Зездите са безкрайно много. Никой не може точно да каже колко звезди има по небето, но те съществуват......
Всеки се ражда със своята житейска мисия на този свят. Ние, хората, живеем сред звездите на Вселенския простор, но всеки от нас е една малка Вселена, която съдържа всичко: и радост, и омраза, и болка, и любов, и страдания, и страхове, и интелект... Само от нас зависи да развием качествата, които сме придобили в живота си. Казват, че небето е душата на вселената и събира мечтите на хората като ги превраща в звезди. Звездите светят в небето за всички и светлината им е неогасима. Но има ли хора в които да са звезда и къде се раждет те. Някъде там в дълбините на човека се крие по една звезда. В сърцето на всеки човек се крие по една звезда. Зездите са безкрайно много и никой не може точно да каже колко са. Има но те съществуват. Не знам дали това е истина, но вярвам, че ако е така, то и моята звезда проблясва, макар и все още колебливо, сред останалите
Толкова малко светлина, а съдържат толкова много в себе си… И това е така, защото тези малки светилници са израз на вечния човешки порив и стремеж към свободната. Защото “човекът е създаден, не за да влачи вериги, а да лети над земята-широко разперил криле”. Крилете на щастието, които ще го отнесат до неговата звезда-мечта. Човек се ражда свободен. Не знае защо е дошъл на този свят, не са го и питали, но още от първата глътка въздух, от първото плахо прохождане, му е предоставено правото, той да решава бъдещото си предназначение си и да живее истински или просто да съществува. Да живееш значи да се стремиш към нещо. И ние всички го правим - преодоляваме непреодолимото, за да изживееш щастието на осъществената мечта. А тя е там горе, сред звездите и те чака. Но как да я достигнеш? Ще я достигнеш ли изобщо? Луташ се в себе си, а отговор все още го няма. Но не се отказваш, защото си свободен, а свободен ли си – ти можеш всичко. И продължаваш по трудния, но примамлив път, пропадаш в черните ями на битието и пак се изправяш. Но животът не е вечен. Той е миг между две вечности и докато усетиш, е отлетял. Наближава часът да си отидеш от тази блажена земя. И ти умираш, но щастлив, защото си живял пълноценно. Макар и в последните минути от битието си, ти изживяваш онова щастие, за което си се борил цял един живот. Не случайно казват, че когато пада звезда, някой умира. Така е! Този някой, обаче, си отива от земята, но не и от вселената, защото заема мястото на звездата си мечта и самият той се превръща в такава. Тогава… не означава ли ”Да достигнеш звездите”, да достигнеш самия себе си? Да се осъществиш на земята? Да лешиш човешкото си сърце от мечти, пориви, мисъл за щастие, е все едно да се леши земята от атмосфера.