Синайският манастир “Св. Екатерина” винаги се е ползвал с особен статут и по Божий промисъл се е съхранил непокътнат през вековете, въпреки превратностите на времето. Както царица Елена, така и император Юстиниан станал благодетел и закрилник на манастира при Неопалимата къпина. През 521 г. той построил дебели стени, с които опасал отвред манастирските постройки и изпратил войници, които да бранят монасите. Дебелата 2-3 м стена е изградена от дялани гранитни блокове. Тя е с размери: на запад 75 м, на север 88 м, на изток 75 м и на юг 80 м, а височината й варира от 8 до 25 метра.
Построил и голям храм, в олтарната част на който бил вписан и параклисът на Неопалимата къпина. Юстиниановата трикорабна базилика също е изградена от гранит. Тя е с размери 40 на 19,20 м и включва параклисите на Неопалимата къпина, на св. Яков и на Синайските св. отци. По 6 двойки гранитни колони, всяка с различно оформен капител, разделят храмовото пространство. Между тях - дървени столове, по които стоят монасите по време на служба. Иконостасът датира от началото на 17 век. Изработен е в Синайското подворие на остров Крит. Драгоценни и редки икони от различни времена висят по стените.
Първоначално манастирът бил посветен на Пресвета Богородица - Неопалима къпина. Както равноапостолната царица Елена и император Юстиниан посветил построената от него църква на Пресвета Богородица, за чийто предобраз църковната традиция счита Неопалимата къпина. Както къпината, която като приела Бога, горяла, но не изгаряла, така и Пресвета Богородица приема Невместимия Бог в утробата си, но остава Приснодева.
Вкрая на VI в., след смъртта на император Юстиниан, в абсидната част на храма била създадена, вероятно от самите монаси, прекрасна мозайка, изобразяваща Христовото Преображение - изображение на онази духовна висота, която по подобие на Христа и мнозина от братята съумели да достигнат приживе чрез непрестанната молитва на сърцето. Затова и църквата започнали да наричат “Преображение Христово”.
През VI в. ангели възвестили на монасите от този манастир, че на най-високия връх на Синайската планина се намират светите мощи на великомъченица Екатерина, пострадала през 307 г. в Александрия, Египет, при император Максимиан. С голяма мъка братята се качили на върха, който до днес носи името на св. Екатерина, и пренесли нетленните мощи на мъченицата в манастира.
През VII в., когато по тези земи нахлули мюсюлманите, завзели Светите земи и Египет, опустошили манастирите по тези земи и избили монасите, този манастир останал непокътнат. Бранела го от посегателствата охранителна грамота, която лично Мохамед дал на манастирското братство.
Легендата разказва, че в юношеска възраст, когато Мохамед пътувал с търговски керван по тези земи, бил подслонен от гостоприемните монаси в манастира. Затова, когато през 625 г. игуменът на манастира изпратил в Медина при пророка делегация с молба за закрила, те донесли от Мохамед тази грамота. Султан Селим I, завладявайки Синай през 1517 г., взел със себе си атинамето на Мохамед, а на монасите оставил копие, което и до днес се пази в манастира.
През 641 г. в манастира нахлули араби-мюсюлмани, но той не пострадал. Монасите продължили обичайния си живот, но броят им постепенно намалял и през IХ в. достигал едва 30 човека.
В началото на ХI в. в манастира била построена джамия. Този ход предпазил манастира от погрома, който му вещаел фанатичния халиф Хаким. Предупредени от бедуините за нашествието, братята само за три дни преустроили едно от помещенията в джамия и халифът, като видял полумесеца, бил принуден да отстъпи.
Кръстоносците също проявили особено пристрастие към този манастир. Бил създаден специален орден, който охранявал манастира и многобройните поклонници, които през Средновековието се стичали от Европа, за да се поклонят на мощите на св. Екатерина. Светицата станала особено почитана из целия християнски свят. Именно тези европейски поклонници дали новото име на манастира “Света Екатерина” (Santa Catarina).
През ХIII в. започнал тежък за манастира период при управлението на мамелюците, които били изместени от престола на Египет от османо-турците едва през 1517 година. По време на турската власт манастирът и неговият игумен отново се ползвали с особен статут.
От Русия два пъти изпращали сребърна рака с позлата за мощите на света Екатерина, през 1689 и 1860 година. С дарения от цар Иван Грозни била построена през 1582 г. църквата на св. вмчца Екатерина. Камбанарията на манастира и 9-те камбани също са от руски пожертвования.
След египетската афера на Наполеон манастирът не само се сдобива с декларация за покровителство, но Бонапарт и възстановил разрушената при ураган през 1798 г. северна стена и постройките по нея.
През втората половина на ХIХ в. манастирът “Св. Екатерина” загубил имотите си в Турция, Румъния, Русия... Отслабнал материално, но духовната му роля в християнския свят се съхранила и до днес.
Още Петият вселенски събор през 553 г. определил специален статут за манастира, който бил провъзгласен за автокефална Синайска православна църква, независимо управлявана от игумен-архиепископ, настоятел на Света Гора Синайска. Игуменът се избира от братството на манастира, а епископската хиротония върху него се извършва само от Йерусалимския патриарх.
Ежедневното богослужение там се извършва по Юлианския календар. А благочестивите монаси не просто пазят драгоценното наследство от най-старите в света запазени икони и редки ръкописи, които по численост отстъпват само на Ватиканската библиотека, но и безценното духовно съкровище на православната традиция, съхранена ненакърнена през вековете, въпреки превратностите на времето.
Днес почти всяко поклонническо пътуване към Светите земи включва и посещение на Синайския манастир. За да не пречат многобройните туристи и поклонници на отшелническия покой на монашеското братство, тук са създадени строги правила. Посещението е разрешено пет пъти в седмицата само по за един час, от 11 до 12 ч., по строго определен маршрут: в района с Неопалимата къпина, предната част на храма с дървената врата, датираща от Юстинианово време, и поклонение на мощите на св. Екатерина.
Къпината наричана “Неопалима” сама по себе си е едно чудо. Този храст е от Мойсеево време, т. е. ХV-ХIII в. преди Христа, и е единствен от този вид на целия Синайски полуостров. Освен това много пъти са правени опити да бъде присаден на други места, но никъде не се е прихващал. В Преображенския храм има параклис на Неопалимата къпина, олтарът на който е върху самите корени на къпината. В него се влиза бос в спомен на думите на Бога към Мойсей: “Събуй нозете си, защото мястото е свято” (Изх. 3:5).
Част от програмата за туристическия поток в манастира е поклонение на мощите на св. Екатерина. На всички докоснали се до мощите на мъченицата монасите дават за спомен сребърен пръстен. Но ние като православни поклонници направихме нещо различно от обикновените туристи - отидохме на богослужение.
Хапнахме в ресторанта на хотела и се оттеглихме в стаята си. Дълго съзерцавах манастира. Толкова бях слушала и чела за него! Не съм се надявала, че някога ще отида там. Струваше ми се като нереален.
Станахме много рано на следващия ден и отидохме на сутрешната служба. Пристъпваме в полу-мрака на храма. Службата вече е започнала. Неколцина монаси стоят от двете страни по столовете между колоните и участват в службата. Един от тях подрежда службата, отваря книги на различни страници и посочва на един или друг монах какво да пее или чете. Освен нас в храма има и една руска група. Служи се на гръцки, но този ден се чуват и възгласи на църковнославянски.
Погледът ми ту следи службата, ту се плъзва по иконите по стените. Икони от VI-VII в. висят на пирони по стените на храма. Същите онези, които съм виждала в скъпите албуми и наивно смятах, че се съхраняват някъде заключени и със стабилна охрана. Прочутата мозайка на Преображение Христово е скрита зад мрежа, защото е в процес на реставрация и консервация. Усещането за нереалност тук е още по-силно. Като пратениците на княз Владимир мога да възкликна, че не знам на земята ли съм била, или на небето.
След службата влизаме един по един в параклиса с мощите на св. Екатерина. Подават ми нещо в изтръпналите шепи, когато поднасям ръце за благословение - пръстенчето, за което съм чувала, но за което от вълнение забравям.
После постояхме в храма. Един монах ни заговори и когато чу откъде сме, ни заведе в музея, за да ни покаже ръкопис на църковнославянски. В манастира се съхраняват два скъпоценни старобългарски пергамента Синайски псалтир и Синайски требник. В музея откриваме и други ценни ръкописи, прочутата Синайска икона на Господ Иисус Христос, пред която стоя дълго до забрава, и иконите на Мойсей с Неопалимата къпина, които отново ми напомнят на какво свято място стъпват нозете ми.
После се разхождахме в лабиринта между сградите. Уж всичко ми е познато, но някак е по-малко, по-компактно, отколкото съм си го представяла.
От време на време срещаме забързана фигура на монах или бедуин. Бедуините в манастира и около него са много. Странна е тази дълбока връзка между бедуинското местно население и манастирското братство. Александрийският патриарх Евтихий (IХ в.) пише, че император Юстиниан изпратил 200 семейства от Понт и Александрия, за да прислужват на монасите. Чела съм и предположения, че населението около манастира са потомци на римските войни, изпратени навремето от Юстиниан да бранят манастира. Чела съм, че и те почитат света Екатерина и често кръщават момичетата си на нейно име; че участват в ежегодните празненства на мястото, където са открити мощите; че са известявали монасите за вражески нашествия. Не знам доколко всичко това е истина, но че бедуините са неразривна част от живота на манастира, се убедих с очите си.
Един от тях със знаци ни приканва да го последваме и ние доверчиво тръгваме след него. Възнаградени за доверието си, се оказваме в костницата на манастира. Купчинки с грижливо подредени черепи и кости и... нетленните мощи на блажени Стефан Синайски, облечен в схимническата си дреха, замлъкнал в безконечната безмълвна молитва.
Притихваме пред това свидетелство за нетление и вечен живот, а аз отново не мога да повярвам, че съм тука и гледам това, което виждат очите ми!
Разхождаме се още известно време и ни приканват да напуснем манастира. Дошъл е часът за влизането на туристите. Излизаме за минути извън вътрешните му стени, колкото да си купим книги от магазинчетата отпред. После влизаме с всички останали групи, говорещи разни езици. Като Вавилонско стълпотворение. Този път е различно. Бърз бегъл обход и докато влезеш, се оказваш излязъл.
За пореден път се убеждавам - манастирите са манастири извън времето за посетители.
Текст и снимки: Александра КАРАМИХАЛЕВА