“Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е Любов…
Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта му е съвършена в нас" (1Йоан.4:7,8,12)
Широко разпространено е убеждението, че любовта ни прави слепи за истината, че докато обичаме един човек, ние сме като заслепени и не виждаме какъв е в действителност. Излиза, че трябва да сме отчуждени, подозрителни, недоверчиви, критични, враждебни, за да виждаме човека и света такива, каквито са в действителност. Но кое е истината и кое не в това сложно и противоречиво същество – човека? И дали точно любовта не ни прави способни да видим хората и обстоятелствата такива, каквито са, да прозрем истината за тях?
Факт е, че само любовта ни прави способни да видим прекрасното в човека и премъдростта в устроението на всичко в живота. Само любовта ни позволява да видим нещата такива, каквито ги вижда Бог, да погледнем на човека и на света през Божиите очи, защото Бог гледа на всичко с безгранична любов. Макар че ние, колкото и съвършено да обичаме, можем само да се догаждаме, да предвкусваме каква е Божествената Истина, защото не можем да обичаме така, както обича Бог. Съвършено обича само съвършената личност, а такъв е само Бог.
Когато обикваме, ние внезапно или постепенно, неочаквано дори за себе си проглеждаме за другия. Макар очите и умът ни да продължават да виждат несъвършеното човешко същество стоящо насреща ни, пред очите ни, по-скоро пред сърцето ни, се разкрива прекрасният му образ, Божественото начало в него. Любовта отваря духовното ни зрение и ние съзираме у някого неподозирана красота, дълбочина, значимост, които остават скрити за околните, но за нас го правят единствен, неповторим, драгоценен.
Понякога чувствата ни отслабват, този прекрасен образ избледнява, с нараняваща ни яснота виждаме колко несъвършен, дори на моменти низък е любимият. Другите ни убеждават, че в него няма нищо особено, че не заслужава любовта ни, недоумяват какво намираме в него, къде са ни очите, къде ни е акълът… Когато любовта е подложена на изпитание, укрепява ни вярата. Вярата, че онова, което сме видели с очите на любовта, е най-истинското, същинското, извечното, постоянното.
Човек може и заслужава да бъде обичан без непременно да бъде достоен (та кой изобщо е достоен за този драгоценен дар)? Пример за такава изпреварваща безусловна любов виждаме в цялото Евангелие. Христос не поставя изисквания за любовта Си, Той обича грешния човек, без да държи сметка за миналото му, без да го упреква за недостатъците му, без дори да поставя условия за изправяне в бъдеще. Христовата Любов обича не защото човекът е достоен, а човекът става достоен, защото е обичан.
Любовта винаги е дар. Бог ни възлюбва чрез някого и тази любов-дар ни прави да възрастваме. Ако осъзнаваме и сме благодарни за това, че някой – Бог или човек - ни обича без особени основания, а просто защото сърцето му прелива към нас, можем да станем други. Някой ни обиква въпреки недостатъците ни: и изумени от тази любов-дар - ние съзираме нещо добро в нас, за което сами не сме подозирали; и насърчени от тази любов-дар - проявяваме чудесното, божественото в нас.
Бог ни гледа с очите на любовта и ни вижда каквито трябва да сме и каквито сме, защото за Него минало, настояще и бъдеще са едно. И ни учи и ние да се обичаме един другиго така. Човек обиква не защото възлюбеният е прекрасен, а обичаният е прекрасен, защото е обичан. Единственият начин да се възроди човек, да разкрие най-доброто, най-истинското в себе си е да го обичаме безусловно: без да го упрекваме, без да изискваме.
Истинската любов е целомъдрена. Обикновено свързваме целомъдрието с телесното общение, но то означава много повече. Целомъдрената любов е да съзреш прекрасното, което Бог е вложил в другия, същинското в него и да полагаш съзнателни, целенасочени усилия тази красота да разцъфтява, да бъде. Целомъдрената любов е мъдро да градим целостта и хармонията на собствената ни душа и тази на другия, мъдро да градим единството помежду ни и в Господа. Тя е благословение и за обичания и за обичащия.
Коя е истината за човека? Кой греши в преценката си обичащият или всички останали? В нашия богодаруван и свещен език думата истина произхожда от прилагателното истъ, (старобълг.), което означава: същ, същински, истински, пребъдващ. Кое е същината, извечното в човека? - Божественото начало в него, Божият образ, а божественото е зримо само за очите на вярата и любовта. Божественото е непостижимо за очите на недоверието, небрежението, озлобението, завистта. Така че, дори, ако целият свят твърди обратното, човек е най-истински в очите на обичащия го. Защото Бог е мерилото и корективът за нещата, Той е Истината, а Бог е Любов.