Убедена съм, че в дълбоките кътчета на душата на всеки човек живее Словото. То е като малко зрънце, посято от Бог с много обич, нежност, търпение. Това красиво семенце трепти и се развива в рохкавата почва на детската душа и жадно поема майчиния говор като глътка въздух, пие от извора на родната реч свещена вода и попива всяка непозната дума като светъл слънчев лъч. Когато порасне, то се превръща в пъстро растение, чиито цветове преобразяват душата в богата ботаническа градина – такава е душата на Поета. Неговият лик можем да съзрем навсякъде – той е творецът, когото Бог създава по свой образ и подобие. Изобретателят, ученият откривател, майсторът на словото… колко много лица има Поетът, онзи, който със силата на вдъхновението и словото дава имена, назовава света около нас.
Но когато родната реч не е била в достатъчно количество или плевелите на чужд език са го засенчили, цветето увяхва и остава само семето – такава е душата на хората, които са забравили за магията на Словото.
Жал ме е за хората, които са потиснали зрънцето на Словото в душата си. В сърцата им е заглъхнала обичта към езика, а заедно и усещането за красивите неща в живота. Та нали животът е именно това – да описваш преливащите нюанси на жаркото слънце с най-прекрасните думи, да назовеш хората, които обичаш, с най-нежните слова... А тези бедни странници вечно блуждаят сред непроходимите пътеки на живота и не могат да открият Своя път - защото са загубили подкрепата на Словото.
И докато тези нещастни хора се лутат като слепци в необятната шир на живота, Поетът отваря очите на останалите за малките неща. Таящ в сърцето си разпереното цвете на Словото, той разпръсква нежния му аромат и прави света толкова красив и благоуханен! Не е ли прекрасно, че има хора, които само с думите си стоплят света по-силно и от слънцето? Животът сигурно щеше да е приказка, ако всички имаха толкова богата душа – но засега тази вълшебна мисия е отредена на Поета.
Това ме кара да се замисля: а моята душа каква е? Ярки спомени нахлуват в съзнанието ми и за миг се озовавам в онзи зноен летен ден преди десет години, когато се преместих в България. Тогава бях невинно младо създание, с малко семенце, вгнездено в крехка и любвеобилна душа. Всичко за мен беше ново и чуждо – и хората, и непознатото градче, и различния начин на живот. Но не и Словото – то бе започнало да живее с мен още отвъд пределите на българската земя, когато майка ми трепетно четеше стиховете на Ботев, а баща ми ме караше да разказвам стихчето „Аз съм българче”... И сега, когато вече бях в „сърцето на Балканите” и чувах звънливите гласове на местните…. да произнасят тази реч, нещо в мен трепваше. Сигурно е било семенцето, което сякаш се съживи след като се завърнах в родината на прадедите... И за всичките тези години, поливано с българския фолклор и подхранвано с възрожденските стихове, семенцето успя да добие очертанията на малко, росно цветенце. Все още не е толкова разцъфнало както на Поета, но е достатъчно, за да събуди намек на надежда – че някой ден и то ще разпръсква красота и аромат по същия начин!
Понякога се страхувам, че с времето ще потисна зрънцето и ще изгубя любовта си към Словото. Затова се възползвам от всеки миг, в който вдъхновението докосва рамото ми и ме кара да изливам върху празния лист всичко, което усещам със сетивата си. В есетата ми се долавят смесени нотки на радост и тъга, описани са най-съкровените ми мечти, споделени са неща, които не бих посмяла да изрека на глас... Макар и простички и несъвършени, те са искрени – защото пиша не по задължение, а с наивната детска мечта с думите си да направя света по-добър. Словото е моята визитна картичка – чрез него аз изразявам своята чувствителна душа и вечно горящо сърце. Затова, дори и бъдещето да не открехне широки порти за моето Слово, аз винаги ще продължавам да пиша – заради себе си. Защото, както благозвучните тонове на музиката опъват тънките струни на душата на музиканта, а ярките цветове се отразяват в сърцето на художника, така и родната реч ме вдъхновява да описвам светлото утро с най-хубавите думи! А няма нищо, което да искам по-силно от това моето слово да служи като вдъхновение на други хора и да рисува ведри усмивки по лицата им...
Но стига съм говорила за Словото. Нека го оставя да се носи като южен бриз по безкрайната земя и да вдъхва живот на семенцата в нашите души. Нека уловим в този топъл вятър мириса на прекрасно лято, изпълнено с осъществени мечти и амбиции – не само за мен, но и за други млади хора с неразцъфнали цветенца в душите си. Вярвам, че това е само удивителното начало на едно бляскаво бъдеще, в основите на което лежи Бог, защото от Библията знаем, че „в началото бе Бог, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото...” Искам сега всички да стиснем здраво ръцете си, да почувстваме лекото докосване на мекия вятър и с чиста съвест да отправим своята искрена молитва към Бог, за да не ни лишава от Словото като вечен пътеводител и стимул за живот!