.png){kind=link}
Ако се замислим, ще открием, че причина за повечето ни „нещастия” са нашите погрешни очаквания. Създаваме си някаква своя представа за някого, но той ни изненадва с поведението си и ние се чувстваме излъгани; очакваме нещо служебно или в личен план, но то не става и ние сме разочаровани; случва се нещо неочаквано и ние се ядосваме и изпадаме в паника... Примерите са безброй.
Живеем с представата, че децата ни се дават, за да ни радват и да се гордеем с тях и при най-малкото отклонение от нашите представи за идеално дете губим контрол над себе си.
Мислим си, че Бог ни дарява с брачен партньор, за да се задоволяват нашите нужди: материални, емоционални, интелектуални, социални, и още при първия повод се разочароваме, виним го и го разлюбваме, вместо да коригираме представите си и самите себе си.
Очакваме, че в службата ще имаме идеални възможности да изявим себе си, че ще срещаме по пътя си само дружелюбни и любезни хора, че понеже сме християни и сме „Негови хора”, Бог ще задоволява всичките ни желания, че най-доброто парче от баницата на живота по право се пада на нас... Но се оказва, че не е така - и ние сме сърдити на целия свят, обидени, разочаровани, излъгани... Излъгани, но от собствените си сладникави представи за хората и за християнството.
Не искам да кажа, че формулата срещу нещастие е да очакваме най-лошото. Нито пък да нямаме очаквания. А да подхождаме към всичко с вярата: Бог ще ми даде най-доброто, за да се науча, за да се обогатя с добродетел, за да се спася. Тогава на всичко ще гледаме без гняв, без страх, без разочарование, във всичко ще се вглеждаме като изследователи, питайки се: какво иска да ме научи с това Бог? Дали не иска да ме подсети, че аз съм малко мнителен, дали с това не ми показва колко съм суетен, а дали това не е ясен знак да внимавам да не се възгордея...
Има два начина да се приемат изкушенията. Евангелският разказ за последните мигове от земния живот на Христа ни дава техния ясен образ в лицето на двамата разбойника.
И двамата понасят едно и също изпитание и двамата тежко страдат. И двамата имат много натрупани грехове. Но реагират по съвсем различен начин и съответно резултатът е коренно различен.
Първият изпада в безумие, недоволства, хули Бога, злорадства със страданието на Христа... никакво примирение, никакво разкаяние - и резултатът е адски мъки (в неговия случай в буквален смисъл). Вторият разбойник се самоукорява; вижда греховете си; осъзнава своята вина за положението, в което се намира; разбира, че заслужено страда и изтъква невинността и незаслуженото страдание на разпънатия до него Христос. Резултатът от неговата реакция е освобождаване от греховете и райско блаженство в близост с Христа.
Всъщност във всички случаи на изпитание реагираме или като единия, или като другия разбойник: вглеждаме се в себе си, самоукоряваме се, обръщаме се към Бога с вяра и упование или като злия разбойник гледаме с помрачен ум на положението, в което се намираме, считаме го за несправедливо, гневим се, обвиняваме другите, обстоятелствата, Бога, отчайваме се... и така се отдалечаваме още повече от Него, вместо да Го доближим.
Ако се върнем към погрешните ни очаквания, които са причина за хиляди разочарования, трагедии, разбити отношения, съдби, за хиляди разрушени бракове, за печалния край на приятелства, професионални амбиции, пътувания и т.н., ако вникнем още по-надълбоко отвъд „погрешните ни очаквания”, ще стигнем до корена на нещастието ни: не сме в Истината, слаба и неустойчива е вярата ни в Божия промисъл, в Божията любов, в Божията премъдрост.