­ща­ва 70 пъ­ти по 7, т. е. без­к­рай­но.
- При тол­ко­ва раз­лич­ни пъ­ти­ща и на­чин на жи­вот, на слу­же­ние на Бо­га, кой е он­зи еле­мент, кой­то спо­ред вас пра­ви чо­ве­ка пра­вос­ла­вен не­за­ви­си­мо от жи­тейс­кия му път, не­за­ви­си­мо от то­ва къ­де жи­ве­ем: в пус­ти­ня­та или в све­та, са­ми, в се­мейс­т­во или в мо­на­шес­ка об­щ­ност, кой е он­зи еле­мент, кой­то ни пра­ви Хрис­то­ви, пра­вос­лав­ни къ­де­то и да сме?
- Из­бо­рът на жи­тейс­ко поп­ри­ще, на “на­чин за слу­же­ние на Бо­га” тряб­ва да е ре­зул­тат от мо­лит­ва. Из­бо­рът е ре­зул­тат от на­ше­то ду­хов­но раз­ви­тие, от ду­хов­ния ни опит. Кол­ко­то по­ве­че се мо­лим и си за­да­ва­ме въп­ро­са: ”за­що съм сът­во­рен, кои съм аз, и къ­де най-доб­ре мо­жем да от­го­во­рим на Бо­жи­я­та во­ля да се упо­до­бим на Не­го?” - Тол­ко­ва по-ве­ро­ят­но е на­ис­ти­на да на­ме­рим сво­е­то приз­ва­ние, поп­ри­ще­то, в ко­е­то ще сме най-по­лез­ни, най-доб­ре ще из­пол­з­ва­ме дар­би­те, ко­и­то при­те­жа­ва­ме и съ­от­вет­но ще чув­с­т­ва­ме най-мно­го лич­но удов­лет­во­ре­ние.
Ние пос­то­ян­но се пи­та­ме да­ли след­ва­ме Не­го­ва­та во­ля. “Да­ли ка­то пра­вос­ла­вен хрис­ти­я­ни след­вам по най-доб­рия на­чин пъ­тя, кой­то Бог ми е от­ре­дил?” Раз­би­ра се, по­ра­ди на­ша­та не­мощ, и ка­то от­дел­ни ин­ди­ви­ди, и ка­то част от Цър­к­ва­та по­ня­ко­га не сме си­гур­ни, ко­ле­ба­ем се да­ли пъ­тя, кой­то след­ва­ме е вер­ни­ят, пъ­тят, кой­то во­ди към пъл­но­та­та.
Но в край­на смет­ка, как­ви­то и да сме, как­во­то и да е на­ше­то поп­ри­ще, ние има­ме Об­ра­за на Хрис­тос, кой­то тряб­ва да отоб­ра­зя­ва­ме в се­бе си, с жи­во­та си. Хрис­тос, Кой­то жи­вя сред нас – Бог, Кой­то ви­на­ги ще е с нас. Има­ме и Еван­ге­ли­е­то, в не­го  Иисус ни е ка­зал всич­ко, от ко­е­то се нуж­да­ем ка­то ука­за­ния: как да жи­ве­ем и как­ви да бъ­дем. То­ва, ко­е­то тряб­ва да пра­вим, е да че­тем и да раз­би­ра­ме, и да жи­ве­ем спо­ред Еван­ге­ли­е­то. То­га­ва ще бъ­дем в със­то­я­ние да взе­ма­ме мно­го по-лес­но и пра­вил­но ре­ше­ния. Иисус каз­ва: не са­мо слу­шай­те Сло­во­то, но го из­пъл­ня­вай­те. Ние слу­ша­ме Сло­во­то сед­ми­ца след сед­ми­ца по вре­ме на Ли­тур­ги­я­та, но как­во пра­вим, за да из­пъл­ним про­че­те­но­то? Мно­го мал­ко.
- Ако чо­век има ре­ши­мост­та да след­ва Бо­жи­я­та во­ля в своя жи­вот, как да сме си­гур­ни, че оно­ва, ко­е­то ни во­ди в жи­тейс­ки­те ни из­бо­ри, е Бо­жи­я­та во­ля, а не на­ша­та лич­на во­ля? Кое на­ше же­ла­ние и ре­ше­ние е от Бо­га и кое - про­я­ва на гор­дост и сво­е­во­лие?
- Не мо­жем да бъ­дем си­гур­ни, че все­ки из­бор, кой­то пра­вим в жи­во­та си е най-доб­ри­ят из­бор за нас. По­ня­ко­га взи­ма­ме ре­ше­ния, за ко­и­то по-къс­но раз­би­ра­ме, че не са би­ли най-пра­вил­ни­те. Но ако во­дим жи­вот в мо­лит­ва, ако во­дим дис­цип­ли­ни­ран жи­вот, на ли­чен ас­ке­ти­зъм, то Све­ти­ят Дух ще ни во­ди и ще ни из­п­ра­вя до­ри ако сгре­шим или па­да­ме. Ни­кой не е съ­вър­шен и не ви­на­ги жи­ве­ем он­зи жи­вот, за кой­то сме при­зо­ва­ни, но ние има­ме си­гу­рен пъ­те­во­ди­тел – Еван­ге­ли­е­то.
- Как тряб­ва да въз­п­ри­е­ма­ме твър­де­ния ка­то те­зи “аз не ис­кам да бъ­да хрис­ти­я­нин, пра­вос­ла­вен, част от то­ва об­щес­т­во, за­що­то оне­зи, ко­и­то за­я­вя­ват се­бе си ка­то та­ки­ва, не са как­ви­то тряб­ва да бъ­дат, спо­ред мо­е­то раз­би­ра­не”? Ка­то при­зив да се про­ме­ним или ка­то из­ви­не­ние, ко­е­то хо­ра­та си на­ми­рат, за да оп­рав­да­ят сво­я­та ду­хов­на ле­ност? Чо­век из­би­ра да бъ­де хрис­ти­я­нин за­ра­ди Хрис­та, а не за­ра­ди хо­ра­та, ко­и­то са ре­ши­ли да Го след­ват?
- Пър­во, тряб­ва да си приз­на­ем, че всич­ки ние сме греш­ни­ци и всич­ки ние се про­ва­ля­ме в на­ме­ре­ни­е­то си да ка­то доб­ри хрис­ти­я­ни и про­ва­ляй­ки се, ние сме лош при­мер за те­зи, ко­и­то би­ха ни пос­лед­ва­ли. Да, има при­чи­ни в Цър­к­ва­та, по­ра­ди ко­и­то хо­ра­та би­ха я на­пус­на­ли. Раз­би­ра се, има све­ще­ни­ци, ко­и­то не са съ­вър­ше­ни и са се про­ва­ли­ли по раз­лич­ни на­чи­ни, има и мно­го та­ки­ва ми­ря­ни. Аз ка­то пас­тир на хо­ра си­гур­но с не­съ­вър­шен­с­т­во­то си съм от­вър­нал ня­кои хо­ра от вя­ра­та. Но то­ва е ед­на­та стра­на на мо­не­та­та. От дру­га стра­на, ние не мо­же да из­пол­з­ва­ме гре­хов­ност­та на чо­веш­ка­та при­ро­да ка­то из­ви­не­ние за лип­са­та на же­ла­ние и дос­та­тъч­но во­ля да след­ва­ме пъ­тя на Хрис­та. В жи­во­та ни ка­то хрис­ти­я­ни ние сме склон­ни да си тър­сим вся­как­ви из­ви­не­ния вън от лич­ност­та ни, да се със­ре­до­то­ча­ва­ме вър­ху всич­ки и всич­ко, ко­е­то ни пре­чи да бъ­дем доб­ри хрис­ти­я­ни, но при­чи­на­та да при­веж­да­ме те­зи из­ви­не­ния е, че чис­то и прос­то, че ние не ис­ка­ме да по­е­мем от­го­вор­ност­та, ко­я­то сме длъж­ни да по­е­мем. В край­на смет­ка Цър­к­ва­та не е об­щ­ност от спа­се­ни, а от та­ки­ва, ко­и­то имат нуж­да да бъ­дат спа­се­ни, от спа­ся­ва­щи се. Цър­к­ва­та, от ко­я­то сме част, не е при­ют за здра­ви хо­ра, а ле­чеб­ни­ца за греш­ни­ци. От дру­га стра­на не мо­же да из­пол­з­ва­ме па­де­ни­е­то на хо­ра­та ка­то из­ви­не­ние за на­ше­то ре­ше­ние да не след­ва­ме пъ­тя по най-доб­рия въз­мо­жен на­чин.
Ние ка­то чо­веш­ки съ­щес­т­ва по­ня­ко­га не сме в със­то­я­ние да жи­ве­ем съ­об­раз­но ви­со­та­та на вя­ра­та си, ние ка­то ин­ди­ви­ди и Зем­на­та Цър­к­ва ка­то ця­ло, но то­ва не на­ма­ля­ва стой­ност­та на Ис­ти­на­та, ко­я­то ни е да­де­на и ко­я­то сме при­зо­ва­ни да след­ва­ме. На­ша лич­на от­го­вор­ност и от­го­вор­ност на цър­ков­на­та об­щ­ност ка­то ця­ло е, кол­ко­то е въз­мож­но по-доб­ре да жи­ве­ем вя­ра­та, за да не от­б­лъс­к­ва­ме хо­ра­та от нея, да не ста­ва­ме по­вод за уко­ри и твър­де­ния: ”Виж­даш ли, всич­ки те гре­шат”. То­ва е мно­го труд­но. По­доб­ни твър­де­ния ме ка­рат да мис­ля, че ви­на има­ме всич­ки ние, ко­и­то със­тав­ля­ва­ме Цър­к­ва­та: ду­хов­ни­ци и ми­ря­ни. Ние тряб­ва всич­ки да има­ме та­къв на­чин на жи­вот, с кой­то да сви­де­тел­с­т­ва­ме за то­ва, за вя­ра­та си и да по­ро­дим у дру­ги­те же­ла­ние и те да жи­ве­ят по съ­щия на­чин.
- Имам де­ца, ко­и­то  ис­кам да въз­пи­та­вам ка­то хрис­ти­я­ни, но в съ­що­то вре­ме не ис­кам да бъ­дат аут­сай­де­ри сред сво­и­те връс­т­ни­ци,ис­кам  да са адек­ват­ни в све­та и вре­ме­то, в ко­е­то жи­ве­ят? От ед­на стра­на, ние зна­ем, че хрис­ти­я­ни­те не са от то­зи свят, че тряб­ва да сме раз­лич­ни от хо­ра­та от све­та. Как хем да бъ­дем “не от то­зи свят”, да бъ­дем Хрис­то­ви, хем да жи­ве­ем и да бъ­дем при­е­ти от хо­ра­та око­ло нас?
- В САЩ жи­во­тът е мно­го на­то­ва­рен. Има се­мейс­т­ва с 3-4 де­ца и ед­но де­те има уро­ци по му­зи­ка, дру­го по тан­ци, дру­го тре­ни­ра гим­нас­ти­ка. Та­ки­ва се­мейс­т­ва каз­ват: “Не мо­жем да хо­дим на цър­к­ва, за­що­то сме мно­го за­е­ти.” От­го­во­рът на то­зи въп­рос е: ро­ди­те­ли­те тряб­ва да оп­ре­де­лят при­о­ри­те­ти­те, кои не­ща са важ­ни. И хрис­ти­ян­с­ки­ят жи­вот е част от то­зи из­бор. Ако ос­та­вим впе­чат­ле­ние у де­те­то, че хо­де­не­то на цър­к­ва не е важ­но, или че изу­ча­ва­не­то на Пи­са­ни­я­та не е важ­но  или взе­ма­не­то на ре­ше­ние да слу­жиш в Цър­к­ва­та не е важ­но, то и де­те­то ще ре­ши, че „то­ва не е важ­но”. Ние оби­ча­ме да каз­ва­ме: “ис­кам де­те­то ми да ста­не док­тор”, “ис­кам де­те­то ми да ста­не ад­во­кат”, “ис­кам де­те­то ми да бъ­де соб­с­т­ве­ник на го­ля­ма ком­па­ния”. Да­ли оба­че ня­ко­га каз­ва­ме: “ис­кам де­те­то ми да ста­не све­ще­ник?” Или: “ис­кам де­те­то ми да изу­ча­ва бо­гос­ло­вие и да по­у­ча­ва”? Не, то­ва ви­на­ги е пос­лед­ни­ят ва­ри­ант за из­бор. Мис­ля, че най-важ­на­та от­го­вор­ност на ро­ди­те­ли­те е да жи­ве­ят, да пос­тъп­ват и да мис­лят ка­то доб­ри хрис­ти­я­ни. Де­ца­та ни ще раз­бе­рат, че вя­ра­та е важ­но не­що, оп­ре­де­ля­ща пос­тъп­ки­те и жи­во­та ни във всич­ки­те му ас­пек­ти и тя ще ста­не важ­на и за тях. Ние не учим де­ца­та ка­то со­чим с пръст – ти тряб­ва да на­у­чиш то­ва и то­ва, тряб­ва да пра­виш то­ва и то­ва. Ние учим де­ца­та с на­чи­на си на жи­вот, то­ва въз­п­ри­е­мат те – при­ме­ра ни.
В 21 век об­щес­т­во­то пос­та­вя Цър­к­ва­та и вя­ра­та в ъгъ­ла, но за нас вя­ра­та тряб­ва да е  цен­тър на жи­во­та ни и път, кой­то да ни за­ве­де до Не­бе­то. Вя­ра­та тряб­ва да е цен­тър и на жи­во­та на се­мейс­т­во­то ни и та­ка тя ще ста­не цен­тър и на жи­во­та на на­ши­те де­ца. Как­во­то и поп­ри­ще да из­бе­рат те в бъ­де­ще.
- Мо­же би, ако съ­у­мя­ва­ме да из­пъл­ня­ва­ме най-важ­на­та за­по­вед, ко­я­то Гос­под ни е дал - за­по­вед­та за лю­бов­та, ня­ма да има­ме от как­во да се бо­им и от как­во да се при­тес­ня­ва­ме?
- Лю­бов­та тряб­ва да е в ос­но­ва­та на всич­ко, ко­е­то пра­вим. Лю­бов­та е най-цен­ни­ят дар, кой­то мо­жем да да­дем на Бо­га и на ближ­ни­те си. И ка­то от­да­ва­ме ду­ши­те си, це­ли­те се­бе си, хо­ра­та, виж­дай­ки на­шия при­мер, ще пра­вят съ­що­то. В пос­ла­ни­е­то на св. ап.  Йо­ан Бо­гос­лов се каз­ва: “Кой­то не лю­би, той не е поз­нал Бо­га, за­що­то Бог е лю­бов” и “не­ка лю­бим един дру­ги­го, за­що­то лю­бов­та е от Бо­га, и вся­кой, кой­то лю­би, е ро­ден от Бо­га и поз­на­ва Бо­га”. Св. ап. Па­вел каз­ва, че вя­ра­та, на­деж­да­та и лю­бов­та са три ве­ли­ки, важ­ни не­ща, но по-го­ля­ма от тях е лю­бов­та. И още: „ако лю­бов ня­мам, ни­що не съм”. Ако Цър­к­ва­та не мо­же да жи­вее жи­вот, из­пъл­нен с лю­бов, ако вяр­ва­щи­ят не мо­же да жи­вее жи­вот, из­пъл­нен с лю­бов, ако не жи­ве­ем в пъл­но се­бе­от­да­ва­не, то ние не след­ва­ме по­ве­ля­та на Еван­ге­ли­е­то. Мо­же да си мис­лим, че го след­ва­ме, но сме да­ле­че от не­го, от ду­ха му.