Днес се събудих с малка сълза в очите. Тя символизираше моята надежда – една малка капка надежда. Днес бе денят, който очаквах от два месеца. Дните през месеците се движеха ту бързо, ту бавно. Бяха сиви и красиви, усмихнати и не дотам щастливи. Аз чаках, ден след ден да дойде днес. Много надежда умря в мен, но и много се роди. Малко преживях, но доста неща разбрах – по–малко хубави и повече лоши. Имаше дни през, които не исках да се събуждам, но ставах – тя, надеждата ме будеше. И чаках – ден подир ден, седмица след седмица, краят на месеца и началото на другия. Днес дойде. Днес е денят…денят, в който аз загубих. Денят, в който и последната сълза – надежда се изгуби завинаги по черната земя.
“Ами, сега…?” – задавали ли сте си тези въпрос. “Ами, сега накъде? Ами, после, ако пак…?”. Аз си ги задавам за втори път. Днес загубих и мислех, че вторият път не боли толкова, но… .
Сега е различно. Предишният път знаех накъде, в мене имаше много надежда, но днес. Днес е различно. Днес е страшно – не знам вече накъде и се страхувам ако отново…изгубя. Мислех, че съм силна…че ще мога по български да кажа “Здраве да е!”, но е различно. Страшно е!
Небето е красиво. Има толкова много…безброй звезди. И как светят неуморно. Винаги съм се чудела, какво ли е да си звезда. По принцип, цял живот съм вярвала и продължавам да вярвам, че всеки човек си има звезда. Тя се ражда, когато и той. Звездата живее с него – радва се, смее се и му дава сили да не се предава. Тя мечтае с него и умира, когато и той. Но представете си само за миг, че вие сте звезда…звездата на някой човек, без значение кой:
Бяхме две малки искри – малка светлина сред безкрайната тъмнина. Бяхме две искри – аз и ти – заедно в нищото. Аз и ти – заедно пътувахме, летяхме…докато не дойде деня, в който ти избра да се родиш. Да бъдеш човек. Ти ми каза, че никога няма да се разделяш с мен – твоя брат и сестра. И аз се родих...станах звезда. Родих се, за да те следвам. Родих се още преди твоята душа, преди да започнеш да разпознаваш хора и да издаваш звуци. Аз бях с теб, когато ти падна първият зъб; когато се влюби и когато за първи път узна що е разочарование. Бях там, когато си забрави урока; когато не искаше да се смееш, но го направи...за да не те отхвърлят. Ти търсеше себе си – разучаваше религии, философии, но все забравяше за мен. Беше отхвърлян и приеман. Мина през ада, но не спря, защото аз не спрях. Страхът ти като черен гарван летеше над теб и чакаше да се предадеш, но аз го гоних. Аз ти давах надежда…аз ти подарявах мечти, но ти никога не разбра. По ръба на стръмната скала вървеше, но аз те спрях. Дадох ти път и хоризонт. Дадох ти име и мечти. Дадох ти всичко, но ти дори не знаеш. Ти ме излъга...в онзи миг, когато избра да се родиш като човек. Каза ми, че винаги ще сме заедно и аз ти повярвах. Превърнах те в човек, а ти дори не ме помниш. Мислиш, защо те следвам...защо все още съм твоята звезда, нали? Аз съм с теб, защото преди пет, петдесет, сто години ние бяхме две малки искри – аз и ти, малката светлина в мрака. Аз и ти – пътници, летящи из безкрайната земя. Аз и ти – завинаги заедно в нищото. Не ме чуваш, не ме виждаш, не ме усещаш...но аз съм с теб, до теб и в теб. И така ще бъде, докато не дойде деня, когато ти ще се слееш със земята, а аз се превърна в паднала звезда, по-късно превърнал се в пепел...развяна незнайно къде...
За край си мислех да напиша, че животът е миг спрямо вечността. Низ от изгреви и залези. Карта с безброй много пътеки, пътища и хоризонти. Да, той е такъв – уникален; прекалено различен да се даде точно определение и достатъчно сложен, за да се каже, че е хубав. Много неща могат да се напишат за него, но аз няма да го направя, защото това означава да сложа край. Край…fin…finito…,но моята звезда все още грее.
Тя някога ще спре да блести и ще мога да сложа точка на есето “Живот”, само че тя все още грее…
Раждаме се, съществуваме, умираме. Печелим, губим, плачем, смеем се. Падаме от високо в един миг, а в следващия…сме волни птици, леещи се в безкрайността на небето. Учим, правим опити, за да открием смисъла на този филм – животът. Четем философи, разсъждаваме, но забравяме да вярваме. Вярата е смисъла на живота. Не тази към някое божество, идол или мечта, а вярата в нас и нашата звезда…
Човек поверява живота си на това, в което вярва.
Р.Бах