„Господи, не… Господи!”, виковете на младата жена разтресоха за пореден път тишината, настанила се в малката задушна стая. „Остави я, Господи… Не ми вземай момиченцето”, не секваха писъците на майката, която усещаше, че небесата са изпратили вече своя ангел да прибере невинната душа. Тя не можеше да го види, нито пък да усети полъха на белите му ангелски криле, но чувстваше със силата на майчината си любов, че нещо извън земно, съвършено се носи из стаята.
А ангелът наистина беше там. Ох, как силно желаех аз точно тогава да бъда далеч от това място, да не трябва да отнасям невръстната душа на вече почти безжизненото телце върху кушетката. Как силно жадувах да помилвам и успокоя самотната майка, чийто свят се сриваше, как исках да дам криле на малкото момиченце, за да отлети от мен и обречеността, която му носех. Но, уви, не аз, обикновеният ангел имах силата да решавам тези неща. Не на моите крила лежеше тежестта да се грижа за животите на всички смъртни… И я взех, оставяйки след себе си самотната, покрусена майка, която отчаяно, сякаш видяла ме вече наистина, крещеше след мен да се върна, за да прибера и нейната душа…
Мракът и сълзите, запечатали се в сърцето ми, посрещнаха зората. Изгревът, по – красив от всякога, запя своята нежна прочувствена песен. Дори само заради това, че мога да чувам песента на изгряващото слънце, се чувствам често пъти благословена. Но сега бях нещастна и, макар че никога не бях плакала, знаех, че в този миг само изчистващата сила на човешките сълзи ще ме накара да изпитам облекчение… Но ангелите, знаете ли, не плачат. Ние не чувстваме, а помагаме на хората да усещат невидимото около себе си, за да откриват радостта дори в най – малките детайли на живота си… Така поне си мислех във времето преди да стана ангел. Считах, че ще бъда богоизбран защитник на онеправдани и нещастни, на самотни и нуждаещи се. А сега? Дали ако бях човек щеше да правя другите по – щастливи? Поне нямаше да ги водя по светлия път на вечността в миговете им на върховно удоволствие от живота… Или може би вината е в мен? Може би аз не съм ангелът, от който се нуждае забързаният свят днес? Дали не е време да погледна нещата от красивата, съвършена страна, както щеше да го направя, ако бях ангел. Истински ангел…
Песента на изгрева спря изведнъж. Всички ангели, накацали като гълъби по плажа, се разотидоха мълчешком, за да изпълнят своите заръки. Някой отлетяха, за да помагат, други – за да отнемат поредния смъртник от грешния свят. Ами аз? Накъде да запърхат моите криле, за да бъда ангел? Кое е по – достойно и красиво – да подкрепяш страдащите или да изпровождаш пътниците във вечното им странстване? Замисляли ли сте се някога, че и ангелите си задават въпроси? Само дето ние грешим и от това страдат всички хора, които закриляме. Нашите грешки остават и тежат на крилете ни във вечността, защото ние нямаме право да сбъркаме. Защото ние сме ангели. А истинските ангели обичат смъртните и ги покровителстват, закрилят…
Продължих замисления си полет над шумния мръсен град. Ала вече като ангел, който обича. Подадох невидимата си ръка на грешник, който искаше да се самоубие в развълнувалото се море… Погалих с нежната си ангелска длан възрастна жена, останала самотна на света, нуждаеща се от подкрепа… Целунах русите коси на малко момиченце, загубило своите родители в навалицата на забързания град, за да му вдъхна успокоение… Но накрая пак трябваше да отведа поредната душа, нуждаеща се от ангел да й покаже светлината. И тогава, както никога досега, аз попитах младежа не рутинния си въпрос какво най–много ще му липсва отсега нататък, а онова, което ме терзаеше от цяла вечност: „А ти, ако беше ангел, какво би направил? Как би изживял безсмъртието си?”.
Тишината след тези ми думи бе по–страшна и от най–жестоките писъци, съпътствали сбогуванията, които причинявах по Божия воля. Страхувах се от това, което щях да чуя, от онова, що щях да науча аз, ангелът, от смъртника.
„Бих обичал”, съвсем простичко ми отговори момчето. „Бих обичал така, както никой смъртен не обича – искрено, безкористно, дълбоко, с всичките си сетива, с грижа за ближния и неговите чувства”. „Само това ли?”, възкликнах аз учудена. „Само това. Защото за хората ангелите са техните любящи ги пазители, които не биха се спрели пред нищо, за да ги закрилят и да бдят над тях. Затова, ако бях ангел, бих обичал. Понеже, ако усещаме истинска обич край себе си, страданията и бедите ни се струват преодолими, а малката радост става неземно щастие”.
Загледах се в момчето, което закрачи уверено към своята светлина и се усмихнах. „Ако бях ангел, … бих обичал”, повторих аз едва чуто. „А аз СЪМ ангел, готов да раздаде на хората цялата си любов” и засмяна, носеща се на крилете на безсмъртието, полетях над мръсния, шумен, забързан град, за да ръся от светлината на любовта.
Първа награда до 18г. в конкурса „Блага вест” 2008 на портала Православие.бг