Вярата, Надеждата и Любовта – светлината на живота
Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг. Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба. Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:
- QUO VADIS, DOMINE ? /Къде отиваш, Господи?/
- Отивам да ме разпнат отново - тихо отговорил учителят - защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.
Велика е тайната на живота, защото безкрайно велик е онзи, който го е създал – Бог. Той е любов, светлина, истина. Обратното е зло – омраза, мрак, лъжа. Но колко трудно понякога се различават те.
Тогава на помощ ни идват Вярата, Надеждата и Любовта – три думи, а каква дълбока истина съдържат. Без тях сме обречени. А днес са ни нужни повече от всякога. Защото, вървейки по улиците, виждам отчаяни и обезверени лица на бедни хора около кофите за смет. Виждам студа в душите на загрижени родители, които не знаят дали ще има с какво да облекат и нахранят децата си. И разбирам защо омразата е изкривила душите им. Господи, защо е така? Железният обръч на нищетата ни притиска, притъпява порива ни към свобода и красота. Кой ще ни изведе от този омагьосан кръг – вярата, надеждата и любовта.
Много тъга и болка има в света. Рядко се срещат хора, с които можеш да ги споделиш, от тях да получиш вяра и надежда. Човек трябва да има огромно сърце и необятна душа, за да поема скърбите и радостта на другите, и то безкористно.
В душата на всеки човек има място за добра дума. С нея можем да спасим отчаяния, да помогнем на страдащия, да дадем на нямащия. „Езикът кости няма, но кости троши” – гласи народната поговорка. Добрата дума е израз на любовта към ближния, защото Бог е Слово, защото доброто слово е път към Бога.
Любов и милосърдие, чест и достойнство, памет и съвест са най-ценните богатства на човека. Но не могат с пари да се купят. А нямаш ли ги - си беден. Тъжно е, когато проявяваме милосърдието си към бездомните деца само по Великден и Коледа. Тъжно е, че живеещите в разкош не виждат от прозорците на лъскавите си автомобили многото братчета на Гаврош по улиците. Този фалшив блясък! Това е блясъкът на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца.
Към Светлината на звездите, към божествената светлина ни водят свещениците. Те са нашите духовни пастири. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата “отче” (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.
В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред духовниците достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на Йоан Екзарх, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, патриарх Евтимий, и много други достойни бащи, светци и мъченици. За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък на децата си. Да си спомним за безсмъртната творба на Димитър Талев “Преспанските камбани”. В църквата в Батак много мъченици са оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра.
Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни синагоги, проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен, та да хвърли първия камък.
Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни синагоги, проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен, та да хвърли първия камък.
Вярата и Надеждата крепят човека в неговия живот, а Любовта му придава смисъл. Прави го безсмъртен. Вечен като Бога. И като неговата светлина!