ВЕЛИКОТО ПОСЛУШАНИЕ

P7310668.JPG

Ко­га­то че­тем ас­ке­ти­чес­ка ли­те­ра­ту­ра за ду­хов­ни стар­ци и тех­ни­те пос­луш­ни­ци, в нас се раз­га­ря ед­на сво­е­об­раз­на ду­хов­на ро­ман­ти­ка. Ис­ка ни се и ние да има­ме та­къв свят и про­зор­лив ста­рец, кой­то без­пог­реш­но да ни во­ди по пъ­тя на спа­се­ни­е­то. Из­г­раж­да­ме си ня­ка­къв иде­а­лен об­раз и за­поч­ва­ме да го тър­сим: раз­пит­ва­ме поз­на­ти хрис­ти­я­ни, оби­ка­ля­ме цър­к­ви и ма­нас­ти­ри и обик­но­ве­но не от­к­ри­ва­ме ду­хов­ник, кой­то да пок­ри­ва на­ши­те кри­те­рии. Но вер­ни ли са кри­те­ри­и­те ни? Ре­а­лис­тич­ни ли са? Има­ме ли ду­хов­ни очи, спо­соб­ни да раз­поз­на­ят ду­хо­нос­ния отец, ако Бог ни го из­п­ра­ти, и дос­та­тъч­но сми­ре­ние и мъд­рост да се пол­з­ва­ме от съ­ве­ти­те му?

Ако не от­к­ри­ва­ме дос­то­ен пас­тир за се­бе си, не би­ва при­бър­за­но да ре­ша­ва­ме, че дос­той­ни пас­ти­ри ня­ма. Ма­кар в на­ше вре­ме мно­го от дар­би­те да са ос­къ­де­ли и да обед­ня­ва ду­хов­ни­ят жи­вот, то дос­той­ни пас­ти­ри ви­на­ги ще има ­ Гос­под ще из­лъч­ва и вдъх­но­вя­ва та­ки­ва, щом ня­кой се нуж­дае от во­ди­тел­с­т­во, щом ня­кой жа­ду­ва за Цар­с­т­во­то Бо­жие. При­чи­на­та за то­ва, да ня­ма­ме дос­та­тъч­но до­ве­рие в ено­рийс­ки­те све­ще­ни­ци и мо­на­си­те, ко­и­то сре­ща­ме, най-ве­ро­ят­но е в са­ми­те нас.

Ос­нов­ни­ят проб­лем на на­ше­то вре­ме е в лип­са­та на пос­лу­ша­ние, а не в лип­са­та на бо­го­мъд­ри от­ци. “Ние ня­ма­ме нуж­да от све­ти стар­ци, а от свя­то пос­лу­ша­ни­е” ­ - каз­ва на­ши­ят съв­ре­мен­ник ста­ре­цът Епи­фа­ний Те­о­до­ро­пу­лус.

Бог не ни е ли­шил от ду­хов­ни­ци ко­и­то да ни пре­по­да­ват бла­го­дат­та и да ни по­ма­гат да раз­к­ри­ва­ме свя­та­та Му во­ля за нас. Ако има­ме пос­лу­ша­ние към тях, ня­ма да има­ме проб­ле­ми с нас­тав­ни­чес­т­во­то, ни­то със спа­се­ни­е­то си. Но да очак­ва­ме в ено­рийс­кия све­ще­ник да раз­поз­на­ем све­тец е не­ра­зум­но. Най-мал­ко­то, за­що­то ние са­ми­те не сме до­тол­ко­ва зря­щи ду­хов­но, че да раз­поз­на­ва­ме кой и до­кол­ко е Бо­жий. С как­во сме по-доб­ри от ина­че сил­но ре­ли­ги­оз­ни­те ев­реи, ко­и­то гле­да­ха Хрис­тос  без­г­реш­ния и каз­ва­ха: “Я­де и пие с ми­та­ри и греш­ни­ци”?

Всич­ки ние, по­ве­че или по-мал­ко, сме нас­т­ро­е­ни да тър­сим и очак­ва­ме съ­вър­шен­с­т­во в дру­ги­те и да не за­бе­ляз­ва­ме не­съ­вър­шен­с­т­во­то в се­бе си. Тър­сим “и­де­ал­ния съп­руг”, “иде­ал­ни­те при­я­те­ли”, “иде­ал­ни­те ко­ле­ги­”... вмес­то да на­соч­ва­ме уси­ли­я­та си на­там да нап­ра­вим от се­бе си иде­а­лен бра­чен парт­ньор, иде­а­лен при­я­тел, иде­а­лен ко­ле­га...

По съ­щия на­чин тър­сим и “и­де­а­лен нас­тав­ник”, а то­ва, ко­е­то мо­жем и тряб­ва да нап­ра­вим, е да се стре­мим от се­бе си да нап­ра­вим “и­де­ал­но­то ду­хов­но ча­до”. Да из­пит­ва­ме ако не бла­го­го­ве­ние, то по­не ува­же­ние към все­ки ду­хов­ник, кой­то про­я­ви го­тов­ност да се на­гър­би доб­ро­вол­но, за­ра­ди Хрис­та, с не­ле­ко­то бре­ме и от­го­вор­ност­та за на­ше­то спа­се­ние.

Си­гур­но със съ­щи­те “бол­ни очи”, с ко­и­то гле­да­ме днеш­ни­те све­ще­ни­ци и ги виж­да­ме не­дос­той­ни да са на­ши нас­тав­ни­ци, щях­ме да осъ­дим и древ­ни­те от­ци, чрез ко­и­то дру­ги, с по-го­ля­мо от на­ше­то пос­лу­ша­ние са дос­тиг­на­ли спа­се­ние.

Ако се вгле­да­ме по-се­ри­оз­но, ще за­бе­ле­жим, че ре­дом с ве­ли­ки­те от­ци има и ве­ли­ки пос­луш­ни­ци с ве­ли­ко пос­лу­ша­ние и ве­ли­ко сми­ре­ние, ко­и­то не­ряд­ко са из­п­ре­вар­ва­ли своя ста­рец в Цар­с­т­во­то Бо­жие.

Ко­га­то пре­ди го­ди­ни че­тях за оп­тин­с­ки­те стар­ци и древ­ни­те стар­ци пус­тин­ни­ци, си да­дох смет­ка, че ако аз ги бях срещ­на­ла, щях да от­съ­дя в се­бе си: то­зи е дос­та зло­бен, то­зи е груб и без­сър­де­чен, то­зи не е мно­го уме­н... и ня­ма­ше да раз­поз­ная в тях ду­хо­нос­ни от­ци (осо­бе­но ако са с неп­ра­но и омач­ка­но ра­со). Въз­хи­тих се от тър­пе­ни­е­то, с ко­е­то тех­ни­те пос­луш­ни­ци са по­на­ся­ли осо­бе­нос­ти­те на ха­рак­те­ри­те им. Въз­хи­тих се от сми­ре­ни­е­то, с ко­е­то са ги след­ва­ли, виж­дай­ки в тях Хрис­тос, въп­ре­ки при­вид­но­то, въп­ре­ки по чо­веш­ки не­съ­вър­ше­но­то. То­га­ва си да­дох смет­ка, че на­там тряб­ва да на­со­ча уси­ли­я­та си: да пос­тиг­на сми­ре­ние и дух на пос­лу­ша­ние; че за то­ва тряб­ва да се мо­ля. За­що­то, ако ня­мам сми­ре­ние, а мо­ля Бо­га за до­бър нас­тав­ник, ще го срещ­на и ня­ма да го поз­ная.

Връз­ка­та меж­ду ду­хо­вен нас­тав­ник и ду­хов­но ча­до ле­жи за­дъл­жи­тел­но на ос­но­ва­та на от­чес­ка заг­ри­же­ност от ед­на­та стра­на и на до­ве­рие и бла­го­го­ве­ние ­ от дру­га­та. Та­ки­ва връз­ки ста­ват са­мо с Бо­жи­е­то бла­гос­ло­ве­ние, в съг­ла­сие с Не­го­ва­та во­ля. На нея тряб­ва да се упо­ва­ва­ме. Да из­по­вя­да­ме сво­я­та не­мощ и нуж­да­та си от ду­хо­вен нас­тав­ник и да ос­та­вим на Бо­га да ни срещ­не с не­го, го­то­ви да го при­е­мем с вя­ра, без да го осъж­да­ме. Да­ли е ено­рийс­ки све­ще­ник, или мо­нах от­шел­ник ­ - чо­век е, зна­чи ка­то нас се бо­ри и па­да, и ста­ва. Ка­то чо­век гре­ши, но ка­то све­ще­ник Ду­хът Бо­жий жи­вее в не­го и дейс­т­ва чрез не­го за спа­се­ни­е­то на по­ве­ре­ни­те му па­со­ми.

Св. Си­ме­он Но­ви Бо­гос­лов пи­ше: “Не хо­ди тук и там да тър­сиш про­чу­ти мо­на­си и не из­с­лед­вай жи­во­та им. Ако по Бо­жия бла­го­дат поз­на­ваш ня­кой ду­хо­вен отец, раз­к­ри­вай проб­ле­ми­те си пред не­го и са­мо пред не­го.” Има ли го тайн­с­т­во­то на об­щу­ва­не­то меж­ду две ду­ши в име­то Хрис­то­во, над тях ще се из­пъл­нят ду­ми­те: “де­то са два­ма или три­ма съб­ра­ни в Мое име, там съм Аз пос­ред тях” (Мат. 18:20). Бог и пог­реш­ния съ­вет мо­же да обър­не за спа­се­ние, ако има сми­ре­ние и вя­ра.

Тай­на­та на стар­чес­т­во­то е в пос­лу­ша­ни­е­то ­- пос­лу­ша­ни­е­то на ду­хов­но­то ча­до към не­го­вия отец, пос­лу­ша­ни­е­то на нас­тав­ни­ка към Сло­во­то Бо­жие, в  сми­ре­но­то мис­ле­не за се­бе си и на еди­ния, и на дру­гия, във вза­им­ната сниз­хо­ди­тел­ност и лю­бов. Сми­ре­ни­е­то ни пра­ви спо­соб­ни да въз­п­ри­е­ма­ме бла­го­дат­та Бо­жия.

За да е до­бър ду­хо­вен нас­тав­ник ня­кой,  дос­та­тъч­но е да е ка­но­ни­чен све­ще­ник, кой­то вяр­но пре­по­да­ва Сло­во­то Бо­жие и да е съг­ла­сен да по­е­ме от­го­вор­ност­та за нас. То­ва е се­ри­о­зен и не­лек ан­га­жи­мент, кой­то не все­ки има дръз­но­ве­ни­е­то да при­е­ме.

Све­ти­те от­ци съ­вет­ват да не тър­сим чу­дот­во­рец и про­зор­ли­вец, ни­то та­къв, кой­то си слу­жи с кра­си­ви гръм­ки фра­зи и се дър­жи по­каз­но, а как­то каз­ва св. Йо­ан Лес­т­вич­ник ­ да на­ме­рим сми­рен чо­век, кой­то не е в пре­лест и съ­вет­ва не по своя ра­зум, а по Бога.

Лип­са­та на сми­ре­ние, го­ля­ма­та пре­тен­ци­оз­ност и под­це­ня­ва­не­то на си­ла­та на све­щен­с­т­во­то лес­но мо­гат да ни до­ве­дат до са­мозван лъ­же­ха­риз­ма­ти­чен “ста­рец” или до во­де­не от лич­на­та ни пов­ре­де­на во­ля, а и ед­но­то, и дру­го­то са ед­нак­во опас­ни за ду­ша­та ни.

Ако не тър­сим пас­тир, кой­то да ни лас­кае и по­ощ­ря­ва сво­е­во­ли­е­то ни, а тър­сим пас­тир, кой­то да изоб­ли­ча­ва гре­хов­ни­те ни ув­ле­че­ния и ни пре­по­да­ва Бо­жи­я­та во­ля, Бог обе­за­тел­но ще ни пра­ти пас­тир. Не “и­де­а­лен чо­век”, а най-под­хо­дя­щия, за да ни из­п­ра­вя и да ни во­ди към спа­се­ние.