,,Господи, помилуй! Дари ме с живот и здраве, за да славя името ти, Боже! Нека твоята изцеряваща мощ прочисти душата ми от всички земни грехове. Слава тебе, Боже, бъди милостив към мене, грешния!”
Тези искрени слова, обгърнати от величествения звън на камбаната, се понасят от сърцето ми в началото на вечерната петъчна служба. Обновеният иконографисан храм едва побира придошлия народ, но Господ е милостив да приюти всеки свой раб. Да приеме разговора с него и със силата на изцеряващия мехлем на покаянието да излекува незарастващите рани на съвестта. Ако погледнеш през малкото стъклено прозорче на черквата, ще видиш смирения блясък на свещите, които сякаш се гонят в пътя към Бог. И онези многострадални души, на които Господ даде живот, за да бъдат звезди земни. Тежък е пътят на самопознанието и покаянието и малцина успяват да намерят духовния дар срещу всички земни страсти. Малцина знаят, че най-висшето духовно благо е мирът в душата, мирът в Бога, Всевишния наш Отец. Но онези от нас, човеците, които преоткрият своята мисия и живеят с Божията благодат в хармония и любов, те окриляват душата си и се превръщат в звезди небесни. И така са по-близо до Бога, далеч от всякакви суети и страсти. Какво бихме правили ние, човеците, без нашата изповед пред Господ? Как бихме живели пълноценно, ако не нахраним душата си с плодовете на благоуханието, на смирението, на труда и трезвостта? И както казва преподобният апостол Йоан (3:21-22) ,,Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение пред Бога, и каквото просим, получаваме от Него, защото пазим неговите заповеди и вършим, което е благоугодно пред Него.” Когато открием Сина Господен в себе си, ние можем да бъдем спокойни, че светлината е озарила безконечните лабиринти на сърцето ни. А всеки, който носи Божия дух, е благословен да осъществи мечтите си. Светител Инокентий Алеутски пише: ,,Светият Дух дава на човека сила да се съпротивлява на светските съблазни; онзи, който няма у себе си Светия Дух, при цялата си ученост и благоразумие повече или по-малко е роб и поклонник на света.”
Не е ли именно вярата онзи крепител на човешкото съзнание, който ражда копнежите и поривите ни? Не е ли вярата онази възраждаща стихия, която въплъщава в нас силата на мъдреците? Не е ли тя гласът на Бог, който ни прави безстрашни срещу бурите и стихиите на живота? Когато Апостолите не могли да излекуват един болен човек, на въпроса им защо не са успели да сторят това, Христос им рекъл: ,,Поради вашето неверие; защото истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно.”(Мат.17:20)
Само когато душата ни е изпълнена с чистота, търпение, благост и милосърдие, тя е свободна да полети в небето и да изгрее като звезда с блясък по-силен и от най-силно горящата свещ. За да може някое друго сърце, самотно и тъжно, което в този момент съзерцава небето, да повярва в хубавите неща. В това е същността на живота – да бъдеш щастлив, когато помагаш на хората да открият светлината в иначе мрачния тунел на съзнанието. И да даваш ярък пример, че когато човек желае нещо изключително силно, то се случва с благата и чиста вяра в доброто.
Но защо ние, смъртните, не се радваме на блясъка на собственото си сърце, а се опитваме да се изравним по блясък със звездата на преподобния нам човек? Или пък си присвояваме една непочтена жажда за превъзходство над другите човеци, след като единствено нашият Бог може да съди и да наказва? Една е силата на Господ, който с цялата си същност обича и скърби за нас, човеците, съвсем друга е на светиите – ближни нему небесни отци, и съвсем друг е блясъкът на нас, простосмъртните, които единствено с Божия промисъл сме създадени.
Всеки един човек се различава по качества и достойнства и един е по-добър в едно, друг в друго. Така е рекъл нашият Бог и всеки има различна от другия сила. Затова и звездите са с различен блясък, едни светят по-силно, други по-слабо, едни угасват по-рано от други, но всички те създават приказен небосвод.
Така е и с мечтите – едни се осъществяват и изгряват на небето с ярък пламък, други падат и изгасват в небосвода с цялата неподправеност на истинския копнеж. Но дори и падащите звезди носят своята магия – карат поне един човек, който в този момент съзерцава небето, да си пожелае нещо вълшебно. Краят на един порив е началото на една красива приказна мечта, от която черпиш сили и вдъхновение.
Но най-великата мисия на нас, човеците, е да обичаме и бъдем обичани. "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада..."(1 Кор. 13:4-8) Любовта е самият Бог, който ражда звезди дори тогава, когато най-малко ги очакваме!