„И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия!”
В компютърния свят „троянският кон” е злонамерена програма, която се инсталира, за да върши на пръв поглед нещо напълно нормално (игри, програми за защита на екрана и др.), но всъщност изпълнява съвсем различна, при това зловредна функция (краде поверителни данни – пароли, информация за банкови сметки и кредитни карти, изтрива съдържание от твърдия диск и т.н.). Тези програми са получили името си от мита за големия, кух, дървен кон, чрез който гърците печелят Троянската война, като се скриват в него и се промъкват в укрепения град Троя.
Накратко - „троянският кон” е средство за превземане „отвътре”, с което се притъпяват или неутрализират инстинктите за съхранение на „системата”, превърнала се в негова цел.
В наши дни „троянският кон” се асоциира предимно с пробив в нечия банкова сметка, съсипан хард–диск или в най-лошия случай разбита софтуерна защита на някоя политическа, икономическа, военна, технологична или друга институция...
Едва ли свързваме прояви като арогантност, нетърпимост, омраза, агресия, насилие и неминуемо свързаните с тях различни форми на престъпност с „троянски кон”, извън контекста на неговото технологично значение... Защото когато медиите ни засипват с новини, като: „Погребват убития студент”, „Тийнейджър заклан и погребван два пъти”, „Деца убиват дете, за да ограбят родителите му”, „17-годишен преби съученик пред училищните камери”, „Баща нанесе побой на 9-годишната си дъщеря” и... мога да продължа така много дълго, ние, въпреки възмущението или дори отвращението си, възприемаме подобни събития като обикновена статистика на „модерния” свят. Търсим причините къде ли не, правим „анализи” и „програми за противодействие”, а медиите продават „новините” си по-добре от всякога... В същото време, цяла армия от „троянски коне” неусетно заразява човешкото ни обществото, като обърква исконни библейски истини за добро и зло чрез подмяна на ценности.
Не искам и не мога да изброявам. Ще се спра само на един: Троянският кон, наречен „Здрач”. И то от позицията на човек, лично заразен от него.
Извадка от Уикипедия: „Здрач“ е роман за тийнейджъри, написан от Стефани Майър. Публикуван е за пръв път през 2005 г. Това е първата книга от поредицата „Здрач” и представя седемнадесетгосдишната Изабела /Бела/ Суон, чийто живот е застрашен, когато се влюбва във вампира Едуард Кълън. Романът е последван от книгите „Новолуние”, „Затъмнение” и „Зазоряване”.
Реших да прочета книгата, водена от интереса на 12-годишната ми дъщеря, която (както и повечето й връстници) буквално полудя по „Здрач”. Да разбера какво чете това дете и да взема мерки, ако реша, че е нещо опасно. Отдавна не съм в тийнейджърска възраст, но изчетох „романа за тийнейджъри” за рекордно кратко време. Магията му е повече от неустоима, което е един безспорен комплимент за създателката му. След всеки прочетен роман, не само, че не намирах в книгата нищо опасно, но дори бях очарована. Заедно с дъщеря ми с нетърпение очаквахме излизането на следващата. Естествено, купувахме я при първа възможност и с гордост я намествахме в библиотеката редом до вече прочетените от баби и съседки нейни „посестрими”...
Мислех си, че тази „уникална” книга е един чудесен начин днешните деца да се научат да четат и да намират удоволствието от това иначе позабравено от днешното поколение занимание. Защото дори и онези деца, които не са прочели и една от задължителните училищни книги, са прочели този роман по няколко пъти, нищо че в него положителните герои са вампири. Децата все пак четат, нали? По-добре вампири в роман, отколкото духовно оскотяване без никакви книги...
Убедена бях, че ползите от книгата са безспорни защото чрез нея в подрастващите се възпитават християнски ценности (!), които иначе в днешния модерен свят биха били заклеймени като глупава отживелица. Например – ако извън този роман се бях опитала да подложа на обсъждане идеята за съхранение на девствеността до брака, това със сигурност би се приело с насмешка като убеждение, твърде архаично за съвременното общество. Признавам, че точно затова до сега не съм и опитвала да „прокарвам” тази идея пред дъщеря ми. Още повече, че самата аз съм израснала с увереността, че тази ценност отдавна е неприложима и неактуална. А Стефани Майър с учудваща лекота успява да внуши това на своите читатели. Нищо, че го прави през устата на добрия и (п)объркващо очарователен вампир Едуард... Благодаря, ти Стефани – аз, като една болна от съвремие майка, не бих успяла в тази кауза без теб!
Книгите от поредицата внушават и много други „ценности”, поднесени по един вълшебен, грабващ, неустоим начин. Синовната обич, привързаност и уважение на главните герои към техните родители (нищо, че „родителите” на Едуард не са негови биологични такива) са наистина трогателни. От позицията на моята пост-тийнейджърска възраст не е трудно да се усети „препратката” към съответната Божия заповед: „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята...” Едва ли малките, а и на чак толкова малки читатели на Стефани Майър си дават сметка и за тази „ценност”, но не е ли достатъчен примера, който те имат пред себе си в лицето на любимите си герои?
Умението на Майър да грабва читателя и да владее вниманието му от първата до последната страница на всяка една от книгите й е наистина обсебващо. Дали зад магията на книгата стои просто човешки талант или дяволски... успех, не е моя работа да знам, но едва ли сънят, който „събужда” идеята й да разкаже историята за любовта между вампир и човек е проста случайност. Както не е случайност и това, че първата й книга започва с цитат от „Битие” за „забранения плод”. Защото красивата и харизматична любов между Бела и Едуард е символ на този забранен плод. Асоциацията с откъснатата в Райската градина ябълка, изобразена в две нежни ръце на луксозната корица на „Здрач” целенасочено се натрапва на читателя още преди да разлисти страниците. И въпреки това, едва ли някой от феновете се замисля за дълбокия смисъл на тази натрапена символика...
Аз се замислих. Усилието да се измъкна от лепкавата магия на книгата и да погледна на историята за Бела и Едуард от различен ъгъл ми костваше сериозна вътрешна борба. Защото някой дълбоко в мен крещеше, че зад красотата на героите и техните чувства стои нещо объркващо и опасно. Опитвах се да заглуша тези вътрешни „крясъци” с рационални доводи, като: „Вампири и върколаци не съществуват! Това е просто приказка!” или „Какво пък толкова – една различна история за любовта, разказана по един запленяващ начин... Нищо повече!” И когато си мислех, че вътрешния глас най-сетне е млъкнал, убеден от разумните ми доводи в полза на „Здрач”, в един не-случаен разговор по темата, ми беше сведен следния аргумент: „Понятието „добър вампир” не съществува, така, както не съществува и понятието „добър дявол”. Тези понятия взаимно се изключват. Не е възможно вампир да обича човек, така, както не е възможно и дявола да обича хората.” Първата ми естествена реакция беше да възроптая: „Но добри вампири има и те са в книгата на Стефани Майър... Направи си труда да я прочетеш и тогава пак ще говорим!” И това мое съждение изведнъж запрати мислите ми в една друга посока – посоката, от която идваше приглушеният крясък в душата ми.
Изплаших се. Няколко-дневната битка със собствените ми объркани убеждения отвори очите ми за изводи, осмислянето на които буквално ме шокира. Троянски кон! Изключително опасен! Той се инсталира в душата ти уж за да провокира съпреживяване на трепетни любовни емоции, гарнирани с много други сложно преплитащи се чувства – или нещо като душевен „скрийнсейвър” срещу сивото ежедневие, а на практика изтрива съдържанието на съвестта – този душевен „хард-диск”, съдържащ запис на онази система от ценности, които определят нашето индивидуално усещане за добро и зло. И което е още по-страшно – на мястото на изтритите ценности, този „троянски кон” записва други, за да продължим съществуването си без да усетим липсата...
Младите феновете на „Здрач”, които не случайно са основната целева група на романите, са буквално зомбирани: Всеки случайно подбран Интернет-форум по темата говори болезнено красноречиво за това – децата ни искат да бъдат вампири, макар и добри, те искат да усетят аромата от кръвта на любимата си, готови са да съхранят девствеността си, за да я подарят на приятеля си – вампир. Очаровани са от дарбите, които притежават вампирите и върколаците и искрено им се възхищават. Вярват, че от любовта между човек и вампир може да се роди нещо толкова прекрасно, мило и неустоимо, каквото е Ренезме - детето на Бела и Едуард... Стените в стаята на моето момиченце са почернели от плакати на „герои”, които те пронизват със странните очи на вампири-вегетарианци... Част от тях съм й купила собственоръчно и сега съм безсилна да я убедя да ги свали.
Резултатите от зловредното влияние на този вампирски „Здрач”–вирус (а и на много други, подобни на него - „Академия за вампири”, „Дневниците на вампира” ) ще се видят в целия си „блясък” много скоро, когато нашите деца се превърнат в зрели хора, чиито съмнителни ценности в най-безобидния случай ще родят съмнителни ползи. Техните подменени ценности ще се предадат на децата им чрез възпитанието, които ние, родителите се чувстваме длъжни да дадем. А възпитаваме според собственото си усещане за добро и зло. Дали и ние, техните родители не носим в душите си заразата на „Троянските коне” от времето на нашата младост, когато комунистическата цензура беше строга, а църквата–забранена? Можем ли днес ясно да кажем кое е добро и кое – зло? Защо се учудваме на агресията у децата, щом като самите ние я толерираме с думите: „Ако те ударят, удари и ти!” Къде останаха Христовите ценности като кротост, смирение, търпение, любов? Те просто са изтрити от вирусите, които препрограмираха душите ни и ни убедиха, че проспериращите сега „ценности” са агресия, егоизъм, злоба, омраза...
Объркан, болен свят. Болен повече от всякога. И „антивирусният софтуер” в душите ни отдавна не работи. Защото от поколения не го „актуализираме”. Защото повярвахме, че сме си самодостатъчни.
Преди 2000 години на объркания и болен свят Господ е изпратил Иисус – Спасителя. Дали не е наближил момента да Го стори отново?
„...И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край!...” (От „Символ на вярата”)