Първи член

ВЯР­ВАМ В ЕДИН БОГ ОТЕЦ, ВСЕ­ДЪР­ЖИ­ТЕЛ, ТВО­РЕЦ НА НЕ­БЕ­ТО И НА ЗЕ­МЯ­ТА, НА ВСИЧ­КО ВИ­ДИ­МО И НЕ­ВИ­ДИ­МО

Ос­но­ва­та на пра­вил­ния ду­хо­вен жи­вот е вя­ра­та, че има Бог и че Той е един. Сло­во­то Бо­жие каз­ва: „Оня, кой­то до­хож­да при Бо­га, тряб­ва да вяр­ва, че Той съ­щес­т­ву­ва“ (Евр. 11:6). А пър­ва­та от де­сет­те за­по­ве­ди, ко­и­то Бог дал на ев­рейс­кия на­род, гла­си: „Аз съм Гос­под, Бог твой; да ня­маш дру­ги бо­го­ве ос­вен Ме­не“ (Изх. 20:2-3).

Пър­ви­те чо­ве­ци са вяр­ва­ли в ис­тин­с­кия Бог. От­пос­ле, вслед­с­т­вие на гре­хо­па­де­ни­е­то, пос­те­пен­но се е по­я­ви­ло идо­ло­пок­лон­с­т­во­то. Тъй по­ле­ка-ле­ка всич­ки поч­ти чо­ве­ци се от­к­ло­ни­ли от ис­тин­с­ко­то бо­го­поз­на­ние и поч­на­ли да по­чи­тат вмес­то Съз­да­те­ля съз­да­ни­я­та: слън­це, лу­на, звез­ди, пла­ни­ни, ня­кои зна­ме­ни­ти мъ­же и да­же жи­вот­ни.

Но сред ези­чес­ки­те на­ро­ди Бог си е за­па­зил един на­род ­ ев­рейс­кия, кой­то бил но­си­тел на ис­тин­с­ка­та вя­ра в Бо­га сред древ­но­то чо­ве­чес­т­во. На тоя на­род Бог е да­вал мно­гок­рат­но от­к­ро­ве­ния за Се­бе Си. Чрез мно­го пра­вед­ни мъ­же Той е раз­к­ри­вал во­ля­та Си, за­пи­са­на в Ста­рия За­вет на св. Биб­лия.

Ние не мо­жем да зна­ем точ­но, ка­къв е Бог. За­що­то Бог е не­пос­ти­жим не са­мо за чо­ве­ци­те, но до­ри и за ан­ге­ли­те.

В ста­ро вре­ме жи­вял един цар на име Ги­е­рон. Той за­пи­тал вед­нъж своя зна­ме­нит мъд­рец Си­мо­нид: „Ка­жи ми, що е Бог?“ Мъд­ре­цът от­го­во­рил на ца­ря: „Дай ми един ден за раз­миш­ля­ва­не и то­га­ва ще ти от­го­во­ря“. Де­нят из­ми­нал и ца­рят по­же­лал да чуе от­го­во­ра, но мъд­ре­цът му ка­зал: „Дай ми два дни за раз­ми­съл; след ка­то те ми­нат, аз ще ти дам от­го­вор“. Ко­га­то из­ми­на­ли и тия дни и ца­рят с на­деж­да очак­вал от­го­во­ра, Си­мо­нид ре­къл: „Дай ми че­ти­ри дни за раз­ми­съл; след ка­то те ми­нат, ще ти от­го­во­ря“. Но из­ми­на­ли и тия дни, а Си­мо­нид още не от­го­ва­рял, що е Бог. Той все от­ла­гал и ис­кал все­ки път двой­но по­ве­че вре­ме за раз­ми­съл, от­кол­ко­то пред­ния път. Най-сет­не ца­рят не­тър­пе­ли­во за­пи­тал, що зна­чат тия нес­кон­ча­е­ми от­ла­га­ния. Мъд­ре­цът от­го­во­рил: „Ца­рю, кол­ко­то по­ве­че аз раз­миш­ля­вам за Бо­жи­я­та същ­ност, тол­ко­ва по-мал­ко я раз­би­рам. Съ­щес­т­во­то Бо­жие е не­пос­ти­жи­мо!“

На­и­с­ти­на, Бог е не­пос­ти­жим. Но ние, хрис­ти­я­ни­те, сме чес­ти­ти, че то­зи не­пос­ти­жим Бог Сам ни се е раз­к­рил и ни е дал да зна­ем за Не­го оно­ва, до ко­е­то по свой чо­веш­ки път ни­ко­га не бих­ме се доб­ра­ли. В сло­во­то Бо­жие ­ Биб­ли­я­та ­ е ка­за­но, че Бог е веч­но­съ­щес­т­ву­ва­щи­ят (Изх. 3:14), че Той е дух (Ио­ан 4:24), свет­ли­на (1 Ио­ан. 1:5), ис­ти­на (1 Ио­ан. 5:5), лю­бов (Ио­ан 4:8), жи­вот (Ио­ан 13:6), че Той е не­и­з­ме­нен, все­мо­гъщ, вез­де­същ, всез­на­ещ, всеб­ла­жен, пре­мъ­дър, всеп­ра­ве­ден, всес­вет, всеб­лаг, все­ми­лос­тив и дъл­го­тър­пе­лив.

Св. Биб­лия ни раз­к­ри­ва тай­на­та, че еди­ни­ят и един­с­т­вен Бог е тро­и­чен по ли­ца, раз­к­ри­ва­щи ни се ка­то Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Све­ти. То­ва е от­ли­чи­тел­но­то в хрис­ти­я­н­с­ко­то от­к­ро­ве­ние за Бо­га. Но да по­я­с­ним. С то­ва ние не из­по­вяд­ва­ме три бо­жес­т­ва, а еди­ния и ис­тин­с­ки Бог ­ един по съ­щес­т­во и тро­и­чен по ли­ца.

В Ста­рия За­вет ис­ти­на­та за тро­и­ч­ния Бог е би­ла са­мо за­гат­на­та. Тя е раз­к­ри­та на­пъл­но в Но­вия За­вет. При кръ­ще­ни­е­то на Иисус Хрис­тос ­ Си­на Бо­жи, вто­ро­то ли­це на Св. Тро­и­ца ­ Бог Отец про­и­з­не­съл ду­ми­те: „То­зи е Мо­ят въз­лю­бен Син, в Ко­го­то е Мо­е­то бла­го­во­ле­ние“, и Бог Дух Све­ти се явил във вид на гъ­лъб (Мат. 3:13-17).

Три­те ли­ца на Св. Тро­и­ца се от­ли­ча­ват ед­но от дру­го по след­но­то: Бог Отец не е ро­ден от ни­ко­го и не из­хож­да от ни­ко­го. Той е без­на­ча­лен. Бог Син не е сът­во­рен от Бо­га От­ца и не из­хож­да от Не­го, а пред­веч­но се раж­да от Не­го, т.е. веч­но е бил, е и ще бъ­де Син Бо­жи. Бог Дух Све­ти не е ро­ден, ни­то сът­во­рен от Бо­га От­ца, а от­ве­ка из­хож­да от Не­го. И три­те ли­ца на Св. Тро­и­ца имат рав­но Бо­жес­ко дос­тойн­с­т­во.

Ние не мо­жем с на­шия слаб ра­зум да про­ник­нем в тай­на­та на Св. Тро­и­ца. Но мо­жем ли да раз­бе­рем тай­на­та на на­ша­та соб­с­т­ве­на ду­ша, съз­да­де­на по об­раз и по­до­бие Бо­жие и но­се­ща ка­то че ли от­пе­ча­тъ­ка на Бо­жес­т­ве­на­та тро­и­ч­ност в се­бе си? Тя е ед­на по същ­ност­та си, а има три раз­ли­ча­ва­щи се ед­на от дру­га ос­нов­ни про­я­ви: ум, чув­с­т­во и во­ля. Как тия три про­я­в­ле­ния об­ра­зу­ват ед­на ду­ша, е не­по­нят­но за нас. Но то е факт, кой­то ние при­е­ма­ме. Тъй ние тряб­ва сми­ре­но да вяр­ва­ме и в тро­и­ч­ния Бог.

В край­мор­с­кия град Ипон бла­же­ни Ав­гус­тин пи­шел сво­я­та кни­га „За Све­та Тро­и­ца“. Умо­рен от из­вън­ред­но нап­ре­же­ние на ума си, с по­мощ­та на кой­то се мъ­чел да про­ник­не в тая най-дъл­бо­ка тай­на, ве­ли­ки­ят ре­ли­ги­о­зен мис­ли­тел из­ля­зъл на мор­с­кия бряг, за да се по­раз­хо­ди. Нас­лаж­да­вай­ки се на ве­чер­на­та хла­ди­на, бла­же­ни Ав­гус­тин про­дъл­жа­вал да раз­миш­ля­ва вър­ху въз­ви­ше­ния пред­мет на сво­и­те из­с­лед­ва­ния. Из­вед­нъж той за­бе­ля­зал ед­но мом­чен­це на бре­га, ко­е­то с ми­де­на че­руп­ка чер­пе­ло во­да от мо­ре­то и я на­ли­ва­ло в ед­на мал­ка трап­чин­ка в пя­съ­ка.

-­ Как­во пра­виш? ­- за­пи­тал го бла­же­ни Ав­гус­тин.

-­ Ис­кам да из­чер­пя то­ва мо­ре и да го на­лея в тая трап­чин­ка.

-­ Но то­ва е не­въз­мож­но! ­- ре­къл пи­са­те­лят и от­ми­нал на­та­тък, ка­то се зас­мял на на­и­в­ност­та на мом­че­то.

Но ка­то нап­ра­вил ня­кол­ко крач­ки, из­вед­нъж си ре­къл:

-­ Не съм ли и аз на­и­вен ка­то то­ва де­те! Не ис­кам ли и аз не­въз­мож­но­то! То же­лае да по­мес­ти мо­ре­то в сво­я­та трап­чин­ка, а аз ис­кам да из­чер­пя не­пос­ти­жи­ма­та бо­жес­т­ве­на тай­на на Прес­ве­та­та Тро­и­ца в сво­я­та кни­га!

На­и­с­ти­на, не­въз­мож­но е за чо­ве­ка да про­у­мее със сла­бия си ра­зум тай­на­та на Бо­жи­я­та тро­и­ч­ност. Все пак ние мо­жем от­час­ти да хвър­лим свет­ли­на в тая не­пос­ти­жи­ма об­ласт, ка­то си при­пом­ним след­ния раз­каз за све­ти Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф (св. Ки­рил), един от два­ма­та рав­но­а­пос­тол­ни сла­вян­с­ки прос­ве­ти­те­ли.

Са­ра­цин­с­ки уче­ни го за­пи­та­ли:

-­ Как вие, хрис­ти­я­ни­те, раз­де­ля­те еди­ния Бог на три бо­жес­т­ва? Вие го­во­ри­те за Отец, Син и Све­ти Дух...

-­ Не ху­ле­те Прес­ве­та Тро­и­ца! ­ от­го­во­рил св. Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф. ­ Отец, Син и Све­ти Дух не са три бо­жес­т­ва, а три ли­ца на Еди­ния Бог. Пог­лед­не­те слън­це­то! В не­го има три не­ща ­ кръг, свет­ли­на и топ­ли­на. Срав­не­те то­ва с Прес­ве­та Тро­и­ца! Слън­че­ви­ят кръг е по­до­бие на Бог Отец, за­що­то как­то кръ­гът ня­ма ни­то на­ча­ло, ни­то край, та­ка и Бог е без­на­ча­лен и без­к­ра­ен. И как­то от слън­че­вия кръг про­и­з­ли­зат свет­ли­на­та и топ­ли­на­та, та­ка и от Бог Отец се раж­да Си­нът и из­хож­да Све­ти­ят Дух. Свет­ли­на­та е по­до­бие на Бо­га Син, Кой­то е ро­ден от Отец и е прос­ве­тил с Еван­ге­ли­е­то це­лия свят. А топ­ли­на­та е по­до­бие на Све­тия Дух, Кой­то пред­веч­но из­хож­да от От­ца. И та­ка, раз­г­ле­дай­те слън­це­то и ще до­би­е­те пред­с­та­ва за Прес­ве­та Тро­и­ца. Слън­це­то се със­тои от три раз­лич­ни не­ща, но раз­де­ля ли се по­ра­ди то­ва на три слън­ца? Та­ка и Прес­ве­та Тро­и­ца, ма­кар и да има три ли­ца, оба­че не се де­ли на три бо­жес­т­ва.

И тъй, ние вяр­ва­ме, че Бог е един по съ­щес­т­во и тро­и­чен по ли­ца. Пър­во­то ли­це на Све­та Тро­и­ца ние на­ри­ча­ме Отец, не са­мо за­що­то Той пред­веч­но раж­да Си­на, но за­що­то е и наш не­бе­сен Ба­ща. Чрез Си­на Той ни е оси­но­вил, след ка­то сме би­ли от­да­ле­че­ни от Не­го по­ра­ди гре­ха, и ни е поз­во­лил да Му се мо­лим та­ка: „От­че наш...“, с ко­е­то из­по­вяд­ва­ме ба­щин­с­ка­та Му лю­бов към нас.

Ние още вяр­ва­ме, че Бог е Все­дър­жи­тел, т.е., че Бог всич­ко дър­жи в Сво­я­та власт ­ Той всич­ко уп­рав­ля­ва, всич­ко ръ­ко­во­ди. Със Сво­я­та все­мо­гъ­ща во­ля Той под­дър­жа съ­щес­т­ву­ва­не­то на све­та, дейс­т­ва­не­то на при­род­ни­те за­ко­ни и по­ря­дъ­ка във все­ле­на­та. Та­ка Той ще под­дър­жа све­та, до­ка­то Му е угод­но.

Ние вяр­ва­ме, че Бог е Все­дър­жи­тел още и за­то­ва, че без Не­го­ва­та све­та во­ля или без Не­го­во­то пре­мъд­ро до­пу­ще­ние ни­що не ста­ва на све­та. Спа­си­те­лят из­ка­зал тая ис­ти­на в ду­ми­те, че ни­то ед­но враб­че не па­да на зе­мя­та без во­ля­та на не­бес­ния Отец (Мат. 10:29). А на дру­го мяс­то Хрис­тос каз­ва на Сво­и­те уче­ни­ци: „И ко­съм от гла­ва­та ви ня­ма да за­ги­не“ (Лу­ка 21:18).

Бог Все­дър­жи­тел дър­жи в Сво­я­та креп­ка дес­ни­ца до­ри и зли­те си­ли. Са­мо по Не­го­во до­пу­ще­ние те дейс­т­ват. Но всич­ки­те им дейс­т­вия про­тив Не­го­вия за­кон и Не­го­ви­те вер­ни Бог об­ръ­ща в доб­ро по Сво­я­та не­пос­ти­жи­ма пре­мъд­рост и си­ла. Тъй Той осъ­щес­т­вя­ва сле­до­ва­тел­но Сво­и­те ви­со­ки пла­но­ве до­ри и чрез зло­то в све­та.

Ис­то­ри­я­та на Бо­жи­и­те угод­ни­ци в све­та­та Пра­вос­лав­на цър­к­ва най-сил­но ни убеж­да­ва в то­ва. Ко­га­то в пър­ви­те ве­ко­ве от на­ша­та ера ярос­т­ни­те про­тив­ни­ци на Хрис­тос са прес­лед­ва­ли хрис­ти­я­ни­те, спо­ма­га­ли са не­вол­но да се раз­сее се­ме­то на но­ва­та вя­ра по цял свят. А ко­га­то са из­мъч­ва­ли и уби­ва­ли не­по­ко­ле­би­ми­те пос­ле­до­ва­те­ли на Хрис­тос, про­тив во­ля­та си са пра­ща­ли  на не­бе­то, при Бо­га, ге­ро­и­те на вя­ра­та, увен­ча­ни с не­у­вях­ва­щи­те вен­ци на твър­до­то из­по­вяд­ва­не на Хрис­то­во­то име.

По-на­та­тък в Сим­во­ла на вя­ра­та Бог се на­ри­ча Тво­рец на не­бе­то и на зе­мя­та, на всич­ко ви­ди­мо и не­ви­ди­мо.

Под не­бе тук се раз­би­ра не­ви­ди­ми­ят свят на ан­ге­ли­те, ко­и­то са ви­ди­ми за Бо­га и не­ви­ди­ми за нас. Под зе­мя се раз­би­ра це­ли­ят ви­дим свят и по-час­т­но зе­мя­та и всич­ко на нея, ко­е­то е дос­тъп­но за на­ше­то чув­с­т­ве­но поз­на­ние.

Бог е сът­во­рил всич­ко. Той е съз­дал не са­мо фор­ми­те и раз­но­о­бра­зи­е­то на тва­ри­те. Той е сът­во­рил и са­ма­та ма­те­рия от ни­що, са­мо със Сво­е­то твор­чес­ко Сло­во. Пре­ди сът­во­ре­ни­е­то на ви­ди­мия и не­ви­ди­мия свят не е съ­щес­т­ву­ва­ло ни­що дру­го из­вън Бо­га.

Ра­зу­мът ни каз­ва, че всич­ко в све­та си има на­ча­ло и при­чи­на. А На­ча­ло­то, Пър­воп­ри­чи­на­та и Тво­ре­цът на све­та е Бог. Мо­же ли ед­на къ­ща да се съг­ра­ди от са­мо­ се­бе си? Не! Тъй и све­тът не е про­и­з­ля­зъл от са­мо­ се­бе си. Точ­но тъй ни учи и сло­во­то Бо­жие: „Все­ки дом се съг­раж­да от ня­ко­го; а Тоя, Кой­то е сът­во­рил всич­ко, е Бог“ (Евр. 3:4).

За то­ва, как Бог е сът­во­рил све­та, ни го­во­ри св. Биб­лия в пър­ва­та гла­ва на кни­га Би­тие. Ве­ли­чи­е­то на тво­ре­ни­е­то ни го­во­ри за ве­ли­чи­е­то, пре­мъд­рост­та и все­мо­гъ­щес­т­во­то на Тво­ре­ца. Са­мо ка­то хвър­лим пог­лед вър­ху прек­рас­на­та при­ро­да ­ ли­ва­ди­те, го­ри­те, цве­тя­та, пла­ни­ни­те, мо­ре­та­та, слън­це­то, звез­ди­те, дъ­хът ни за­ми­ра в гър­ди­те от въз­хи­ще­ние. Ред и це­ле­съ­о­б­раз­ност ца­ри нав­ред. А при то­ва ви­ди­ма­та при­ро­да е са­мо ка­то ук­ра­се­на фа­са­да на ня­кое ве­ли­чес­т­ве­но зда­ние, ко­е­то от­вът­ре крие нес­рав­не­но по-го­ле­ми кра­со­ти, от­кол­ко­то се виж­дат по не­го от­вън. Ако вле­зем през вра­та­та на ви­ди­ма­та при­ро­да в не­ви­ди­мия Бо­жи свят, там въз­хи­ще­ни­е­то пред но­во­о­т­к­ри­ла­та ни се не­пос­ти­жи­ма кра­со­та си­гур­но ще се уве­ли­чи без­к­рай­но. Там си­яе по-сил­но от вся­ко слън­це Сам Ца­рят на сла­ва­та, об­к­ръ­жен от свет­ли ан­ге­ли. Там „око не е виж­да­ло, ухо не е чу­ва­ло и чо­ве­ку на ум не е ид­ва­ло то­ва, що Бог е при­гот­вил за ония, ко­и­то Го оби­чат“ (1 Кор. 2:9).

Ка­то го­во­рим, че Бог е Тво­рец и на ан­ге­ли­те, тряб­ва да раз­к­ри­ем нак­рат­ко уче­ни­е­то на св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва за тях. Ан­гел зна­чи вес­ти­тел. В Биб­ли­я­та се го­во­ри на мно­го мес­та за ан­ге­ли, из­п­ра­те­ни от Бо­га да въз­вес­тят во­ля­та Му. Ан­гел, нап­ри­мер, се явил на Ав­ра­ам, ко­га­то той се гот­вел да при­не­се в жер­т­ва си­на си Иса­ак. Ан­гел се явил на Прес­ве­та Де­ва Ма­рия и є въз­вес­тил раж­да­не­то на Спа­си­те­ля.

Ан­ге­ли­те са сът­во­ре­ни от Бо­га без­п­лът­ни, ду­хов­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то жи­ве­ят на не­бе­то и се на­ми­рат пред Бо­жи­е­то ли­це. Те са на­да­ре­ни с ра­зум и во­ля. Те виж­дат, що ста­ва с нас. Те се рад­ват при об­ръ­ща­не­то на греш­ни­ци­те в пра­вия път, как­то каз­ва Спа­си­те­лят (Лу­ка 15:10). Те взи­мат учас­тие в съд­ба­та на все­ки чо­век. При кръ­ще­ни­е­то все­ки хрис­ти­я­нин по­лу­ча­ва осо­бен ан­гел-па­зи­тел, кой­то го съ­път­с­т­ва през це­лия му жи­вот до са­ма­та смърт и кой­то му по­ма­га в доб­ро­то, вну­ша­ва му спа­си­тел­ни мис­ли и го пред­паз­ва от зло­то (Пс. 90:11; Мат. 18:10).

В жи­во­та на св. По­ли­карп, епис­коп Смир­нен­с­ки, жи­вял през вто­ри век, се опис­ва след­ни­ят слу­чай. Све­те­цът пъ­ту­вал със своя дя­кон. Спре­ли се да пре­но­щу­ват ня­къ­де. През нощ­та един ан­гел се явил пред св. епис­коп, по­бут­нал го и ре­къл: „По­ли­кар­пе, ста­ни и из­лез ско­ро от тоя дом. Той се­га ще рух­не.“ Све­ти­те­лят съ­бу­дил дя­ко­на си и му ка­зал да из­ля­зат на от­к­ри­то. Но дя­ко­нът не ис­кал да ста­не. „Ти, ре­къл той, неп­ре­къс­на­то раз­миш­ля­ваш за Бо­жес­т­ве­но­то пи­са­ние, сам не спиш и на дру­ги­те не да­ваш да си от­по­чи­нат“. Ан­ге­лът от­но­во се явил и под­ка­нил епис­ко­па да из­ле­зе от къ­ща­та. Св. По­ли­карп пак съ­бу­дил дя­ко­на и му ре­къл, че къ­ща­та ще се съ­бо­ри. Но дя­ко­нът пак не ис­кал да ста­не. Ан­ге­лът се явил и тре­ти път. Ко­га­то най-сет­не све­ти­те­лят и дя­ко­нът из­лез­ли, до­мът, де­то но­щу­ва­ли, из­вед­нъж рух­нал със стра­шен тря­сък. Тъй ан­ге­лът-па­зи­тел спа­сил св. По­ли­карп и дя­ко­на му от яв­на смърт.

За да бъ­дем ние под пок­ро­ви­тел­с­т­во­то на сво­и­те ан­гел-па­зи­те­ли, тряб­ва да жи­ве­ем бла­го­чес­ти­во, да па­зим пра­вос­лав­на­та си вя­ра и да се стре­мим да из­пъл­ня­ва­ме во­ля­та Бо­жия на зе­мя­та тъй, как­то те я из­пъл­ня­ват на не­бе­то. То­ва е сми­съ­лът на ду­ми­те от Гос­под­ня­та мо­лит­ва: „Да бъ­де Тво­я­та во­ля, как­то на не­бе­то, тъй и на зе­мя­та“ (Мат. 6:10).

Ос­вен доб­ри­те ду­хо­ве, има и зли. Бог е сът­во­рил всич­ки ду­хо­ве доб­ри, но ед­на част от тях са съг­ре­ши­ли и за­то­ва от­пад­на­ли от Бо­га. Те ис­ка­ли да бъ­дат не­що по­ве­че от то­ва, ко­е­то би­ли, да имат по-го­ля­ма власт, да при­до­би­ят по-го­ля­ма сла­ва, да ста­нат ка­то Бо­га. С дру­ги ду­ми, те се въз­гор­де­ли. Зна­чи, гор­дост­та е би­ла пър­ви­ят грях. За­то­ва хрис­ти­я­ни­нът по­ве­че от всич­ко тряб­ва да се па­зи от гор­дост и да се стре­ми да при­до­бие спа­си­тел­но­то сми­ре­ние, ко­е­то е пър­ва­та доб­ро­де­тел. Пър­во­то от бла­жен­с­т­ва­та гла­си: „Бла­же­ни са бед­ни­те ду­хом, за­що­то тях­но е цар­с­т­во­то не­бес­но“ (Мат. 5:3). Бед­ни ду­хом са сми­ре­ни­те.

Зли­те ду­хо­ве об­ра­зу­ват ця­ло цар­с­т­во на бо­гом­раз­ци. Вър­хов­ни­ят им на­чал­ник е са­та­на­та, кой­то се на­ри­ча още дя­вол, ко­е­то зна­чи кле­вет­ник, пре­лъс­ти­тел, из­мам­ник. Мис­ли­те и же­ла­ни­я­та на де­мо­ни­те са на­со­че­ни са­мо към зло. Тия свои ло­ши мис­ли и по­роч­ни же­ла­ния те се стре­мят да вну­шат и на хо­ра­та. Те не­на­виж­дат Бо­га, ан­ге­ли­те и све­ти­те лю­де и неп­ре­къс­на­то се опъл­ч­ват про­тив тях.

Дя­во­лът се на­ри­ча лъ­жец и чо­ве­ко­у­би­ец. Че той е дейс­т­ви­тел­но та­къв, ли­чи от ис­то­ри­я­та за гре­хо­па­де­ни­е­то на пър­ви­те хо­ра. Бог ка­зал, че те ще ум­рат, ако вку­сят от пло­до­ве­те на дър­во­то за поз­на­ние на доб­ро­то и зло­то. А дя­во­лът, нап­ро­тив, твър­дял, че те ня­ма да ум­рат. То­ва би­ло лъ­жа. Дя­во­лът е го­во­рил на Ева, че хо­ра­та ще ста­нат рав­ни на Бо­га, щом вку­сят от заб­ра­не­ния плод. И то­ва е би­ло лъ­жа. Мо­же ли ко­я­то и да би­ло твар да бъ­де рав­на на Бо­га? Дя­во­лът опъл­чил с хит­ри­ни­те си Адам и Ева сре­щу Бо­га и ги по­вел по пъ­тя на гор­дост­та, на неп­рав­да­та, не­по­кор­ност­та и гре­ха. Той и до ден дне­шен сее зло и раз­до­ри сред хо­ра­та, раз­де­ля ги, вну­ша­ва им гре­хов­ни по­мис­ли и же­ла­ния и ги учи да гре­шат. За­туй сло­во­то Бо­жие го­во­ри: „Кой­то пра­ви грях, от дя­во­ла е, за­що­то от­к­рай вре­ме дя­во­лът съг­ре­ша­ва“ (1 Ио­ан. 3:8).

Как да се пред­па­зим от хит­ри­ни­те на лу­ка­ви­те ду­хо­ве? Кръс­те­ни­те в име­то на Св. Тро­и­ца се на­ри­чат от Цър­к­ва­та Хрис­то­ви вой­ни­ци. Вой­ни­кът е длъ­жен вся­ко­га да е на пос­та си и да бди, за да не би вра­гът да го на­пад­не и убие. Точ­но та­ка и ние сме длъж­ни да бдим над ду­ши­те си, да ги па­зим от зли чув­с­т­ва, от по­роч­ни мис­ли и вся­как­ви гре­хов­ни по­же­ла­ния, за да не пад­нем в плен на вра­га ­ дя­во­ла.

В то­ва ду­хов­но бо­дър­с­т­ва­не осо­бе­но по­ма­га мо­лит­ва­та. Кой­то се мо­ли чес­то и усър­д­но, въз­гор­я­ва в сър­це­то си пла­мъ­ка на вя­ра­та. До та­ко­ва пла­мен­но сър­це дя­во­лът не мо­же да се приб­ли­жи. Де­мо­ни­те са ка­то до­сад­ни му­хи. Как­то му­хи­те не сме­ят да кац­нат вър­ху ки­пя­що­то на огъ­ня ва­ри­во, но, щом то се пре­мес­ти и ох­лад­нее, на­па­дат го, тъй и де­мо­ни­те не мо­гат да се доб­ли­жат до плам­тя­ща­та в рев­ност ду­ша. Но ох­лад­нее ли тя към Бо­га, лес­но ста­ва пляч­ка в тех­ни­те ръ­це.

Про­чее, да бо­дър­с­т­ва­ме и да се мо­лим Бо­гу да не ни въ­веж­да в из­ку­ше­ние, но да ни из­ба­ви от лу­ка­вия, т.е. от злия враг на на­ше­то спа­се­ние. И Бог по мяр­ка­та на на­ша­та рев­ност ще ни из­ди­га към Сво­и­те свет­ли и ра­дос­т­ни ви­си­ни над тъм­но­то бе­сов­с­ко цар­с­т­во на зло­то и гре­ха.

Ето то­ва е нак­рат­ко съ­дър­жа­ни­е­то на пър­вия член от Сим­во­ла на вя­ра­та.

След­ва­щи­те шест чле­на из­ла­гат на­ша­та вя­ра във вто­ро­то ли­це на Св. Тро­и­ца ­ Си­на Бо­жи, на­шия Гос­под Иисус Хрис­тос.