Петко Дечевски е роден в с. Момчиловци, Смолянско. Има две професии – електроинженер и педагог. Повече от 40 години работи в системата на образованието като учител, директор, инспектор в Смолян, Стара Загора, Пазарджик и преподавател в МИ – Пловдив. Има много научни публикации в сферата на педагогиката. Сега е пенсионер и се занимава предимно с литература. Автор е на четири краеведски книги. Пише под формата на автобиографичен роман историята на своя край и най-вече за последните преломни стотина години, когато е трябвало да се реши съдбата на християнската ни вяра и на българщината в Родопите. За времето, когато с много кръв и насилие част от българския народ и от негови родственици са били помохамеданчени. За това как родното му село Момчиловци е успяло да остане българско и как неговите известни хора са отстоявали род и родина.Неговите книги неотдавна бяха представени в неговото родно село.
- Какво, г-н Дечевски, провокира и насочи вашата изследователска и писателска дарба и как стана така, че обвързахте краеведчеството с педагогиката?
- Навярно съм носил тези заложби и предпоставки винаги в мен като потребност, но решаващото значение за тяхното отключване е било моето възпитание. Моята знаменита баба Гиза ни приспиваше с приказки за войводи и комити, а родът ми е родоначалник на комитското движение. Моят дядо пък Петко, на когото съм кръстен, е бил един от най-близките съратници на капитан Петко Войвода, който му е подарил пушка с инкрустации от сребро и седеф. В рода си имам и свещеници, които са били начело на Преображенското въстание.
- Какво е, според вас, мястото на педагога в осъзнаването на родовата идентичност, на родолюбието?
- Това не е нещо, което може да се научи като теория, то се разкрива от учителя така, както той го е живял и непрекъснато трябва да се напомня за връзките с родовите ни корени. Педагогът трябва да ги издирва и да ги направи неотменна част от общуването с децата, защото соковете на родолюбието подхранват не само науката, историята, но са и най-съществени за израстването на детето. Затова в моите часове по електротехника съм отделял 1/3 от времето точно за такива разговори, теми, за родопски песни и стихове. Така исках да приобщя децата първо към нещо, близко до тяхното родно светоусещане, а на тази база вече може да се овладее и по-сложното, научното знание. Днес децата учат по-трудно именно, защото се търсят някакви изкуствени връзки, а не тези между живота и науката. А това пък се случва, защото точните хора рядко попадат на точното място.
- Но тази задача е доста субективна и поради това трудно изпълнима. Може ли изобщо да се стигне до нейното осъществяване?
- За нас някога изобщо не беше трудно, защото бяхме влюбени в познанието, в учението.Точно това липсва сега, дори и помен няма от подобна любов, от тази, в която обичаш светлината в книгата.
- Кой я загаси и как стана така, че тя изчезна и кое може да я възроди отново?
- Истината е , че тя изчезна и в родителите, и в учителите. Как тогава да я има у децата? Създал съм десетки учители, но те идваха с пламък, с жар в очите и когато им хващах ръката с тебешира, тя пареше. А сега ръцете им са ледени. Пламъкът на учителстването идва от сърцето, но днес учителят не става такъв от потребност, от необходимост, а някак си случайно. Би трябвало първо той сам да свети за себе си, за да може да облъчва със светлина и другите около него. Това е решаващото. Ако нямаш тази светлина в сърцето и душата си, не си роден и не ставаш за учител, а за нещо друго. Всеки има малка Божествена искрица в себе си, но не всички я приемат и разгарят. Много попречи за това и приетият в миналото модел за “всестранно развития човек” и това, че Бог беше изключен от образователната система. Затова тя не се получи.
Учителството не се вмества в никакви шаблони, задължения, щампи, то е призвание и искра, дошла от Бога. И защото Бог е преди всичко любов, тази любов е свързана и с отговорността да се запази и предаде. Без Бог сърцата ни остават ледени и те не могат да осъществят най-качествените контакти с децата.
- Но сега религията отново се връща в училище…
- Но не по някогашния, естествен път, този на моята баба, която ми казваше: “Чоду, вдигни трухичката от земьота, грех е троха да съ тъпте!” Това беше за мен първия урок на уважение към най-важното. Още от малък аз уважавах онази малка, микроскопична трохичка хляб и познавах греха като символ на недопустимото, който се отнасяше и за всички други страни в живота. Най-ценните уроци не се учат на книга, а се развиват като приложност.Те бяха в моето поведение, в моето излъчване, изобщо в моя живот. И всичко тръгна от микроскопичната трохичка на баба, в която се вместваше цялата вселена. До голямото се стига от малкото, но дадено в точното време и в точното място. Така се развива и истинската любов към Бога, а не чрез показно афиширани ритуали. Този душевен възпитателен комплекс тръгва от майчиното мляко, от люлката. И само закърменият с него човек може да стане учител. Затова учителството се съдържа преди всичко в него и не се учи с правилници и наредби.
- И все пак би трябвало да има някакъв начин той да се възроди отново.
- Би било възможно само, ако около нас се виждаше това, което произтича от истинската вяра и то е едно – честност, а тя, за жалост, не се вижда никъде. И то защото идеята за светлината е изкривена генерално още много отдавна от носителите на реформите. Това тръгна и оттам, че системата за допускане на хора в образованието е много отворена и погрешна. Нужен е много прецизен подбор в нея. И най-важното – няма ли я Божията искричка, макар и голяма колкото трохичка хляб, и не се ли опазва тя като най-ценното нещо, няма да се стигне до очакваните резултати.Трябва да се преодолее безверието, защото именно то уби истинското познание.