Винаги съм обичала пътешествията. Особено онези, които ме отвеждат до вълшебни, непознати места.
Красива алена пътечка, която губи своя край в небосвода, се открива нагоре. Обличам чаровна усмивка, добавям бижута от увереност и парфюм с аромат на магнетизъм и страст. Бял гълъб полита нагоре, а аз следвам полета му. Небето гори от приказния танц на звездите. Някъде там, сред стотиците огнени пламъчета, ме очаква моята звезда. Онази, която бди над мен нощем, която попива сълзите, когато горчивата стрела на тъгата пробожда сърцето, която дарява усмивката ми с блясъка на морето.
Душата ми вдишва свободата. Моят порив към звездите е полет към мечтите. Сладкишът от надежда, полят с глазура от вяра, е моят извор на енергия. Да обхванеш своята съкровена мечта в длан и да я вземеш със себе си на земята не е лесна задача. Насред алената пътечка малки, остри камъчета препъват стъпките ти. Понякога дори нараняват крилатата ти душа и отхапват от животворящата сила на сладкиша. Но може би такъв е пътят към щастието – понякога покрит с красотата на увереността и чара на романтиката, друг път – поразен от горчилката на измамната сладост.
Да си призная аз никога не съм се радвала на падащите звезди. Та нали точно в огнения пламък се крие невероятната им магия? И не е ли всяка падаща звездица пропилян лъч надежда, изпуснат от едно недотам уверено сърце?
Най-обичам трептящите звезди, които нощем сякаш си намигат в своята любовта песен. Песен, подарена на всички влюбени сърца, които точно в този момент съзерцават небето и отразяват лунната светлина в очите си.
И мечтите са като звездите – една угасва, друга се появява на нейно място. Но от всяка черпиш сили и вдъхновение. Такова нещо е животът – кара те да се усмихваш, да плачеш, да се радваш и да те боли, да се надяваш, да вярваш, да се молиш. Понякога нежният гълъб те отвежда до твоята съкровена звезда, а ти я прегръщаш с цялата си обич. С упорития си копнеж и напорист дух успяваш да я обгърнеш в шепите си като малко, току-що излюпено пиле, да я превърнеш в своята пътеводна звезда.
Най-трудно, но най-сладко е да бъдеш себе си. Да отпиеш от свежия коктейл от звезден прах и да осъзнаеш, че в погледа си към звездите ще откриеш своя път към мечтите. Но не да мечтаеш да се превърнеш в звезда, защото звездите са твърде идеални. А ние сме преди всичко хора – и с качествата, и с недостатъците си. За чистата душа, изпълнена с пориви, отразеният блясък в очите е достатъчен. Като летен нощен дъждец вярата и надеждата са топлият извор на вдъхновение, който помага на мечтата да покълне, да порасне, да разцъфне като роза и да погали душата с пленяващия си аромат. За да изгрее на небето звезда с блясък по-силен и от най-силно горящата свещ. За да може някое друго сърце, което точно в този миг съзерцава небето, да повярва в хубавите неща.