Пак сме тук. Тревата, върху която стъпваме, пак е зелена. Тревата, върху която лежим, пак е студена, но някога тук се раждали звездите. Днес вероятно те ще са под нея. Страх - макар че ... струва ни се доста жалко. Небето обеща повече, а ни прие толкова малко. Утре ще се появят много нови звезди, но ние нали няма да стигнем – далеч е, а силите се изчерпаха. Прекалено дълго вървяхме. Надеждата отдавна се засели в по-доброто небесно измерение, а и веки нямаме сила да гледаме устремено нагоре и да вардим всяка падаща звезда, изтръпваме при мисълта си да я заместим. Не се обичаме вече, въпреки че се обрекохме да вървим заедно...
Там, където се раждат звездите, вече не ни искат. Понякога тайно само се прокрадват сенките ни в мрака и търсим падналите, за да се поразровим в безжизнените им тела, да научим за тяхната плът и кръв. Опитахме да си направим същите, да възпроизведем процеса на тяхното раждане, да станат като нас, ние да станем като тях, мъчихме се години, векове, мразихме ги, отричахме съществуването им, кълняхме щастието им да греят над нас, заравяхме глави си в тревата, за нас, за тях, но те не слязоха... Не се качихме и ние...
Все по мъгливи, безбрежни нощи, все това тъмно... Изгуби се и простора и небето потъна, пак вървим в нищото... Търсим мястото, където се раждат звездите, искаме да сме като тях, не искаме да сме себе си, защото сутрин все повече стоим пред огледалата, а й те отказаха да ни отразяват... Искаме тайната, искаме светлината, искаме пак да се родим, но не тук на зелената трева, а там горе, където се раждат звездите.
„Защо не ни искате?” – дерем гърлата си, крещейки, но никой не чува гласовете ни... Само да се натъкнем на някоя звезда и ще отмъстим, ще бродим дълго, но отказваме да бъдем мъртъвци...
Някой се провикна: „Ела, намерихме една паднала звезда!” – усещане за приближаващата промяна обсеби повечето от нас, най-сетне щяхме да се посветим в тайнството на това върховно звездно съществувание... Бе върху една разрушена от времето скала, едва се забелязваше мъждукането й в мрака... Пристъпвахме бавно, беше ни страх, страх пред едно величие, пред едно съвършенство, но всички мълчаха, нямаше я смелостта да се преродим, да се превърнем отново, в това, което предците ни са пожелали да бъдем. Създадохме толкова много чудновати неща да се доближим до небето, до тях, а се отдалечихме невъзможно много. Сега една крачка, една пропаст ни делеше от знанието, от шанса да се оттърсим от забравата кои сме, кога сме изгрели..., кога говорихме за Витлеем в унес заедно, ръце, вплетени за едно начало, ерата ни като човеци, а кога...? Кога спряхме да се чуваме в покварата си на зеещи призраци, безплътни, неми, себе си сами наказали... Как сега да се докоснем до нещо толкова чисто, като ръцете ни са потънали в кал от ходенето по мъките, как да понечим да погалим нещо толкова нежно, като ръцете ни са издрани в тръните, които премахвахме, за да стигнем до него... Толкова грозни и мършави в безпощадното търсене на последните искри за нашето добро... Страхуваме се не от стенещата в болката си от падането звезда, а отвращаваме се от себе си, че не знаем, забравили сме как да я изцерим, как да помогнем, ка да подадем ръка...
Раздрани от толкова противоречия, огледахме се отчаяно, беше пусто, само тя беше там, морна и залязваща, как да я върнем там, където се раждат сестрите й? Как да станем нейни сестри и братя... Сълзите, отбелязали безпътицата върху лицата ни, бяха вече засъхнали, отдавна вече не помагаха, нямат лековита сила, нямаме какво да дадем, не остана нищо вътре в нас, вън от нас, тази пустош, тези кълбета бодили, този сумрак, очите, ръцете, нозете – не, не сме в състояние да я съпроводим дотам, пък копнеем да докажем, че в името на спасението и ние заслужаваме да се върнем с нея... Да я спасим само за да ни пуснат...
Някой изскочи, конвулсивно я сграбчи и започна да търка в дрипите си, истерично стенеше, крещеше, молеше й се да му даде и малкото останала си светлина, само да му стигне да отлети дотам... Всички се втурнахме, беше неописуемо отчаяние и ние да изтръгнем само дори една искрица, удряхме се, дращехме, вече не я виждахме, само след пороя вопли, окопитили се в болката и самотата си, усетихме безжизненото и туловище, личеше, че беше съвсем малка и крехка... Ослепели, уморени, разумът ни се възвърна.
Толкова безсмислено, беше прекалено малка, за да спаси всички ни, някой обаче се хвърли злобно върху друг и множеството поде тази борба за мъст, за откраднатите искри... Някой се провикна, че видял и други падаща звезди, масата се втурна и аз побягнах натам, можеше пък този път да случим на по-голяма звезда, все пак можеше и ние да блеснем, да се преродим, да се усмихнем отгоре... .
Бягахме още часове, дните се нижеха, вековете не ни простиха, търсихме навсякъде и всеки път не беше достатъчно, бяхме прекалено много, трябва да сме по-малко. Така се роди войната, търсейки звездите по света... Започнахме да се разболяваме, остарявахме, но това безумно желание ни водеше, една заболяла от жаждата за високото мечта... Погледът – тази настървеност да не би другият да те изпревари, пръв да се докосне до мъртвата звезда... Не съзнахме, че небето се извисяваше все по нависоко от нас, сякаш бягаше, а с него и ТЕ...
Въпреки настъпилия Ад и възкачилия се Рай - продължихме, знаейки, че не ще отидем там, където се раждат звездите. Поне завинаги можехме да населяваме това пространство – тъжната приютила ни земя. Ще останем тук на тревата, където ще падат безжизнени звездите. Ние ще се ровим в тях, те ще се разлагат в нас. Човеците живяхме макар и насилено щастливи сред звездите, умиращи болезнено самотни в грубите ни, жестоки и отчаяни прегръдки.