Понятието за нравствеността е неразривно свързано с понятието за човека. Да разберем човека в богословски аспект означава да го схванем в жива връзка с Бога. Високото достойнство на човешката личност може да се обясни само с библейската истина, че човек е сътворен по Божи образ и подобие /Бит.1:26-27/. Образът Божи е даден на човека, той е вложен в него като неустранима основа на неговото битие, подобието се състои в това, че то се осъществява в човека на основата на този образ като задача на неговия живот. Човекът не би могъл изведнъж да бъде сътворен като завършено същество, в което образът и подобието, идеята и действителността биха си съответствали, защото тогава той би бил Бог, и не по благодат и уподобяване, а по същество. Но тогава за никаква самобитност на човешкото същество не би могло да става и дума. Несъответствието на образа и подобието в човека или по-точно неговата потенциалност и актуалност, наличност и зададеност, според руския религиозен философ Борис Вишеславцев, съставлява именно и своеобразието на човека, който със своята свобода осъществява в себе си своя идеален образ, потопен в някаква неопределеност.
Животът на човека се състои в това – да усъвършенствува и развива образа и подобието Божии. Още езическите философи са предчувствали по принцип тази цел. Платон схваща уподобяването на човека с Бога като негова цел. Стоиците се изразяват, наистина, иначе, но мислят същото, когато учат, че трябва да се следва природата, защото природата е била Бог.
Библейската идея за образа и подобието, като съществено сходство между човека и Бога, е аксиома, която не се подхвърля на съмнение нито в религиозното, нито в атеистическото съзнание. Н. Хартман съвършено справедливо посочва, че човекът, като духовна личност, приписва на себе си атрибути на Божеството: ум, свобода, съзнание за ценностите, предвидение и провидение. С това еднакво ще се съгласи както богословът, така и атеистическият философ: Фойербах или Маркс.
Във всеки случай човек обладава неизкоренима тенденция да поставя себе си в известно отношение към Абсолюта, към идеала, към последната истина, към същността на битието, отбелязва Б. Вишеславцев. Богоподобието съставлява необходима предпоставка за разбиране същността на човека. Вън от богочовешката проблема човек е немислим, защото той стои в съществена връзка с Абсолютното.
Във всяко търсене, във всяко творчество, във всяко стремление човек трансцендира себе си /излиза зад пределите на самия себе си/. Човекът не е изначален и не е самодостатъчен; има битие, което е по-дълбоко и по-висше от него, и разбира се, той намира в себе си отобраз на последната глъбина и висота.
Основополагащ камък на християнската антропология остава вярването, че Бог създаде Адам “по подобие Божие” /Бит.5:1/. Всеки следващ библейски възглед за човешката природа се основава на това разбиране. Новият Завет също така подчертава, че човешкият род е Божие творение /Мат.19:4, Деян.17:28/, създадено по образа на Бога/Кол.3:10/ и по Негово подобие /Иак.3:9/. Бог се разкрива не само като Върховно Същество, но и като личностен Бог: съществуване, чиято ценност е единството, общността между личности; единство в три и троичност в едно; съвършена общност на любовта. “Подобието” на Бога е дадено на човешките същества като възможност, а не като даденост. Целта на тяхното съществуване е да осъществят дадените им от Бога способности и да се доближат до състоянието на битието “по Негово подобие”. Тяхната цел е да се издигнат от условието на чисто биологичното съсъществуване до състояние на истинско междуличностно общение, в хармония с всички творения и с цялото творение, чрез безкористната любов, която откриваме в Светата Троица, която е висша общност на любовта и модел за нашия живот.
От гледна точка на светоотеческата антропология човек е икона на Божеството, в това е разгадката на неговата тайнствена същност. Но да се разбере нейния смисъл може само в този случай, ако ние разкрием цялата иерархическа структура на степените на битието, в която човек е вплетен и която той носи и възпроизвежда в себе си. В този смисъл отците на Църквата наричат човека микрокосмос, малък свят, съдържащ в себе си елементите и структурата на големия свят, но носещ в себе си и нещо друго, излизащо зад пределите на всичко природно и космическо.
Иерархическата структура на човека ни показва, че той носи в себе си всички степени на космическото битие. Човекът предполага и съдържа в себе си всички “дни на творението” и цялата тази космическа иерархия на битието, която се разгръща в тях. В този смисъл той е микрокосмос, малък свят, свързан с големия свят. Но той е и нещо повече: микротеос, “малък бог”, свързан с великия Бог. Когато е завършено сътворението на природата и човека, започва творчеството, изхождащо от самия човек. Това и го прави богоподобен. Човек чувства нещо по-висше от себе си, заради което той сублимира, в чието име той действа и принася жертви, в чието име той жертва даже себе си, сам човек е “жертвеник на незнайния Бог” /Деян.17:23/. Незнайният Бог го извежда от бездната и го въвежда към Себе Си. И това извеждане и въздигане се преживява от човека като двояка зависимост: като сътвореност и призив към творчество.
Като образ Божи човекът е същество личностно, стоящо пред Бога. Бог се обръща към него като към личност и човек Му отговаря. Св. Василий Велики пише, че човек е твар, получила повеление да стане Бог. Но това повеление, отправено към човешката свобода, не е принуждение. Като личностно същество човек може да приеме или отхвърли Божията воля. Той си остава личност даже тогава, когато се отдалечава от Бога, даже, когато става по своята природа неподобен нему: това означава, че образът Божи е неразрушим в човека. Обаче, доколкото личността е неотделима от съществуващата в нея природа, дотолкова всяко нейно “неподобие” ограничава личността, затъмнява Божия образ.
Образ Божи имат всички човеци, но богоподобието постигат не всички и не в еднаква степен. В стълбата на духовната еволюция мнозина си заминават оттук паднали под нормата, която Творецът иска от нас, други са само в началото, трети са някъде по средата, а някои са на самия връх, светещи като слънце, познаващи Бога, почти тъй, каккто Той познава човека /1 Кор.13:12/, постигнали Христовото съвършенство в дадената им от Светия Дух мяра.
Богоподобието може да се постига, но то може и да се загубва, въпреки че Творецът ни е дал “всичко потребно за живот и благочестие” /2 Петр.1:3/. Човекът не постига богоподобието тогава, когато се отдалечава от Бога, когато вместо да се изкачва по стълбата на духовния възход чрез изпълнението на Неговите заповеди, слиза надолу и понякога пада в самата бездна на злото.
Божият образ у човека е въплъщение на ум, свобода и дух. Той се съдържа в съзнателната и активна духовна същност на човека: човекът е духовна личност – свободно и отговорно същество, и в това е подобен на Бога.
“Личността, пише Н. Бердяев, предполага свръхлично съществуване. Личността е реализация в природния индивид на Божия замисъл за него. Личността предполага творчество и борба за себе си. Реализацията на личността винаги изисква самоограничение, свободно подчинение на свърхличното, творчество на свръхличностни ценности.”
Личността е в постоянно развитие и усъвършенстване. Човекът през своя живот не се преживява като формирана и завършена личност; личността е идеал за всеки човек. Към този идеал човекът възхожда, изпълнявайки призива на Христа:”Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец”/Мат.5:48/. Тези божествени слова постоянно напомнят на човека, че той не бива да се счита за съвършена личност, защото пред него е издигната творческа цел: да постига пълнотата на Божия образ и подобие, да се обогатява и усъвършенства непрестанно. Човешката личност, като сътворена от Бога, в нищо не може да намери радост, утеха и мир, освен у Бога, по Чийто образ и подобие е сътворена.
Божият образ у човека е свързан непосредствено с изкупителното и спасителното дело на Иисус Христос, тъй като изкуплението е възстановяване на Божия образ у човека. Подпомаган в Църквата от благодатта на Светия Дух, човекът познава божествения си произход и високото си измерение, постига истинска човечност. Като образ на Твореца, той е свързан с Бога, “чрез Когото ние живеем и се движим и съществуваме” /Деян.17:28/.
Човекът като образ на Бога също е творец и е призван към съвършенство и творчество. Бог твори човека, а човекът участва в необхватното Божие творчество. В творческите си дела /често пъти, без да подозира/ човек е обзет от духовна сила и промислително е направляван към висшия свят. Обхватът и полезността на духовната мощ на човека се разкриват ясно в творческите му дела. В тях също се оглежда сърцето на човека, пулсира любовта му, долавя се вялата му в Бога и надеждата му за вечен живот. Посредством творческия процес човекът преобразява този свят, издига го до вечния и същевременно ни благодатна творческа енергия, потребна за неговото облагородяване. Творческият дух разкъсва оковите на мрака и духовната нищета и издига човека до ранг на Божи сътрудник в домостроителството на нашето спасение.