Манастирът „Свети Великомъченик Георги Победоносец” е разположен на един километър югоизточно от с. Белащица и на около дванадесет километра южно от град Пловдив, там където от Тракийската низина постепенно започват да се издигат Родопите. Основан е през 1020 година, като за негов основател се смята византийския пълководец Никифор Скифи. Той през 1014 г. по време на битката при с.Ключ изиграл решаваща роля за пленяването на Самуиловите войници. Самият Никифор се явил в тила на Самуиловата войска и така помогнал за победата на император Василий над българите. През 1018 г. Никифор бил поставен от самия император Василий за управител на тогавашната Филиповска област, чието седалище се намирало в град Филипополис (сега Пловдив). Пловдивските полета били тогава много богати и плодородни. Нужна била работна ръка, за обработването на земята и произвеждането на материалните блага. Управителят поискал от византийския император да му изпрати 15 000 от Самуиловите войници. Когато той му изпратил пленените българи, Никифор основал село, което нарекли в началото Белащица. За себе си управителят устроил голям дворец – крепост, който съществувал до 1650 г. Останки от него могат днес да се видят на юг от селото.
През 1020 г. на 1000 м южно от своя дворец Никифор основал и манастир в чест на свети Георги Победоносец, който живял по времето на римския император Диоклециан в малоазийската област Кападокия. Като войник в императорската армия, едва двадесетгодишен, той бил отличен от самия император с висок военен чин за храброст и бойни умения. Християнин по вяра Георги остро се противопоставил на Диоклециан, който по онова време свикал в Никодимия управителите на източните провинции, за да им даде указания за засилване на гоненията срещу християните. Пред всички младият войн смело изповядал вярата си в Иисус Христос и твърдо заявил, че нищо няма да го склони да се отрече от Него. Подложили го на мъчения, които той мъжествено изтърпял, а императрицата Александра като наблюдавала всичко това не се здържала, също повярвала и изповядала вярата си в Иисуса Христа. Диоклициан, обезумял от гняв, заповядал да отсекат с меч главите и на двамата. Така Младият войн Георги завършил земния си път и се удостоил с мъченически венец.
Самият Никифор също бил българин от Стара Загора и носел името Николай. Когато бил на 11 годишна възраст той бил отведен в Цариград и обучен за византийски войник. На 30 години той участвал при битката при Беласица планина и заповядал да ослепят българските войници, дори и собствения му брат, за да не издаде българския му произход. Майка му, когато видяла този ужас, сторен на българите, проклела Никифор с думите: „Проклет да бъдеш, сине, да не живееш дълго за това, което направи!”. Никифор разбрал за тези думи на майка си, но не се разкаял за стореното и отмъщението не закъсняло. Бил убит през 1029 г. при Беласица планина, когато византийската армия била разгромена.
През 1364 г. манастирът бил опустошен от турците при нашествията на турците на Балканския полуостров. Бил възстановен през ХV век, но в 1878 г., при последните сражения на Руско-турската война, когато турците се изтегляли от българските земи, светата обител отново била опожарена. След освобождението манастирът пък бил възобновен, но до 1906 г., останал под ведомството на Цариградската патриаршия.
Манастирът днес представлява комплекс от църква, жилищни и стопански постройки, параклис и аязмо. Църквата е построена през 1838 г. Тя е еднокорабна, едноабсидна, с вътрешен и открит притвор, безкуполна. Днес тя се изографисва, като новите стенописи са дар от благочестиви християни, даващи своята лепта при посещаването на светата обител. В малкия параклис „Покров Богородичен” се извършва ежедневното молитвено правило през зимния сезон. Под открития притвор на голямата църква се намира аязмо „Животворящ източник”, което е останало още от основаването на манастира и се смята за чудотворно, а в двора има каменна чешма от 1831 г. с паметна плоча върху нея.
Дворът представлява една прекрасна градина. Пространството му е изпълнено с множество цветни лехи и красиви дървета и храсти, отгледани от монахините с много любов и подредени с вкус и изящество, присъщо на българката. Вдъхвайки от свежия планински въздух и опияняващия аромат на цветята, човек би искал да остане тук завинаги с Бога.
Близо до манастира, в местността „Чинарите” расте най-дебелото дърво в България – чинар (явор), който има обиколка на ствола – около 15 м и е на възраст повече от 1300 години.
Манастирът е девически, в него живеят три монахини и една послушница. Той е действащ, отворен за поклонници. Храмовият празник е на 6 май, когато се чества паметта на св. Великомъченик Георги Победоносец.
Из брошура от манастира