Тъмно е!? И тази тишина...единственият звук е от мислите ми, ако въобще има възможност, те да бъдат чути.
Има ли друг, или съм сама? Усещам собственото си присъствие, но не се виждам. Все едно нямам тяло. Не виждам, не мога и ръце да вдигна...нито да тичам. Чувствам! Само това мога... е добре, също и разсъждавам. Това май е факт!
Само дух, без тленност! Душа с два пламъка, съответно по един за разума и един за чувствата (не рационалността).
Тук не е страшно, но в мисълта ми изникват много въпроси. “Какво правя? Защо?” “Живея, защото имам това право и възможност.”
“За какво мечтая?” “За неограничените възможности, за познанието и промените.”
“Коя съм?” След този пореден въпрос, обмислям повече. В тишината вече чувам ритмично туптене, жизнено и развълнувано. “Аз съм това, което съм искала да бъда! Човек, който с чиста съвест заспива всяка вечер. Момиче, което слуша само сърцето и разума си. Търся сама истината. Понякога имам противоречия със света, който ми е наложен, но намирам начин да запазя себе си. Защото аз не подражавам на никого и знам коя съм.”
В тъмнината проблясва нещо. Едно далечно, светло петънце, расте и се приближава. Това е звезда, ярка, в два цвята. Вътре, в ядрото си е огненочервена, както всички чувства и емоции в мен, а около нея, лъчите й са снежнобели и чисти, като разума, който ме ръководи.
Вече не ми е самотно, имам си една звезда, защото тук се раждат звездите - в самите хора. Блясъкът не се забелязва, но не защото го няма, а защото го погребваме в тъмнината си и не се опитваме да го намерим.
Всеки от нас е една звезда, чийто плам блести. За да намерим своята звезда, трябва да намерим себе си. Трудно е, но си струва.