ЕГИПЕТ – ЛЮЛКА НА МОНАШЕСТВОТО - първа част

Еги­пет е и стра­на­та, в чи­и­то пус­ти­ни се раж­да мо­на­шес­т­во­то, къ­де­то се ус­та­но­вя­ват пра­ви­ла­та за ду­хо­вен жи­вот и от­къ­де­то се раз­п­рос­т­ра­ня­ват из це­лия хрис­ти­ян­с­ки свят. Това е стра­на­та на преп. Па­вел Ти­вейс­ки, преп. Ан­то­ний Ве­ли­ки, преп. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, преп. Йо­ан Ко­лов, преп. Би­шой, преп. Мо­и­сей Му­рин, преп. Па­хо­мий Ве­ли­ки... и още хи­ля­ди знай­ни и нез­най­ни ве­ли­ки под­виж­ни­ци. Еги­пет е и стра­на­та, в ко­я­то и днес мо­жеш да се пок­ло­ниш на мо­щи­те им, да пи­еш от из­во­ри­те, от ко­и­то са пи­ли и те, да се пок­ло­ниш в па­рак­ли­си­те, ус­т­ро­е­ни в пе­ще­ри­те, в ко­и­то са се под­ви­за­ва­ли и в ма­нас­ти­ри­те, ко­и­то те са ос­но­ва­ли.

В те­зи ма­нас­ти­ри има ду­хо­вен жи­вот и днес. Там ще откриете по сто­ти­на мо­на­си, ко­и­то не са­мо съх­ра­ня­ват за­ве­ща­но­то им бо­гат­с­т­во от све­ти­ни, но и жи­ве­ят съ­об­раз­но за­ве­ща­ни­те им и пре­да­ва­ни от ав­ва на уче­ник пра­ви­ла за мо­на­шес­ко под­ви­за­ва­не и ду­хо­вен жи­вот.

При­е­то е за ба­ща на мо­на­шес­т­во­то да се счи­та св. Ан­то­ний Ве­ли­ки, но до­ри от са­мо­то му жи­тие ста­ва яс­но, че ко­га­то той се от­тег­ля в пус­ти­ня­та, тя ве­че има сво­и­те на­сел­ни­ци. Един от тях ­ преп. Па­вел Ти­вейс­ки ­ ста­ва нас­тав­ник на св. Ан­то­ний.

Преп. Па­вел Ти­вейс­ки се от­тег­ля в пус­ти­ня­та, ко­га­то бил 22-го­ди­шен мла­деж и се под­ви­за­ва в пъл­но уса­мо­те­ние 91 го­ди­ни. За­се­лил се в мал­ка пе­ще­ра в пус­ти­ня­та из­точ­но от Чер­ве­но мо­ре. Наб­ли­зо има­ло из­вор с пряс­на во­да и пал­ма с фур­ми, а все­ки ден вра­на му но­се­ла по по­ло­вин хлеб­че. Поч­ти век не бил сре­щал чо­веш­ко съ­щес­т­во и не­го­во­то жи­тие и под­ви­зи би­ха ос­та­на­ли не­из­вес­т­ни за нас, ако бла­ги­ят Бо­жи про­ми­съл не от­к­рил на преп. Ан­то­ний за ве­ли­кия под­виж­ник. Мал­ко пре­ди смърт­та на преп. Па­вел, към не­го­ва­та от­шел­ни­чес­ка пе­ще­ра, скри­та в дъл­бо­ка­та пус­ти­ня, се от­п­ра­вил преп. Ан­то­ний. Там меж­ду два­ма­та мъ­же за­поч­ва дъл­га бе­се­да, по вре­ме на ко­я­то преп. Па­вел раз­ка­зал на св. Ан­то­ний жи­ти­е­то си.

Поч­ти във все­ки храм в Еги­пет ще ви­ди­те изоб­ра­же­ния на та­зи зна­ме­на­тел­на сре­ща меж­ду два­ма­та ве­ли­ки под­виж­ни­ци: преп. Па­вел, об­ле­чен в дре­ха­та от пал­мо­ви лис­та, ко­я­то след смърт­та му преп. Ан­то­ний с бла­го­го­ве­ние об­ли­чал на Ве­лик­ден и на Пет­де­сет­ни­ца, и преп. Ан­то­ний, об­ле­чен в чер­но мо­на­шес­ко оде­я­ние, над тях - вра­на­та, ко­я­то все­ки ден но­се­ла на преп. Па­вел по по­ло­вин хлеб­че, а в де­ня, в кой­то Бог из­п­ра­тил да го по­се­ти преп. Ан­то­ний, пти­ца­та до­нес­ла ця­ло хлеб­че.

В но­зе­те на пре­по­доб­ни­те ­ два­та лъ­ва, ко­и­то, ре­вей­ки скръб­но, из­ко­па­ли с ла­пи­те си гроб за по­чи­на­лия св. Па­вел.

Уче­ни­ци­те на преп. Ан­то­ний 33 го­ди­ни по-къс­но раз­ка­за­ли на бла­же­ни Йе­ро­ним за див­ния под­виж­ник и той със­та­вил жи­ти­е­то на пре­по­доб­ния.

Мо­щи­те на преп. Па­вел Ти­вейс­ки би­ли пре­не­се­ни от имп. Ма­ну­ил Ком­нин (1143-1180) в Ца­риг­рад, през 1240 г. ­ във Ве­не­ция, а по-къс­но ­ в Ун­га­рия.

На мяс­то­то, къ­де­то се под­ви­за­вал пре­по­доб­ни­ят, мал­ко след смърт­та му би­ла ос­но­ва­на оби­тел, ко­я­то и днес съ­щес­т­ву­ва и се раз­рас­т­ва. Там оби­та­ват над 100 коп­т­с­ки мо­на­си. Те с ра­дост ще ви по­ка­жат пе­ще­ра­та на преп. Па­вел, мяс­то­то, къ­де­то св. Ан­то­ний с по­мощ­та на два­та лъ­ва го пог­ре­бал, из­во­ра, от кой­то е пил пре­по­доб­ният и кой­то про­дъл­жа­ва през сто­ле­ти­я­та да бли­ка нас­ред пус­ти­ня­та до днес.

В пе­ще­ра­та на пре­по­доб­ния днес има ус­т­ро­ен па­рак­лис. Към нея се сли­за по тес­ни ви­ти стъл­би под ма­нас­тир­с­кия храм. В под­зем­ния па­рак­лис са по­ло­же­ни за пок­ло­не­ние час­ти­ци от мо­щи­те на све­те­ца, не­пос­ред­с­т­ве­но до не­го е гро­бът му. Там ни­ко­га не прес­та­ват бо­гос­лу­же­ни­я­та и по­то­кът от пок­лон­ни­ци.

До­ка­то сим­па­тич­ни­ят мо­нах ви раз­веж­да, за да ви по­ка­же всич­ко в ма­нас­ти­ра: из­во­ра, от кой­то е уто­ля­вал жаж­да­та си пре­по­доб­ни­ят, вът­реш­на­та кре­пос­т­на ку­ла, в ко­я­то при на­па­де­ния са се ук­ри­ва­ли мо­на­си­те, гро­би­ща­та и ма­нас­тир­с­ки­те сгра­ди ­ до обо­ня­ни­е­то ви ще дос­тиг­не ми­ри­с на пряс­но опе­чен хляб. И днес в ма­нас­тир­с­ка­та фур­на пе­кат от оне­зи мал­ки кръг­ли хлеб­че­та, ко­и­то вра­на­та, изоб­ра­зе­но и на ико­ни­те, е до­на­ся­ла в клю­на си на два­ма­та пре­по­доб­ни. Неп­ре­мен­но ще ви да­дат от те­зи не­ве­ро­ят­но вкус­ни хлеб­че­та за бла­гос­ло­ве­ние и до­ка­то ви чер­пят с чай в ма­нас­тир­с­ка­та при­ем­на, ще ви раз­ка­жат жи­ти­е­то на пре­по­доб­ния и мно­го­ве­ков­на­та ис­то­рия на ма­нас­ти­ра.

Ма­нас­ти­рът на св. Ан­то­ний Ве­ли­ки съ­що е от­во­рен за по­се­ще­ние. На­ми­ра се на ня­кол­ко ки­ло­мет­ра от За­фа­ра­на на­вът­ре в пус­ти­ня­та, ко­я­то пък е на око­ло 1/3 път от Су­ец към Хур­га­да.

Св. Ан­то­ний ста­ва от­шел­ник ед­ва на 20 го­ди­ни. От­тег­ля се пър­во­на­чал­но в Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня, юж­но от Алек­сан­д­рия, но на ня­кол­ко пъ­ти сме­нял оби­та­ли­ще­то си, ка­то нав­ли­зал все по-на­вът­ре в пус­ти­ня­та.

По оно­ва вре­ме в Еги­пет пус­тин­ни­чес­т­во­то още не би­ло раз­п­рос­т­ра­не­но. Все­ки, кой­то же­ла­ел да слу­жи на Хрис­тос и да се спа­ся­ва, се уса­мо­тя­вал ня­къ­де наб­ли­зо до сво­е­то се­ли­ще, за да се уп­раж­ня­ва в хрис­ти­ян­с­ки­те доб­ро­де­те­ли. Св. Па­вел Ти­вейс­ки е пър­ви­ят из­вес­тен ни пус­тин­ник, а св. Ан­то­ний е то­зи, кой­то ус­та­но­вя­ва пра­ви­ла­та на ас­ке­ти­чес­кия жи­вот и ги пре­да­ва не­пос­ред­с­т­ве­но на сво­и­те мно­гоб­рой­ни уче­ни­ци, а чрез жи­ти­е­то и по­у­че­ни­я­та си ­ и на под­виж­ни­ци­те, стре­мя­щи се към ас­ке­ти­чес­ки жи­вот от цял свят.

От­на­ча­ло той се за­се­лил в ед­на из­се­че­на в ска­ли­те еги­пет­с­ка гроб­ни­ца, след то­ва ми­нал на Из­ток от ре­ка­та Нил и жи­вял 20 го­ди­ни на пла­ни­на­та Кол­зим при пъл­но уса­мо­те­ние и мъл­ча­ние в ед­на изос­та­ве­на пос­т­рой­ка, ка­то за­зи­дал вхо­да й. На то­ва мяс­то не­гов при­я­тел ид­вал два пъ­ти в го­ди­на­та, за да му спус­не от пок­ри­ва за­пас от хляб, без да ви­ди до­ри ли­це­то му. След два­на­де­сет­го­ди­шен под­виг Ан­то­ний, ве­че пос­тиг­нал ду­ше­вен мир, ста­ва ав­ва (от си­рийс­ки ­ - отец) на мно­жес­т­во мо­на­си. По окол­ни­те пла­ни­ни из­ник­ват ма­нас­ти­ри ­ от­дел­ни ке­лии на пус­тин­но­жи­те­ли, ко­и­то се съ­би­ра­ли при своя ду­хо­вен ба­ща и слу­ша­ли не­го­ви­те мъд­ри бе­се­ди. Ко­га­то без­по­койс­т­во­то от хо­ра­та зап­лаш­ва­ло да ли­ши под­виж­ни­ка от не­го­во­то без­мъл­вие, той ос­та­вял то­ва мяс­то и по­тъ­вал в още по-да­леч­на­та “вът­реш­на пус­ти­ня”, на мно­го дни път от Нил. Там той жи­ве­ел от тру­да на ръ­це­те си, об­ра­бот­вай­ки ма­лък оазис.

Св. Ан­то­ний на два пъ­ти по­се­тил шум­на­та сто­ли­ца на Еги­пет ­ Алек­сан­д­рия. Пър­вия път прис­тиг­нал в 311 г., за да укрепи хрис­ти­я­ни­те по вре­ме на го­не­ни­е­то при им­пе­ра­тор Мак­си­мин. Св. Ан­то­ний Ве­ли­ки по мол­ба­ на са­мия св. Ата­на­сий Алек­сан­д­рийс­ки по­се­тил Алек­сан­д­рия и в 335 г., за да по­мог­не в бор­ба­та сре­щу ари­ан­с­т­во­то.

Пре­по­доб­ни Ан­то­ний Ве­ли­ки жи­вял до 105-го­диш­на въз­раст в добро здра­ве и си­ла. По­чув­с­т­вал бли­зост­та на своя край, той за­ве­щал да го пог­ре­бат тай­но, за да не уз­нае ни­кой къ­де е не­го­ви­ят гроб. По­чи­нал на 17 яну­а­ри 356 го­ди­на. При смърт­та си за­ве­щал своя же­зъл на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, а ямур­лу­ка си ­ на св. Ата­на­сий Алек­сан­д­рийс­ки.

При ед­но от бяг­с­т­ва­та си от го­не­ни­я­та на Кон­с­тан­ций II св. Ата­на­сий Ве­ли­ки се ук­рил в пус­ти­ня­та и там на­пи­сал жи­ти­е­то на св. Ан­то­ний. За­не­съл го в Рим, пре­ве­ли го на ла­тин­с­ки и то­зи мо­на­шес­ки при­мер за­ра­зил хрис­ти­я­ни­те. Хи­ля­ди по­же­ла­ли да под­ра­жа­ват на то­зи пус­тин­ник, да пре­би­ва­ват в уса­мо­те­ние, мо­лит­ве­но съ­зер­ца­ние и бо­го­об­ще­ние.

Днеш­ни­те мо­на­си от ма­нас­ти­ра на све­ти Ан­то­ний твър­дят, че то­ва е пър­ви­ят ма­нас­тир в све­та. Ос­но­ван е след от­тег­ля­не­то му през 305 г. от Алек­сан­д­рия в пус­ти­ня­та.

Ма­нас­тир­с­ки­ят ком­п­лекс е ог­ро­мен и про­дъл­жа­ва да се дос­т­ро­я­ва. Днес в не­го се под­ви­за­ват 107 мо­на­си и 7 пос­луш­ни­ци. По сте­ни­те на ста­рия ма­нас­тир­с­ки храм яс­но се виж­дат изоб­ра­же­ни­я­та на еги­пет­с­ки под­виж­ни­ци: ав­ва Би­шой, св. Ан­то­ний, св. Па­вел, св. Се­ра­пи­он, св. Иса­ак, св. Па­вел (Препрос­ти), св. Са­му­ил, св. Йо­ан (Ко­лов), св. Си­сой, св. Ар­се­ний Ве­ли­ки, св. Вар­со­ма, св. Па­хо­мий и св. Ша­ну­да, св. Мо­и­сей Му­рин, св. Ма­ка­рий и св. До­ме­тий (ос­но­ва­те­ли­те на ма­нас­ти­ра “Ба­ра­мус”), св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, св. Ма­ка­рий епис­ко­па, св. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки... Сте­но­пи­си­те са дос­та по­тъм­не­ли. В на­ча­ло­то на V в. ма­нас­ти­рът е ра­зо­рен от бе­ду­и­ни, ко­и­то ос­та­на­ли да ста­ну­ват ту­ка, гот­ве­ли в цър­к­ва­та и сте­ни­те се пок­ри­ли със саж­ди.

Три пъ­ти на ден бие ма­нас­тир­с­ка­та кам­ба­на: в 4 ча­са за ут­рин­на, в 6 ча­са за Ли­тур­гия и в 17 ча­са за ве­чер­ня. До­ка­то оби­ка­ля­ме в тес­ни­те про­хо­ди меж­ду сте­ни­те на ма­нас­тир­с­ки­те сгра­ди, се на­тък­ва­ме на шум­но ли­тий­но шес­т­вие на коп­т­с­ки­те мо­на­си, ко­и­то би­ят с ким­ва­ли и ви­кат по един ха­рак­те­рен за те­зи мес­та на­чин. Всич­ки са праз­нич­но об­ле­че­ни, сред тях е и епис­ко­път на ма­нас­ти­ра. А при­чи­на­та за то­ва ве­се­лие ­ - ръ­ко­по­ло­же­ни­е­то на два­ма но­ви йе­ро­мо­на­си.

В ком­п­лек­са в под­но­жи­е­то на пла­ни­на­та е и из­во­рът, от кой­то е пил св. Ан­то­ний. От не­го и днес се за­до­во­ля­ват нуж­ди­те на це­лия ма­нас­тир. Де­би­тът му ­ 100 ку­би­ка днев­но ­ не се е про­ме­нил от 17 ве­ка на­сам. Пе­ще­ра­та, в ко­я­то се е под­ви­за­вал све­те­цът, е ви­со­ко в ка­ме­нис­та­та пла­ни­на­та над ма­нас­ти­ра. Има ня­кол­ко цър­к­ви и ха­рак­тер­на­та за ту­каш­ни­те ма­нас­ти­ри вът­реш­на ох­ра­ни­тел­на ку­ла-кре­пост, в ко­я­то при вра­жес­ки на­па­де­ния от­шел­ни­ци­те са се съ­би­ра­ли, за да за­па­зят жи­во­та си.

От най-ран­ни вре­ме­на у хрис­ти­я­ни­те съществувал стре­меж да ос­та­вят гри­жи­те по всич­ко су­ет­но в све­та и да се от­да­дат из­ця­ло на Бо­га, на под­виж­ни­чес­ки жи­вот. Но мо­на­шес­т­во­то и в три­те му поз­на­ти фор­ми се за­раж­да и раз­цъфтя­ва в Еги­пет. По ду­ми­те на ба­ща­та на цър­ков­на­та ис­то­рия Ев­се­вий Ке­са­рийс­ки (ок. 260/4- ок. 340): “Ни­къ­де сло­ва­та на еван­гел­с­ко­то уче­ние не про­я­ви­ли над ни­ко­го сво­я­та си­ла та­ка, как­то в Еги­пет”.

Още до­ка­то бил жив све­ти Ан­то­ний Ве­ли­ки, Ти­ва­ид­с­ка­та пус­ти­ня за­поч­на­ла да се за­сел­ва с от­шел­ни­ци, ко­и­то се стре­ме­ли да му под­ра­жа­ват в бла­го­чес­ти­е­то. Те жи­ве­е­ли от­дел­но, на из­вес­т­но раз­то­я­ние един от друг, в ки­лии, ко­и­то, спо­ред сви­де­тел­с­т­во­то на цър­ков­ни­ят ис­то­рик Еваг­рий “има­ли та­ка­ва ши­ро­чи­на и ви­со­чи­на, че в тях ни­то мо­же да се стои прав, ни­то сво­бод­но да се лег­не” (Църк. ист. Т. I).

Преп. Ан­то­ний не пред­пис­вал вън­ш­ни пра­ви­ла за мо­на­шес­ки жи­вот, а да­вал ду­хов­ни нас­тав­ле­ния за ис­тин­с­ко бла­го­чес­тие. С ум­но­жа­ва­не­то на от­шел­ни­ци­те оба­че, въз­ник­на­ла нуж­да­та и от пра­ви­ла и ус­та­нов­ле­ния, ко­и­то да ук­ре­пя­ват во­ля­та в бор­ба­та с из­ку­ше­ни­я­та. По­я­ви­ло се об­ще­жи­тий­но­то мо­на­шес­т­во ­ с ус­тав, чи­е­то на­ча­ло би­ло пос­та­ве­но по Бо­жие вну­ше­ние от св. Па­хо­мий на един ос­т­ров на Нил. Още до­ка­то бил жив св. Па­хо­мий, има­ло 8 ма­нас­ти­ра с 3 000 мо­на­си, а след смърт­та му в 348 г., тях­но­то чис­ло дос­тиг­на­ло 50 000 ду­ши. Поч­ти ед­нов­ре­мен­но въз­ник­на­ли и жен­с­ки оби­те­ли, ус­т­ро­е­ни по ус­та­ва, до­не­сен из­пи­сан на дъс­ка на преп. Па­хо­мий от един ан­гел. В те­зи об­ще­жи­тий­ни ман­с­ти­ри ­ ки­но­вии, от­шел­ни­ци­те жи­ве­е­ли за­ед­но. Тра­пе­за­та им, със­то­я­ща се от мал­ко су­ро­ви зе­лен­чу­ци и пло­до­ве, би­ла об­ща, ня­ма­ли до­ри соб­с­т­ве­ни дре­хи ­ всич­ко им би­ло об­що. Ки­но­ви­я­та се уп­рав­ля­ва­ла от ав­ва, на ко­го­то всич­ки бе­зус­лов­но се под­чи­ня­ва­ли в пъл­но пос­лу­ша­ние. Ко­га­то не би­ли на бо­гос­лу­же­ние, мо­на­си­те се за­ни­ма­ва­ли със зе­ме­де­лие, пле­те­ли ро­гоз­ки, кош­ни­ци, въ­же­та и неп­рес­тан­но се мо­ле­ли.

Ос­но­ва­те­ли на тре­тия вид мо­на­шес­т­во ­ лав­ри­те ­ бил св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, кой­то се под­ви­за­вал в Скит­с­ка­та пус­ти­ня, бли­зо до гра­ни­ца­та на Еги­пет с Ли­бия, и преп. Амон, по­се­лил се в Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня. Лав­ри­те би­ли не­що сред­но меж­ду от­шел­ни­чес­т­во­то и об­ще­жи­ти­е­то. От­шел­ни­ци­те се под­ви­за­ва­ли в от­дел­ни ки­лии пръс­на­ти око­ло ки­ли­я­та на ав­ва­та на из­вес­т­но разс­то­я­ние един от друг. Би­ли ка­то го­ле­ми гра­до­ве (лав­ра - ­ път, ули­ца). В пър­вия и пос­лед­ния ден на сед­ми­ца­та се съ­би­ра­ли за об­що бо­гос­лу­же­ние, об­ща тра­пе­за и по­у­че­ние, а пос­ле се от­тег­ля­ли в пус­тин­ни­те си ки­лии. Ако ня­кой не дой­дел на те­зи об­щи съб­ра­ния, оз­на­ча­ва­ло, че е по­чи­нал или теж­ко бо­лен и из­п­ра­ща­ли ня­кой брат да се пог­ри­жи за не­го. Спо­ред сви­де­тел­с­т­во­то на преп. Ки­рил Ски­то­пол­с­ки (525-559) “встъ­пи­ли­те в мо­на­шес­т­во жи­ве­е­ли в на­ча­ло­то в ма­нас­тир и из­пъл­ня­ва­ли в не­го мо­на­шес­ки­те за­дъл­же­ния, а те­зи, ко­и­то ве­че са дос­тиг­на­ли ня­как­во съ­вър­шен­с­т­во в под­виж­ни­чес­кия жи­вот, се пре­мес­т­ва­ли в ки­лии”.

През VII век Араб­с­ки­ят ха­ли­фат за 50 го­ди­ни ус­пя­ва да зав­ла­дее 2/3 от Рим­с­ка­та им­пе­рия, в то­ва чис­ло Све­ти­те зе­ми (611-614) и Еги­пет (616 г.). Нас­та­ват теж­ки вре­ме­на за хрис­ти­ян­с­кия Еги­пет. Коп­ти­те, мес­т­но­то на­се­ле­ние на Еги­пет, ко­и­то са око­ло 10 ми­ли­о­на, отто­га­ва са под ино­вер­на власт.

Коп­т­с­ка­та хрис­ти­ян­с­ка цър­к­ва е па­зи­тел­ка не са­мо на хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра, но и на тях­на­та на­род­нос­т­на иден­тич­ност и то­ва я пра­ви из­к­лю­чи­тел­но ува­жа­ва­на, це­не­на и под­к­ре­пя­на от коп­ти­те. Коп­ти­те се стре­мят да по­лу­чат ви­со­ко об­ра­зо­ва­ние, дей­ни са и ам­би­ци­оз­ни. Мно­зи­на от тях са за­мож­ни и за­е­мат ви­со­ки пос­то­ве в уп­рав­ле­ни­е­то на стра­на­та. То­ва им да­ва въз­мож­ност щед­ро да об­да­ря­ват коп­т­с­ки­те ма­нас­ти­ри, ко­и­то са ду­хов­ни и прос­вет­ни сре­ди­ща, къ­де­то коп­т­с­ки­те де­ца се обу­ча­ват, къ­де­то се пе­ча­та ли­те­ра­ту­ра. Всич­ки мо­на­си са ви­со­ко­об­ра­зо­ва­ни. Сред тях има ле­ка­ри, ар­хе­о­ло­зи, ико­но­мис­ти, пра­вис­ти... Оби­чай­на глед­ка е пред вхо­да на ма­нас­ти­ра да са спре­ли де­се­ти­на ав­то­бу­са с го­ле­ми гру­пи де­ца на раз­лич­на въз­раст, мно­го ко­ли с це­ли се­мейс­т­ва. Хра­мо­ве­те и це­ли­ят ком­п­лекс са пре­пъл­не­ни с хо­ра, сред ко­и­то ние сме един­с­т­ве­ни­те ту­рис­ти. Всич­ко то­ва ня­как ми на­пом­ня за ро­ля­та на на­ша­та Цър­к­ва и нашите ма­нас­ти­ри по вре­ме на тур­с­ко­то роб­с­т­во.

(Следва)