ЩО Е ТО СЪВЕСТТА?

savest.jpg

Тя не взи­ма под вни­ма­ние на­ши­те же­ла­ния; не се ин­те­ре­су­ва от на­ши­те нуж­ди, как­во ни е из­год­но и как­во ­ не; не се при­тес­ня­ва, че ще ни на­ка­ра да се чув­с­т­ва­ме зле, че за­ра­ди нея мо­жем да за­гу­бим дос­тойн­с­т­во­то си, ува­же­ни­е­то на хо­ра­та. Тя ще ни ос­та­ви да се раз­къс­ва­ме от тре­во­ги и при­тес­не­ния, ще ни по­то­пи в дъл­бо­ка деп­ре­сия, ще обър­ка ума ни с ира­ци­о­нал­ни­те си изис­к­ва­ния, ще ни до­ка­ра без­сън­ни кош­мар­ни но­щи; ще сри­не са­мо­чув­с­т­ви­е­то ни, ще пре­чи на ка­ри­е­ра­та ни, ще ни спъ­ва по йе­рар­хи­чес­ка­та стъл­би­ца, ще ни пра­ви нес­по­соб­ни да се бо­рим в жи­во­та; тя мо­же и в зат­во­ра да ни вка­ра, мо­же да ни до­ка­ра до­там, че да по­сег­нем и на жи­во­та си... Най-стран­но­то е, че тя не е най-ожес­то­че­ни­ят ни враг, ни­то ко­вар­на зла ве­щи­ца, а най-цен­ни­ят ни дар от Бо­га ­ Съ­вест­та.

Ду­ма­та “съ­вест” в по­ве­че­то жи­ви ези­ци е пре­вод от гръц­ка­та ду­ма “си­ней­ди­сис”, на ла­тин­с­ки “кон­с­ци­ен­циа”, и оз­на­ча­ва “зна­ние с дру­ги­го”. Съ­вест­та е съз­на­ние за нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти и нор­ми та­ки­ва, как­ви­то са те за Бо­га. Чо­веш­ки­те раз­би­ра­ния за доб­ро и зло, ис­ти­на, спра­вед­ли­вост... са раз­лич­ни в раз­лич­ни­те вре­ме­на и об­щ­нос­ти, и у все­ки чо­век по­от­дел­но. Съ­вест­та ни съ­об­ща­ва как­ва е не­из­мен­на­та и все­об­ща Бо­жия прав­да, Бо­жия ис­ти­на, Бо­жия во­ля и до­кол­ко ние са­ми­те ги след­ва­ме.

Тя е съ­ща­та си­ла, ко­я­то на­ка­ра Адам да се скрие от Бо­га (Бит. 3:7-10), ко­я­то го­ни Ка­ин до края на зе­мя­та (Бит. 4:14), ко­я­то на­ка­ра Са­ул да пла­че от срам (1Цар. 26 гл.), Да­вид гор­ко да се кае, а книж­ни­ци­те и фа­ри­се­и­те да ос­та­вят пре­лю­бо­дей­ка­та не­на­ка­за­на. Тя до­ка­ра твър­дия ка­то ка­мък ап. Пе­тър до съл­зи (Мат. 27:5), тя нап­ра­ви въз­мож­но об­ръ­ща­не­то на Зак­хея (Лу­ка 19:8), на блуд­ни­ца­та (Лу­ка 7:38), пре­диз­ви­ка раз­ка­я­ни­е­то на раз­бой­ни­ка на кръс­та (Лу­ка 23:40-41).

За жа­лост ние, греш­ни­те хо­ра, об­щу­ва­ме със сво­я­та съ­вест ка­то с до­сад­на съп­ру­га. Тя ни пре­дуп­реж­да­ва, съ­вет­ва, въз­пи­ра, при­пом­ня ни на­ши­те греш­ки и сла­бос­ти... ­ а ние се опит­ва­ме да я из­лъ­жем, да се из­мък­нем от уко­ря­ва­щия й пог­лед. (Не е из­к­лю­че­на и по-гру­ба си­ла, за да я на­ка­ра­ме да за­мъл­чи.) Но съ­вест­та всъщ­ност е най-цен­но­то, ко­е­то има­ме, най-вер­ни­ят ни дру­гар. Тя е де­лът от ба­щи­но­то ни има­не, кой­то Бог ни е дал, за да не ос­къ­де­ем в да­леч­ни­те зе­ми. Тя е спо­ме­нът за до­ма на От­ца ни и нос­тал­ги­я­та по не­го. Съ­вест­та е коп­не­жът по ед­но свръ­хем­пи­рич­но бла­го; по­ри­вът да пра­вим как­во­то за­ви­си от нас, за да се сбъд­не мо­лит­ва­та ни: “да дой­де Тво­е­то цар­с­т­во; да бъ­де Тво­я­та во­ля, как­то на не­бе­то, тъй и на зе­мя­та” (Мат. 6:10); по­ри­вът да прет­во­ря­ва­ме с жи­во­та си зло­то в доб­ро, а доб­ро­то в още по-доб­ро.

На пръв пог­лед съ­вест­та ка­то че ли дейс­т­ва про­тив нас. Всич­ки­те ни фи­зи­чес­ки и пси­хи­чес­ки си­ли са се впрег­на­ли да ра­бо­тят за на­ше­то бла­го, а съ­вест­та ни раз­с­т­рой­ва, раз­ко­ле­ба­ва, ка­ра ни да дейс­т­ва­ме неп­раг­ма­тич­но, не­ра­зум­но, до­ри в на­ша вре­да. За­то­ва я ува­жа­ва­ме, но не я оби­ча­ме осо­бе­но. Тя ще ни въз­пи­ра да взе­мем не­що ма­те­ри­ал­но или по­зи­ция в об­щес­т­во­то, ако та­ка ще още­тим дру­ги­го или ако сред­с­т­ва­та са не­поч­те­ни. Ще ни под­тик­ва да жер­т­ва­ме си­ли­те си, вре­ме­то си, удоб­с­т­во­то си, за да по­мог­нем на ня­ко­го. Ще ни зас­та­вя да пре­неб­рег­нем ин­те­ре­си­те си в име­то на по-вис­ша идея или об­що­то бла­го. Ще ни съ­вет­ва да приз­на­ем ви­на­та си, въп­ре­ки рис­ка да си спе­че­лим не­чии уп­ре­ци, ра­зо­ча­ро­ва­ние и не­у­ва­же­ние. Ще при­ну­ди ня­кой сам да се пре­да­де в по­ли­ци­я­та... Съ­вест­та ще дейс­т­ва про­тив­но на ума ни, кой­то ще ни ус­по­ко­я­ва: пра­виш как­во­то мо­жеш, дру­ги­те са по-ло­ши, той си го зас­лу­жа­ва, ти прос­то ня­маш из­бор. Ще дейс­т­ва и про­тив­но на чув­с­т­ва­та ни, ка­то ни из­пъл­ва с го­рест и тре­во­ги, про­тив­но до­ри на ин­с­тин­к­та ни за са­мо­съх­ра­не­ние.

Всъщ­ност съ­вест­та се про­ти­во­пос­та­вя на его­из­ма ни, на ни­зост­та ни във всич­ки­те є фор­ми и про­яв­ле­ния. Про­ти­во­пос­та­вя се на греш­ни­те ни из­бо­ри, на вред­ни­те ни нак­лон­нос­ти, на при­щев­ки­те ни. Изоб­ли­ча­ва ни, за да ни под­тик­не към по­ка­я­ние, за да очис­тим ду­ша­та си от всич­ко сквер­но и вър­нем ми­ра в нея. Съ­вест­та всъщ­ност бра­ни най-съ­щин­с­ко­то, най-ис­тин­с­ко­то ни “аз” ­ Бо­жия об­раз. Тя е “ин­с­тин­к­тът за са­мо­съх­ра­не­ние” на бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло в нас от по­се­га­тел­с­т­ва­та на зло­то.

Съ­вест­та е па­мет­та за иде­ал­ния об­раз, кой­то Бог е вло­жил в нас ка­то по­тен­ция и цел, за да па­зим то­зи об­раз от из­к­ри­вя­ва­не, за да го из­вай­ва­ме. Тя сви­де­тел­с­т­ва да­ли жи­ве­ем “в прос­то­та и ис­к­ре­ност пред Бо­га” или “с плът­с­ко мъд­ру­ва­не” (вж. 2 Кор. 1:12), сле­ди съ­от­вет­стват ли на­ши­те мис­ли, на­ме­ре­ния, пос­тъп­ки и чув­с­т­ва на то­зи иде­а­лен об­раз, или ­ не. Ако съ­от­вет­с­т­ват, в ду­ша­та ни ца­ру­ва мир и ду­хов­на ра­дост, ако ли не ­ усе­ща­ме сму­ще­ние, тре­вож­ност и не се ус­по­ко­я­ва­ме, до­ка­то не вър­нем от­но­во в сър­це­то си ми­ра на чис­та­та съ­вест.

“Бла­жен е, кой­то не осъж­да се­бе си за то­ва, що одоб­ря­ва” (Рим. 14:22), каз­ва св. ап. Па­вел. Бла­жен е он­зи, у ко­го­то лич­ни­те же­ла­ния съв­па­дат с Бо­жия нрав­с­т­вен за­кон, на­пи­сан на скри­жа­ли­те на сър­це­то ни (вж. 2Кор. 3:3); при ко­го­то мис­ли, чув­с­т­ва, на­ме­ре­ния и пос­тъп­ки са в пъл­но съг­ла­сие с Бо­жи­я­та во­ля за нас.

Има ли та­къв чо­век на зе­мя­та? Мо­же би. В крат­ки­те ми­го­ве меж­ду две па­де­ния. Но и то­ва мо­мен­т­но пред­в­кус­ва­не на Бо­жи­е­то Цар­с­т­во ни сти­га, за да про­дъл­жим уси­ли­я­та си да се бо­го­у­по­до­бя­ва­ме, да се стре­мим към не­дос­ти­жи­мо­то ­ “бъ­де­те съ­вър­ше­ни, как­то е съ­вър­шен и Не­бес­ни­ят ваш Отец” (Мат. 5:48).

В Пи­са­ни­е­то се каз­ва, че чо­ве­кът е сът­во­рен по Бо­жий об­раз и по­до­бие. Бо­жи­ят об­раз е съ­вър­ше­на­та бо­го­по­доб­на лич­ност, ко­я­то сме приз­ва­ни да бъ­дем, по­до­би­е­то е сте­пен­та, в ко­я­то сме пос­тиг­на­ли ви­со­ко­то си наз­на­че­ние, а съ­вест­та е ме­ри­ло­то, ко­е­то ни по­каз­ва до­кол­ко то­ва, ко­е­то сме в мо­мен­та, се доб­ли­жа­ва до то­ва, ко­е­то тряб­ва да ста­нем, и ни под­тик­ва да про­дъл­жа­ва­ме да се усъ­вър­шен­с­т­­ва­ме ду­хов­но.

Съ­вест­та е па­мет за Бо­га и за бо­жес­т­ве­ния жи­вот в на­ше­то греш­но съ­щес­т­ву­ва­не, па­мет за то­ва как се жи­вее по Бо­га и с Бо­га. Тя е неп­ре­къс­ва­е­ма­та пъп­на връв меж­ду от­да­ле­чи­лия се от Съз­да­те­ля си чо­век и Бо­га.

Ако чо­век не жи­вее в съг­ла­сие със съ­вест­та си, це­ли­ят му вът­ре­шен свят ста­ва раз­д­во­ен и от­с­ла­бен. Не мо­же да заг­лу­ши гла­са є, но и не съ­у­мя­ва да жи­вее спо­ред съ­ве­ти­те є. “Же­ла­ние за доб­ро” има у не­го, но да го вър­ши “не на­ми­ра си­ли” (вж. Рим. 7:18). Съз­на­ни­е­то за соб­с­т­ве­но­то му не­дос­тойн­с­т­во и сла­бост мо­же да го до­ве­де до раз­би­ра­не и съ­чув­ствие по от­но­ше­ние сла­бос­ти­те на дру­ги­те и до дъл­бо­ко­то сми­ре­ние из­ра­зе­но с ду­ми­те “а ти кой си, кой­то съ­диш дру­ги­го?” (Як. 4:12). Но мо­же да се по­лу­чи и дру­го. Вмес­то да се стре­мим да се из­ди­га­ме към изис­к­ва­ни­я­та на съ­вест­та си, да за­поч­нем да сни­жа­вамe нея към сво­е­то рав­ни­ще, да тъл­ку­ва­ме прев­рат­но съ­ве­ти­те є, да ги изо­па­ча­ва­ме, да ги на­гаж­да­ме към ути­ли­тар­ни­те си раз­би­ра­ния и его­ис­тич­ни же­ла­ния. У не­мощ­ни­те във вя­ра­та съ­вест­та се ос­к­вер­ня­ва под въз­дейс­т­ви­е­то на де­мо­ни­те (вж. 1Кор. 8:7) и мо­же да ги под­тик­ва към не­бо­го­у­год­ни, ду­ше­па­губ­ни де­я­ния (вж.1Кор. 8:10). Ве­ро­ят­но то­ва има пред­вид ап. Па­вел с оп­ре­де­ле­ни­я­та “лу­ка­ва съ­вест” (Евр. 10:22), “жи­го­са­на съ­вест” (1Тим. 4:1-2), “ос­к­вер­не­ни ум и съ­вест” (Тит. 1:15). Сти­га­ме и дотам, че да оп­рав­да­ва­ме сво­я­та от­мъс­ти­тел­ност, зло­ба, гор­дост, ко­ра­во­сър­деч­ност, по­зо­ва­вай­ки се на съ­вест­та си ­ “мо­я­та съ­вест ме за­дъл­жа­ва”, “мо­я­та съ­вест ми поз­во­ля­ва” или “не ми поз­во­ля­ва”. Про­дъл­жа­ва­ме да се съ­вет­ва­ме със съ­вест­та си и да го­во­рим за нея, но все по­ве­че гу­бим пред­с­та­ва за ис­тин­с­ка­та є при­ро­да.

За съ­вест­та Гос­под Иисус Хрис­тос каз­ва: “Све­ти­ло за тя­ло­то е око­то. За­то­ва, ако тво­е­то око бъ­де чис­то, и ця­ло­то твое тя­ло ще бъ­де свет­ло; ако пък тво­е­то око бъ­де лу­ка­во, ця­ло­то твое тя­ло ще бъ­де тъм­но. И тъй, ако свет­ли­на­та, що е в те­бе, е тъм­ни­на, то кол­ко ли го­ля­ма ще е тъм­ни­на­та?” (Мат. 6:22-23).

Ня­кои хо­ра, за да се пред­па­зят от бо­лез­не­ни­те уко­ри на съ­вест­та си, по­веж­дат съз­на­тел­на бит­ка с нея и ви­ди­мо ус­пя­ват да я сло­мят. С иро­ния и ярост пос­ре­щат и най-сла­ба­та є про­я­ва и всич­ко, към ко­е­то го на­соч­ва тя: доб­ро­де­те­ли­те, Бо­га. Не­ве­ри­е­то за тях е от­ча­ян опит да се ос­во­бо­дят от тор­мо­за на съ­вест­та, да се под­ко­пае ав­то­ри­те­тът є и пра­во­то є да ни ръ­ко­во­ди. Но по­газ­вай­ки съ­вест­та си, чо­век се чув­с­т­ва тол­ко­ва дъл­бо­ко па­ра­ли­зи­ран и сло­мен, тол­ко­ва по-мра­чен и пра­зен, кол­ко­то из­кон­но е бил пред­раз­по­ло­жен към доб­ро­то.

Един­с­т­ве­ни­ят път към ду­шев­но здра­ве и доб­ру­ва­не е пъ­тят на по­ка­я­ни­е­то, на очис­т­ва­не­то на сър­це­то, на съ­вест­та. А да­ли съ­вест­та ни е лу­ка­ва или доб­ра, мо­жем да про­ве­ря­ва­ме чрез Хрис­то­во­то Еван­ге­лие, чрез пи­са­ния За­кон.

Ние има­ме из­пи­та­ни сред­с­т­ва за пъл­но очис­т­ва­не на съ­вест­та, да­де­ни ни от Бо­га чрез Цър­к­ва­та Хрис­то­ва: тайн­с­т­во­то Кръ­ще­ние, ко­е­то е обе­ща­ние за доб­ра съ­вест (вж. 1Петр. 3:21), тайн­с­т­во­то Из­по­вед и при­ча­ще­ни­е­то, в ко­е­то Бог очис­т­ва съ­вест­та ни “от мър­т­ви де­ла, за да слу­жим на жи­вия и ис­тин­с­кия Бог” (Евр. 9:14).

Бо­жес­т­ве­но­то най-доб­ре се от­ра­зя­ва в спо­кой­ни­те во­ди на чис­та­та съ­вест. Ка­то звез­д­но не­бе в при­тих­на­ло езе­ро. Чрез чис­та­та съ­вест в нас за­поч­ва да дейс­т­ва Бо­жи­я­та свет­ли­на, ко­я­то ни ос­ве­ща­ва, про­си­я­ва във всич­ки­те ни де­ла и ни ка­ра още тук на зе­мя­та да пред­вкус­ва­ме бла­жен­с­т­во­то на Цар­с­т­во­то Бо­жие.

С Бо­жия по­мощ мо­жем да спрем за се­бе си все­об­ща­та лу­дост да тър­сим щас­ти­е­то и ду­шев­но­то спо­койс­т­вие в бо­гат­с­т­во, ком­форт, власт, мо­гъ­щес­т­во и да се при­ми­рим със сво­я­та съ­вест. За­що­то: какъв жи­вот ще има­ме и как­ви ще бъ­дем, в край­на смет­ка за­ви­си от то­ва, да­ли ще при­е­мем съ­вест­та си за съ­юз­ник и до­ве­рен при­я­тел, или ще бъ­дем на нож с нея.