Всички деца играят

Vsi4ki deca igraqt.jpg

Де­ца­та от всич­ки ве­ко­ве, всички стра­ни, всич­ки вре­ме­на и на­ро­ди иг­ра­ят. Иг­ри­те са тол­ко­ва ес­тес­т­ве­ни, та­ка нуж­ни за фи­зи­чес­ко­то, ин­те­лек­ту­ал­но­то, емо­ци­о­нал­но­то, мо­рал­но­то и со­ци­ал­но­то им раз­ви­тие, че ни­що чуд­но “ин­с­тин­к­тът за иг­ра” да е из­на­чал­но вло­жен от Тво­ре­ца в би­о­ло­ги­чес­ка­та прог­ра­ма на ви­со­ко­раз­ви­ти­те съ­щес­т­ва.

Днес все по-ряд­ко чо­век мо­же да ви­ди гру­пи иг­ра­е­щи де­ца по ули­ци­те и меж­дуб­ло­ко­ви­те прос­т­ран­с­т­ва. На­ши­те де­ца все по­ве­че за­ме­нят тра­ди­ци­он­ни­те под­виж­ни и ин­те­лек­ту­ал­ни иг­ри, с ко­и­то са из­рас­ли по­ко­ле­ния на­ред, с нов тип иг­ри ­ ек­ран­ни, ко­и­то граб­ват вни­ма­ни­е­то им и с ча­со­ве ги при­ко­ва­ват към ек­ра­на на GSM-и, ком­пют­ри, те­ле­ви­зо­ри. Ро­ди­те­ли­те са до­вол­ни: де­ца­та не вди­гат шум, не ни раз­х­вър­лят къ­ща­та, не се мо­та­ят по ули­ца­та и ня­ма ни­как­ва опас­ност да си раз­би­ят гла­ва­та или да си олю­щят ко­ле­не­те. При то­ва про­из­во­ди­те­ли­те и раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли­те на ви­део- и ком­пю­тър­ни иг­ри уве­ря­ват, че те спо­ма­гат за раз­ви­ти­е­то на раз­ни уме­ния у де­ца­та. Но мо­гат ли те­зи иг­ри да за­ме­нят тра­ди­ци­он­ни­те?Мо­гат ли да раз­ви­ят у де­ца­та оне­зи уме­ния и ка­чес­т­ва, ко­и­то тра­ди­ци­он­ни­те иг­ри раз­ви­ват и ко­и­то са та­ка нуж­ни, за да нав­ле­зеш в све­та на въз­рас­т­ни­те, да ста­неш пъл­но­це­нен член на об­щес­т­во­то, в ко­е­то жи­ве­еш? 

В тра­ди­ци­он­ни­те под­виж­ни иг­ри де­ца­та раз­ви­ват фи­зи­чес­ки уме­ния, ка­то бър­зи­на, лов­кост, си­ла, тех­нич­ност, на­у­ча­ват се на из­д­ръж­ли­вост, упо­ри­тост, бор­бе­ност ­ уме­ния, ко­и­то ня­ма как да раз­ви­ят пред ком­пю­тъ­ра. Но ос­вен то­ва, под­виж­ни­те иг­ри по­ма­гат на де­ца­та бър­зо да се ори­ен­ти­рат в об­к­ръ­жа­ва­ща­та ги дейс­т­ви­тел­ност и да ре­а­ги­рат адек­ват­но, по­ма­гат им да из­г­ра­дят пра­вил­но от­но­ше­ние към съ­у­час­т­ни­ци­те в иг­ра­та, да све­рят и ко­ри­ги­рат сво­и­те дейс­т­вия съ­об­раз­но ре­ак­ци­и­те на дру­ги­те. Нап­ри­мер, ако за да спе­че­лиш, пос­тъ­пиш под­ло, то­ва ще пре­диз­ви­ка не­о­доб­ре­ни­е­то на дру­ги­те. Ако про­дъл­жиш да упор­с­т­ваш в под­лост­та си, ще те из­х­вър­лят от иг­ра­та. Ако пос­тъ­пиш гру­бо и вслед­с­т­вие на то­ва ня­кой пос­т­ра­да, не са­мо всич­ки ще нас­т­ръх­нат сре­щу теб, но и соб­с­т­ве­но­то ти чув­с­т­во за ви­на ще те прес­лед­ва и ще бъ­деш при­ну­ден да ко­ри­ги­раш по­ве­де­ни­е­то си, по­ве­че да за­чи­таш дру­ги­те учас­т­ни­ци в иг­ра­та, да си по-вни­ма­те­лен към тях.

Съв­мес­т­на­та дей­ност в иг­ра­та пред­раз­по­ла­га към съ­чув­с­т­вие и съп­ре­жи­вя­ва­не. В кла­си­чес­ки­те под­виж­ни иг­ри вся­ко де­те е от­го­вор­но за ус­пе­ха на ця­ла­та гру­па. Въз­пи­та­ват се да гу­бят всич­ки, ако ня­кой от гру­па­та сбър­ка или не е дос­та­тъч­но ло­вък, въз­пи­та­ват се да при­е­мат, че не всич­ки са ед­нак­во сил­ни и сръч­ни, но все­ки спо­ред си­ли­те си ра­бо­ти за все­об­що­то бла­го; на­у­ча­ват се да да­ват най-доб­ро­то от се­бе си, за да спе­че­лят всич­ки; да при­е­мат и про­ща­ват на съ­от­бор­ни­ци­те си греш­ки­те и сла­бос­ти­те, въп­ре­ки че от тях гу­бят всич­ки.

В иг­ри­те де­те­то се учи да да­ва най-доб­ро­то от се­бе си, за да спе­че­лят съ­иг­ра­чи­те му и за да спе­че­ли одоб­ре­ни­е­то на дру­ги­те.

В иг­ри­те ро­де­ни­те за ли­де­ри се раз­к­ри­ват и ут­вър­ж­да­ват ка­то ли­де­ри, но се на­у­ча­ват и как да се дър­жат дос­той­но и да ра­бо­тят все­от­дай­но за все­об­що­то бла­го, за да не бъ­дат сме­не­ни или от­х­вър­ле­ни.

В иг­ри­те по-го­ле­ми­те се на­у­ча­ват как да се гри­жат за по-мал­ки­те и сла­би­те; мом­че­та­та и мо­ми­че­та­та из­г­раж­дат сво­и­те спе­ци­фич­ни ро­ли в жи­во­та.

При­каз­ки­те и иг­ри­те са най-под­хо­дя­щи­ят за пси­хи­ка­та на де­ца­та на­чин да се пре­по­да­дат мо­рал­ни­те нор­ми. Там чрез емо­ци­о­нал­но съп­ре­жи­вя­ва­не, чрез пос­та­вя­не­то на мяс­то­то на дру­гия де­ца­та съв­сем не­пос­ред­с­т­ве­но на­у­ча­ват как да дейс­т­ват и пос­тъп­ват в съ­от­вет­с­т­вие с нрав­с­т­ве­ни­те и ре­ли­ги­оз­ни­те изис­к­ва­ния. В иг­ри­те не­у­сет­но се учат на тър­пи­мост към дру­ги­те, съ­чув­с­т­вие, ми­ло­сър­дие, сми­ре­ние, се­бе­от­дай­ност... До­ри отяв­ле­ни неп­ри­я­те­ли, ако в иг­ра­та се ока­жат съ­от­бор­ни­ци ­ си вза­и­мо­дейс­т­ват ус­пеш­но, под­по­ма­гат се, гри­жат се един за друг.

Неб­ла­го­по­лу­чи­е­то и ус­пе­хът на дру­гия ста­ват и твои, чуж­да­та ра­дост и чуж­дия ус­пех въз­п­ри­е­маш ка­то свои.

То­ва са все уро­ци, ко­и­то де­те­то за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да ус­вои чрез иг­ри­те, за да мо­же в зря­ла въз­раст да ра­бо­ти в ко­лек­тив, да съз­да­де здра­во се­мейс­т­во, да бъ­де пъл­но­це­нен граж­да­нин на своя на­род.И за жа­лост то­ва са все уро­ци, ко­и­то де­те­то ня­ма как да ус­вои в ком­пю­тър­ни­те иг­ри.

В ком­пю­тър­ни­те иг­ри жиз­не­ни­те си­ту­а­ции са схе­ма­ти­зи­ра­ни, оп­рос­те­ни. Те не пред­ла­гат и не мо­гат да под­гот­вят де­те­то за слож­ни­те мно­гоп­лас­то­ви и не­ед­ноз­нач­ни си­ту­а­ции, в ко­и­то ще го пос­та­вя ре­ал­ни­ят жи­вот, та­ка ком­пю­тър­ни­те иг­ри съ­дейс­т­ват за при­ми­ти­ви­за­ция на мис­ле­не­то и иг­но­ри­ра­не на чув­с­т­ва­та.

Ком­пю­тър­ни­те иг­ри са ин­ди­ви­ду­а­лис­тич­ни и не на­у­ча­ват де­те­то да жи­вее и ра­бо­ти с дру­ги­те, да съз­да­ва со­ци­ал­ни връз­ки. На прис­т­рас­те­ни­те към то­зи тип иг­ри де­ца иг­ри­те с връс­т­ни­ци­те не им но­сят удо­вол­с­т­вие, за­що­то им се на­ла­га да по­ла­гат уси­лия, за да си вза­и­мо­дейс­т­ват с тях, да се съ­об­ра­зя­ват с тях, да стес­ня­ват и на­пас­ват сво­е­то его. В ре­ал­ния жи­вот чо­век не уп­рав­ля­ва об­с­то­я­тел­с­т­ва­та с на­тис­ка­не на кла­ви­ши­те, не кон­т­ро­ли­ра си­ту­а­ци­я­та. В ре­ал­ния жи­вот греш­ки­те имат теж­ки пос­лед­с­т­вия, ко­и­то ни на­ла­гат да се про­ме­ним, за да не гре­шим от­но­во, а ком­пю­тър­ни­те иг­ри ня­ма как да под­гот­вят де­те­то за то­ва. Там прос­то ще за­поч­неш на­но­во.

Пред ек­ра­на де­те­то е са­моv пред цел­та, ко­я­то прес­лед­ва. Всич­ки ос­та­на­ли учас­т­ни­ци в иг­ра­та са не­ре­ал­ни, те са са­vмо пре­пят­с­т­вия по пъ­тя към цел­та, ко­и­то тряб­ва да пре­о­до­лее. Там, пред ек­ра­на, ко­га­то ти пе­че­лиш, ни­кой не гу­би, ня­ма как до­мог­вай­ки се към цел­та, да се на­у­чиш да спреш, да се обър­неш на­зад и да из­ча­каш по-бав­ния от те­бе, за да му по­мог­неш. Ня­ма как да се на­у­чиш, че и дру­ги се стре­мят към съ­ща­та цел ка­то те­бе, че ня­кои па­дат и ня­кой тряб­ва да им по­мог­не да се из­п­ра­вят и да про­дъл­жат. Ком­пю­тър­ни­те иг­ри не въз­пи­та­ват жа­лост, ми­ло­сър­дие, със­т­ра­да­ние, вза­и­мо­по­мощ.

В ком­пю­тър­ни­те иг­ри ни­чии на­ра­не­ни ко­ле­не не те трог­ват.

В ком­пю­тър­ни­те иг­ри ня­ма как да се на­у­чиш да не пе­че­лиш на вся­ка це­на; че ако да спе­че­лиш оз­на­ча­ва друг да за­гу­би и да стра­да, да е сло­мен, по­ня­ко­га по-дос­той­но е да от­с­тъ­пиш по­бе­да­та на дру­гия, да за­ба­виш на­роч­но крач­ка, за да се из­пъл­ни сър­це­то ти с не­го­ва­та ра­дост, от то­ва, че и той е по­вяр­вал че мо­же, че е спо­со­бен, че го би­ва.

Мо­и­те де­ца, ма­кар да са ком­пю­тър­но гра­мот­ни, пред­по­чи­тат да ти­чат из дво­ра и да си иг­ра­ят с дър­ве­ни шпа­ги и топ­ки, а вкъ­щи да се за­бав­ля­ват, ка­то си иг­ра­ят на из­да­те­ли на дет­с­ки спи­са­ния, из­г­раж­дат ня­как­ви за­мъ­ци и въ­об­ра­жа­е­ми ис­то­рии...

Ко­га­то е на ком­пю­тъ­ра, дъ­ще­рич­ка­та ми оби­ча раз­ни иг­ри за ри­су­ва­не, си­нът ми оби­ча та­ки­ва, с ко­и­то си про­ве­ря­ва зна­ни­я­та. Ня­ма­ме спор по то­ва, че ком­пю­тъ­рът е сред­с­т­во да си свър­шиш оп­ре­де­ле­на ра­бо­та, а не да си пи­ле­еш вре­ме­то. На­яс­но са и че иг­ри­те с на­си­лие са из­клю­чи­тел­но вред­ни.

Не твър­дя, че от ком­пю­тър­ни­те иг­ри  не мо­же да се на­у­чи ни­що доб­ро и по­лез­но.  Аз и не поз­на­вам де­тайл­но всич­ки ком­пю­тър­ни иг­ри.

Опи­тах се да из­б­роя как­ви зна­ния, уме­ния и ка­чес­т­ва де­ца­та не мо­гат да при­до­би­ят пред ком­пю­тъ­ра, уме­ния, ко­и­то спо­ред пе­да­го­зи­те най-ес­тес­т­ве­но и не­пос­ред­с­т­ве­но се при­до­би­ват в дет­ска въз­раст в тра­ди­ци­он­ни­те под­виж­ни и гру­по­ви иг­ри.

За­то­ва не би­ва да до­пус­ка­ме ком­пю­тър­ни­те иг­ри да из­мес­т­ват тра­ди­ци­он­ни­те. Не би­ва да раз­чи­та­ме и че де­ца­та са­ми ще кон­т­ро­ли­рат кол­ко вре­ме да пре­ка­рат пред ком­пю­тъ­ра и с как­во ще се за­ни­ма­ват там. Ком­пю­тър­ни­те иг­ри мно­го лес­но во­дят до прис­т­рас­тя­ва­не и уби­ват у де­ца­та са­мо­то же­ла­ние да иг­ра­ят на тра­ди­ци­он­ни­те гру­по­ви под­виж­ни иг­ри. А имен­но чрез тях де­ца­та от ве­ко­ве са се на­у­ча­ва­ли как да бъ­дат зре­ли хо­ра, уме­е­щи да взе­мат ре­ше­ния и да но­сят от­го­вор­ност за тях и за греш­ки­те си, чрез тях са се на­у­ча­ва­ли как да жи­ве­ят и да ра­бо­тят с дру­ги­те ­ и с те­зи, ко­и­то са ни при­ят­ни, и с те­зи, ко­и­то не­до­люб­ва­ме.

КАКВО НАУЧАВАТ ДЕЦАТА В ИГРИТЕ

Иг­ра­та е най-доб­ри­ят на­чин да се тес­т­ва фи­зи­чес­ки, пси­хи­чес­ки и мо­рал­но ед­но де­те. Наб­лю­да­вай­ки го как иг­рае, мо­жем яс­но да раз­бе­рем що за лич­ност е то и що за лич­ност ще ста­не.

Днес ка­то че пре­ко­мер­но наб­ля­га­ме на ин­те­лек­ту­ал­но­то раз­ви­тие на де­ца­та, а заб­ра­вя­ме, че не по-мал­ко важ­ни от ума са чув­с­т­ва­та и уме­ни­е­то да жи­ве­ем в хар­мо­ния с дру­ги­те.

Наб­лю­да­вай­ки иг­ри­те на де­ца­та и ек­с­пе­ри­мен­ти­рай­ки с тях, пси­хо­ло­зи и пе­да­го­зи са стиг­на­ли до из­во­да, че кол­ко­то по-ин­те­ли­ген­т­но е ед­но де­те, кол­ко­то по-раз­ви­то ло­ги­чес­ко мис­ле­не има, тол­ко­ва по-нес­по­соб­но е да се съ­рад­ва за чуж­дия ус­пех. При пър­ва по­бе­да на дру­гар­че­то ед­но ин­те­ли­ген­т­но де­те мо­же и да се за­рад­ва за не­го, ако е мно­го тър­пе­ли­во ­ мо­же да из­тър­пи и вто­ра по­бе­да на съ­пер­ни­ка си, но при тре­та ­ чув­с­т­во­то му за спра­вед­ли­вост неп­ре­мен­но ще се раз­па­ли. Мо­гат без­ко­неч­но да се рад­ват на чуж­да­та по­бе­да са­мо де­ца с не­раз­ви­то ло­ги­чес­ко мис­ле­не, нес­по­соб­ни да от­де­лят яс­но сво­я­та лич­ност от лич­ност­та на дру­ги­те. То­га­ва? Раз­ре­ше­ни­е­то в ог­лу­пя­ва­не­то ли е, или ­ да се при­ми­рим със ско­рош­ния крах на доб­ро­то в све­та?

Има на­деж­да и за та­ка не­би­ва­ло до­се­га ин­те­ли­ген­т­ни­те ни де­ца. И на­деж­да­та е в ед­но над­х­вър­ля­що ло­ги­чес­ко­то мис­ле­не раз­би­ра­не за све­та и от­но­ше­ни­я­та, в пре­ви­ша­ва­ща­та вся­ко зна­ние вя­ра. На­деж­да­та за на­ши­те ком­пю­тъ­ри­зи­ра­ни де­ца и за ид­ни­те по­ко­ле­ния е в тия три: вя­ра, на­деж­да лю­бов. Най ве­че в Лю­бов­та, ко­я­то “не за­виж­да... не ди­ри сво­е­то, а се рад­ва на ис­ти­на...” (вж. 1 Кор. 13: 4). Лю­бов, на ко­я­то тряб­ва да на­у­чим де­ца­та си: как да я при­до­би­ят и как да я по­каз­ват. Ина­че рис­ку­ва­ме да от­г­ле­да­ме и въз­пи­та­ме из­к­лю­чи­тел­но ум­ни, но дъл­бо­ко са­мот­ни и не­щас­т­ни хо­ра.

Де­ца­та от пре­ду­чилищ­на въз­раст и на­чал­ни­те кла­со­ве с из­к­лю­чи­те­лен ин­тен­зи­тет въз­п­ри­е­мат и опоз­на­ват жи­во­та, жи­ве­ят не един, а ня­кол­ко жи­во­та ­ своя и те­зи на ге­ро­и­те от при­каз­ки­те. А в на­ше вре­ме ­ на ге­ро­и­те от ани­ма­ци­он­ни­те фил­ми и ком­пю­тър­ни­те иг­ри ­ съ­щи­те, на ко­и­то по­ве­ря­ва­ме та­ка до­вер­чи­во фор­ми­ра­не­то на из­клю­чи­тел­но въз­п­ри­ем­чи­ви­те ду­ши на де­ца­та си.

Всъщ­ност в то­ва е и ед­на от най-важ­ни­те ро­ли на ро­ди­те­ли­те и въз­пи­та­те­ли­те ­ да оп­ре­де­лят ге­ро­и­те, на ко­и­то да под­ра­жа­ва де­те­то.

Ако хвър­лим до­ри бе­гъл пог­лед на ге­ро­и­те, чи­и­то ду­ми и пос­тъп­ки де­ца­та въз­при­е­мат с око­ко­ре­ни очи, ще ви­дим, че то­ва са пре­дим­но су­пер­ге­рои, ко­и­то или ис­кат да зав­ла­де­ят све­та, или в тех­ни­те ръ­це е спа­ся­ва­не­то на све­та от пре­тен­ци­и­те на ня­кой друг да го зав­ла­дее. Твър­де прив­ле­ка­тел­но за ед­но де­те е да си си­лен, всич­ки да се бо­ят от те­бе, да имаш свръх­с­по­соб­нос­ти, как­ви­то дру­ги­те ня­мат и чрез ко­и­то лес­но да осъ­щес­т­вя­ваш вся­ко свое же­ла­ние и да се спра­вяш с ле­ко­та във вся­ка труд­на си­ту­а­ция. Но в съз­на­ни­е­то на де­те­то, къ­де­то гра­ни­ци­те меж­ду ре­ал­ност­та и фан­та­зи­я­та са раз­ми­ти, всич­ко то­ва се въз­п­ри­е­ма не­пос­ред­с­т­ве­но, без­к­ри­тич­но.

Как­ви въз­рас­т­ни хо­ра ще по­рас­нат от те­зи де­ца? За­во­е­ва­те­ли на све­та, го­то­ви с всич­ки сред­с­т­ва да на­ло­жат се­бе си и осъ­щес­т­вят ам­би­ци­и­те си, или хо­ра пот­ре­се­ни, че то­ва не им се уда­ва та­ка лес­но, как­то са свик­на­ли да виж­дат на ек­ра­на? От­къ­де ще на­ме­рят ду­хов­ни си­ли и ра­зум да се спра­вят в ре­ал­ния свят, ако вмес­то да сме ги еки­пи­ра­ли с адек­ват­но въз­пи­та­ние и спо­соб­нос­ти, сме ги ос­та­вя­ли да пре­кар­ват все­ки ден ча­со­ве на­ред в из­мис­ле­ния свят на су­пер­ге­ро­и­те? Ще се чув­с­т­ват ли ком­фор­т­но в ре­ал­ния свят, или при вся­ко срещ­на­то зат­руд­не­ние ще про­дъл­жат да бя­гат от не­го чрез те­ле­ви­зо­ра, ком­пю­тър­ни­те иг­ри, ал­ко­хо­ла, нар­ко­ти­ци­те...