Когато си помисля за спорт и Православие в съзнанието ми, кой знае защо изниква един анекдот, който съм чувала за дядо Йосиф Варненски, доживял до 90 години. Попитал го един журналист на какво се дължи дълголетието му, каква диета спазва, тича ли за здраве..., а владиката му отговорил: ти, владика да тича, виждал ли си?!
Каква доза истина има в тази история – не знам, но в съзнанието на мнозина комбинацията: спорт и Православие звучи абсурдно. Поддръжниците на твърдението, че спортът е нещо непристойно и сатанинско, ще ви посочат и канони, забраняващи не само участието, но дори гледането на спортни съревнования. (Апост. 42; VІ,24; VІ,66; Карт., 72 и др.)
При по-внимателен прочит, обаче, разбираме, че отношението на светите отци от първите векове на християнството към спорта не е толкова еднозначно. Разпространението на Христовото благовестие сред езическите народи се сблъсква с една култура, в която спортът и спортните състезания имат важно място в живота и мисленето на хората.
Спортните съревнования (αγώνες) се появяват в далечната античност като част от култа към езическите богове от гръцкия пантеон. Първите и последните дни от съревнованията били принасяни жертвоприношения пред идолите, за да се умилостивят боговете и за да благодарят за победата. Освен популярните и днес Олимпиади, в античността се уреждали и Питийските игри, Истмийските, Немейските, които както и Олимпийските били част от култа към един или друг езически бог.
Атлетите дълго и упорито се подготвяли за тези съревнования, закалявали тялото и духа си, подлагали се на тежки тренировки, за да се удостоят с победата и да увенчаят главите си с лавров венец. Победата в тези съревнования била изключително престижна не само за атлетите, но и за полиса, който представлявали и античните граждани отдавали заслужена почит на своите победители. Високите идеали били на почит: доблестта, честността, великодушието, смелостта предизвиквали всеобща възхита и уважение.
С упадъка на гръцката култура и нравите съревнованията все повече се израждали в пошло шоу. В Римската империя на народа щедро се предлагали „хляб и зрелища” т. нар. spectaculus, при които високият спортен дух отстъпвал място на кървавите двубои, жестокостта и коварството. Римските spectaculus, както и гръцките съревнования, имали езически корен. Те водят началото си от етруския ритуал за погребване на убитите войни, който включвал принасяне в жертва на пленници и роби. По-късно обречените на смърт били заставяни да се бият помежду си или с кръвожадни зверове, което предизвиквало див възторг у публиката и разпалвало у зрителите най-низки страсти. Често на арената, и на сигурна смърт били изкарвани християни заради тяхната вяра.
Убийствата, яростта, злобата, гневът - характерни за гладиаторските борби - били несъвместими с християнските възгледи и морал. Не само извършването им, но и присъствието на подобни места сред озверялата тълпа помрачава образа Божи у човека. Християните знаели и, че езическите богове, идолите, всъщност са бесове, които езичниците, непознаващи истинския Бог, почитали като богове и умилостивявали с жертви. Затова участието в такива жертвоприношения и в езическите култове било несъвместимо с християнската вяра и живот. Не е чудно, че древните отци на Църквата пламенно проповядвали срещу участието на християните в спортните съревнования, във вида, в който съществували в Римската империя, а правилата на Църквата забранявали и присъствието на тези нечестиви сборища.
Същевременно, като осъждали езическата същност на съревнованията и спектаклите, и изтъквали пагубното им въздействие върху душата на човека, отците на Църквата от І – ІV в. често давали атлетите за пример на християнските подвижници. Образът на упорито и търпеливо понасящия всякакви несгоди, тежки тренировки, строго дисциплиниран атлет в името на високата цел и увенчаването с победа, бил разбираем за християнския подвижник, от когото също се изисква упорство, постоянство, себеотреченост, самоконтрол, преодоляване на всяка слабост, който също влиза от двубой в двубой с поднебесните сили на злото, за да се увенчае с нетленния венец на светостта.
Този паралел между атлетите и християнските подвижници прави още св. ап. Павел в своето Първо послание до Коринтяни, в което казва: „Не знаете ли, че, които се надтичват на игрище, всички тичат, ала само един получава наградата? Така тичайте, за да постигнете целта. Всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа: те - за да получат тленен венец, а ние - нетленен. Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана.” (1Кор. 9:24-29) Тук думите „всеки, който се подвизава” са превод от гръцкото причастие ἀγωνιζόμενος, от глагола ἀγωνίζομαι, което означава „борещ се”, „съревноваващ се”, „състезаващ се”.
От тук става ясно, че и спортните състезатели и християнските подвижници изнуряват себе си с въздържание, упорити тренировки, постоянство, и едните и другите проявяват мъжество, твърдост, постоянство в името на ясна и конкретна цел. И ако за спортистите тази цел е победата над другите атлети, тленен венец, преходна слава и почести, то за християнина тази цел е победата не над другите, а над греха, нетленният венец на светостта, вечната слава в Царството Божие. Когато апостолът увещава апостол Тимотей да се усилва в благодатта, която му е дадена от Христа Иисуса, авторът на посланието отново дава за пример състезателя, които „не бива увенчан, щом се не състезава по правилата” (2 Тим. 2:1,5)
Когато например св. Климент Римски говори за мъченическия подвиг на апостолите Петър и Павел, за мъченица Перпетуа, в значението на „подвижник” той употребява думата ἀθλητής, което буквално означава атлет, борец. Същата дума ἀθλητής употребява и св. Игнатий Богоносецр когато в своето писмо увещава свещеномъченик Поликарп Смирненски, да бъде бдителен, като подвижник Божий... защото на бореца е свойствено да приема удари и да побеждава. Подобни изрази откриваме и в творенията на св. Григорий Богослов.
Тертулиан също правел аналогия между временната победа на арената на Колизея и подвига на мъчениците за вярата, като съветвал християните, очакващи мъченията в тъмницата, да закаляват тялото и духа си като войни Христови с думите: „На вас ви предстои прекрасно състезание, чийто организатор е Живият Бог, разпоредител – Светият Дух, а призовете са вечния живот, ангелския лик, небесното жилище и слава во веки веков. И ето, вашият наставник Иисус Христос, Който ви помаза със Светия Дух и ви е поставил на тази площадка за борба, е пожелал, накрая на състезанието да се подложите на определени ограничения за укрепване на силите ви <...> Така че нека считаме тъмницата за площадка за тренировки, откъдето ще ви изведат подготвени за старта, защото мъжеството се укрепява в изпитанията, докато разкошът му действа разслабващо” [Избрани съчинения].
Самоотвержеността, с която атлетите се стремели към победата, тяхното мъжество и постоянство били пословични. Проявявали непоколебима воля, пределна съсредоточеност, дисциплина във въздържанието, подлагали се на изнурителни тренировки. И всичко това, за да получат лавров венец, който ще изсъхне, за победа, която ще им донесе временна слава, която ще отмине и ще се обърне в забрава, когато изгрее друг победител.
Наистина - прекрасен пример за християните, чиито цели са далеч по-високи и непреходни! Затова и св. Василий Велики, когато казва, че пътят към Царството Божие е трънлив и изисква постоянни духовни занимания, дава за пример на юношите олимпийците Полидам и Милон - знаменити атлети от древността, които, с много труд и упоритост, достигнали легендарна сила и победи: за Полидам разказват, че с голи ръце удушил лъв и с една ръка можел да задържи колесница теглена от четири коня, а борецът Милон от Кротон единствен в древността бил победител в шест Олимпиади.
Освен подобни сравнения със спорта и спортистите, които пояснявали какво представлява духовната борба и какво изисква тя от християнина, някои от светите отци дават в своите творения и конкретни препоръки християните да се занимават със спорт, стига това да не ги отвлича от главното – духовното подвизаване, а да подпомага укрепването на душата в доброто.
Климент Александрийски в неговата „Педагогика” пише: „Юношите трябва да се занимават с физически упражнения. Няма нищо лошо, ако те упражняват тялото си в нещо, което е полезно за здравето – стига подобни занимания да не го отвличат от по-важното” и препоръчва борбата, игрите с топка на чист въздух, пътешествията.
И така, можем да заключим, че светите отци осъждали спортните съревнования като част от езическия култ към лъжливите „богове” – демоните, осъждали убийствата и жестокостта на арената, кръвожадността на публиката на гладиаторските игри. Същевременно адмирирали дисциплината и упоритите тренировки, каляването на тялото и душата при атлетите, както и лишенията и изпитанията на които били готови те, за да достигнат победата. Не одобрявали целта, която преследвали атлетите – победата заради тщеславие и преходна слава, и посочвали високите и непреходни цели, които стоят пред християнина „прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.” (2 Тим. 4:8).
Светите отци на Църквата винаги, и във всички случаи са порицавали онова, което отдалечава човека от Бога, което отравя душата му и помрачава Божият образ в нея. И поощрявали онова, което възпитава в душата на човека високите християнски нравствени ценности и спомага да се изобрази в нас Христос.
В спорта много неща са се променили от онези древни времена, когато са творили светите отци на Църквата. Но и днес спортът може да бъде идолослужение, служение на идолите на този свят: слава, богатство, гордост, власт... Но може и да не бъде.