Кучето. Най-популярният домашен любимец. Сигурно заради предаността си към господаря и радостта си да му служи всеотдайно... Съвсем по кучешки – преданост и служба.
Странно как ние, хората ценим покорността и верността. Гордеем се с добре възпитания си домашен любимец, който ни гледа в очите и изпълнява научените команди, но се срамуваме да бъдем покорни и кротки, считайки подобни качества за слабост.
„Седни и чакай!” Кучето сяда и чака, вперило жаден поглед в току-що поднесената му храна, която ухае прекрасно, но то седи и чака, борейки се с природата си, защото той, господарят, му е наредил да седи и да чака...
Наоколо има приятели, които, впечатлени от гледката възклицават и кимат с одобрение... А господарят гордо стои до послушната животинка, която все още побеждава себе си и чака.
След малко, изпитанието завършва: „Вземи!” Наградата е двойна – храната и любовта на господаря му, а цената е само няколко мига послушание.
Щастливото куче си има господар, на който да служи и който да го обича. Толкова е просто!
Дали ние, хората сме щастливи? Дори, ако имаме всичко онова, което вярваме, че е необходима предпоставка за щастие и сме здрави, сити, семейни, работещи, успешни, имащи, можещи, побеждаващи... И все пак, дали сме наистина щастливи, ако имаме всичко това, но нямаме Господар, комуто да служим и чиято любов да радва душите ни? Какво ли ще остане от нас, ако някога, някак загубим здравето, хляба, семейството, работата, успехите, имотите, победите?
Кучетата биват и бездомни. И те са нещастни. Защото си нямат господар, който да ги обича и на когото да служат. А без храна и любов, те или озверяват, или тихо гаснат в самота и кучешка болка. Болни и мръсни, гладни и агресивни, озлобени или просто тъжни, бездомните кучета също умират, но умират самотни...
И хората, и кучетата - всички сме Божии създания. А по безграничната Божия милост, ние, хората имаме честта да бъдем създадени по Негов образ и подобие: „...рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята.” (Битие 1:26).
Вместо, подобно на доброто куче, да бъдем достойни за радостта на своя Господар и Създател, ние, робувайки на греховете и страстите си, забравяме, че сме просто човеци, па макар и създадени по Божи образ. Заслепени от гордостта и себелюбието си, забравяме своя Господар. Господар, който с грижа за нас е определил правилата и е готов да ни дари със Своята благодат, а „цената” е само нашето послушание... Доброто куче не би изоставило или наранило своя господар. Защо ние, хората, към които Господарят-Създател е бил толкова щедър, го правим? Защо отричаме Господаря си? Защо сами се превръщаме в бездомни псета и с безверието си „хапем ръката, която ни храни”? Защо?!
***
Време за вечеря. Домашният ни любимец Рони получава дажбата си, след поредното „Седни” и „Чакай”. Сервирам вечерята и изгладнели, „нападаме” храната, отново забравили, че тя ни е дар от Твореца.
Изведнъж, чувам собствените си мисли: „Чакай!”. Неволно замръзвам и чакам. Пред мен храната ухае... Някак усещам в себе си молитвата „Отче Наш!...” и започвам да повтарям безмълвно светите слова...
Хора сме, а сме по-лоши от кучетата!