Искам в обич и слънце да е цяла обляна. Вярвам, че може, и затуй ще остана…
Ами ти за какво мечтаеш? Да, ти, младото момиче със сладолед в ръката. Каква е твоята мечта, какво жадуваш? Как така нищо?! Не може да нямаш мечти в тази крехка възраст, когато светът е в краката ти, стига само да развихриш въображението си! Е? А, лаптоп казваш… Пък аз не знам защо си помислих, че ще желаеш нещо не толкова материално… Нали уж за младостта са присъщи неразумните, възвишени идеали… Какво му е извисеното на желанието да притежаваш скъпите нови технологии? Както и да е… Твоя воля…
Хей, а ти? Не, не се озъртай с надеждата да викам някой друг около теб! Точно на теб говоря, момчето с жълтата блуза и късите панталонки на цветчета. Ти какво ще споделиш с нас по въпроса за мечтите? Какво бленуваш в безсънните си нощи? Може би жадуваш да станеш мореплавател, велик учен или пък просто някой ден да облечеш рицарските доспехи в дуел за дамата на сърцето си… Чакай, чакай, я повтори пак! Нали току що не ми каза, че мечтаеш баща ти да ти подари мощен мотор за рождения ти ден, защото нещо такова ми се счу? А, прощавай, наистина си го казал… Жалко, и твоите мечти са принизени до скотското ни битие – елементарно и материализирано…
А Вие, госпожице, с дългите руси коси, Вие какво сте сложили под номер едно в списъка с Вашите мечти? Машина за ноктопластика?!? Правилно ли чух? Машина за ноктопластика!?! Това вече не бих могла да го преживея… Признавам, наистина изказването Ви ми дойде в повече! Простете, на колко години казахте, че сте? На 17? Но това е ужасно! Не, не сте стара, извинете грубостта ми! Просто се чудя дали всички 17 – годишни девойки в България бленуват фотоепилации и машини за ноктопластика…
Ами ти, хлапето с шапката с накривена козирка, ти с какво ще ни изненадаш? Чакай, по – добре не ми казвай! Убедена съм, че, ако чуя още една простодушна материална мечта, ще изпадна в неконтролируем ужас… Само ми намекни, че бленуваш романтична вечеря с някоя от десетките фолк певици, и, гарантирам ти, ще получа сърцебиене, аритмия и, предполагам, лек инфаркт! И не се усмихвай с такова задоволство! Ситуацията е всичко друго, но не и смешна…
И какво излезе накрая? Едно голямо нищо! Имаме си прекрасна страна и един народ с младежи, дето и за пълнеж на възглавници не стават! Ще ме прощавате, мили читатели, за крайните ми думи, ама си е така! Истина е, че често пъти младите имат интересни възгледи за света, ама поглед към реалността ли е желанието да имаш собствена машина за ноктопластика и мощен мотор… И аз съм още свежа, годинките не ми тежат, ама някак си мечтая за по – възвишени неща. Затуй сега седя и ги слушам моите връстници, за да им се дивя на мислите. Като бъдеще на България, след десетилетие – две те ще трябва да ни поведат към мечтите на нашата нация. Само дето вместо в щастливо утро ще се озовем в салон за красота или компютърен клуб. Уви, такава е България в мечтите на всички тези младежи, стоящи днес пред мен. Страна, която да им дава необходимото за едно съществуване, лишено от вътрешно, душевно богатство и смисъл. Нещо като шоколадово яйце, в което са забравили да поставят играчка и е останал само шоколадът, загубил вече очарованието си, защото няма да ни разкрие поредния ключодържател или пъзел.
Като заговорих за това, се сетих за Надя, момичето, което живееше един етаж над нас в мръсната ни, малка кооперация. И тя, и родителите й, имаха този простоват образ на съвършената страна в своите мечти. Баща й жадуваше улици без дупки и с регулирано движение, майка й си мечтаеше никой да не й къса и тъпче цветята в малката градинка, а Надя искаше места, където да се забавлява в безопасни условия. Ето как семейството й се озова в Италия. Стегнаха си куфарите, заключиха апартамента и тръгнаха. Ами България?, попитах ги аз, когато се сбогувахме, а те само махнаха с ръка в сумрачния следобед и се качиха на таксито, което щеше да ги откара до летището, за да хвръкнат към новия си свят. Родината им не бе част от тази друга вселена, тя не фигурираше в техните мечти, виждаха я само в своята реалност, в настоящето, което бе осеяно с незакърпени дупки по улиците, изпотъпкани алеи и безпричинно насилие…
Надя ми писа няколко писма, в които каза, че са сбъднали мечтите си. Вече имали подово отопление, климатик и нова „семейна” кола, каквото и да означава това. Е, майка й не се занимавала вече да сади цветя, а тя нямала приятели, с които да се забавлява на безопасните места, но иначе всичко било наред. Внушения… Щом си извън България, колкото и зле да си, все си по – добре. Глупости! Но факт… Питайте всеки имигрант, за който се сетите! Готова съм да сложа килограм прясно набрани череши за това какъв ще бъде отговорът!
Накрая Надя спря да пише. И май стана по – добре. В противен случай щеше да получавам всеки месец по една ударна доза материализъм като този на хлапетата от началото на писанията ми. Пък аз съм човек с чувствително светоусещане, патриот, инат, духовна личност… Да знаете, не е шега работа толкова неща да се струпат в един характер. Подобно събитие определено вещае катастрофа. Както и да. Зарадвах се, когато Надя спря да пише, понеже, макар че ми бе приятелка, всяко нейно писмо ме караше да страдам. Завиждала си, ще кажете вие, но не е така. Проблемът бе, че в нейните изпълнени с грозни буквички листи никъде не усещах нейната визия за България. В нейните мечти „такова животно нямаше”, както го няма и в сърцата на близо 7 милиона българи. Пък на мен това не ми се нрави. Не искам да вярвам, че всичко, което желаем да бъде България след няколко години, е просто подредена във всяко едно отношение страна.
Не ме разбирайте погрешно, и на мен не са ми по вкуса дупките по улиците и боклуците, преливащи от всеки ъгъл. Но все ми се струва, че не бива да мечтаем само за видимото, за материализираното. Нима най – важното е след няколко години всички в страната да получават високи заплати и да карат скъпи коли? Нима основните ни нужди е редно да опират до нов компютър, козметични процедури и мотори? Това ли трябва да бъде България в нашите мечти – инструмент, способ, начин да постигнем всичко това, а после да я намразим, защото ни е разочаровала?...
В моите мечти България се усмихва… Лицето й грее, сърцето й не кърви и тя е щастлива. Страданията й бяха и все още са прекалено много, крайно време е и над нея да изгрее слънце. Разкъсвана от раните на своето минало, изгаряна от бича на настоящето, родината ми няма бъдеще. Но в моите мечти утрешния ден изгрява отново за нея, защото тя го заслужава повече от всички. Със своята щедрост тя ни е дала толкова много, колкото не можем да й върнем и след хилядолетия. Защо тогава очакваме да е богата? Всичко, което е имала някога, тече в нашите вени днес, всяка капка кръв в нас е нейна. Какво още ни е нужно? Какво още искаме? И как може да мечтаем да ни дава още и още, вместо да се молим горещо тя да си възстанови всичко загубено? В моите мечти България се усмихва, милвана от ръцете на всички, които днес я хулят и напускат. Те са се разкаяли, а тя им е простила… В моите мечти България е обичана и щастлива, в обич и слънце цяла обляна. И понеже я боготворя, вярвам, че всичко това е възможно, което е единствената причина да съм все още тук…
Това есе е спечелило награда в конкурс на Фондация „Памет българска” 2009г.