Свещта угасна. Мрак падна от небето и се стовари върху семейството ми. Зловещи сенки затанцуваха над дома, в който съм израснала. Тя е мъртва. Почина в неделния следобед.
Измина повече от половин година, а аз все още Я виждам. Виждам страха в очите Й, че ако си отиде, ще остави двете си деца сами; виждам усмивката, с която прикриваше мъката, затаила се в душата на болна майка, безсилна да спаси себе си. Какво по-лошо от това да Я загубиш, когато все още си дете и се нуждаеш от нежност и грижи?!
Да, животът не е лек. Раждаме се, за да живеем и да умрем. Но нима всичко свършва със смъртта? Възможно ли е човешката душа да се извиси над сивата материя; да надрасне плътта и да живее вечно?
Вярвам, че духът не познава граници. Човечеството ни е извървяло дългъг път на промени, модернизация.. Но има ли смисъл във всичко, ако душата ни е пуста; ако не сме разбрали какво е да обичаш извън материята? Може ли видимото да ни направи истински щастливи и да запълни духовната празнота? Не!
Любовта е най-значимото чувство, което познаваме. От мига, в който се пръкваме на бял свят, животът ни посреща с майчина ласка. Ах, колко е хубаво да помиришеш радостта, да усетиш целувката на слънчевите лъчи по бузките си; да получиш прегръдка от най-нежното същество, което някога ще познаеш! Но как да оцениш тези мигове?! Изисква ли се нещо повече от теб и какво е то?
Душа. Достатъчно е да сме посели зрънцата духовност в нивата (себе си) и да се грижим за тях, така че след време да берем от плодовете. Защото ако нямаме душа, какво сме? Човешката красота е хармония между дух и тяло, нещо, към което сме се стремяли досега и занапред ще продължим.
Да ''отгледаш'' любяща душа също не е лека задача. Да обичаш, да даваш любов и нежност, без да очакваш нещо в замяна; да даряваш надежда и усмивки; да си любовта в свят на омраза; да си светлината в мрака... Безсмъртна е извисената душевност. Тя не знае що са граници. Любящата душа е осъдена на незабрава.
Разглеждам снимки от най-щастливите семейни празници. Какви времена бяха! Цялото семейство се събираше с повод и без повод, весели шеги изпълваха стаята, а сега гробната тишина се е заселила тук и не иска да напусне дома ми. Сякаш всичко, което обичам, си отива. Навярно и това е част от съзряването, през което все някога щях да премина. А колко хубаво бе всичко и как не искам да се разделям със спомените!
Да вървя напред не означава да забравя коя съм и откъде съм дошла; да пренебрегна миналото си. Да вървя и да се изкачвам нагоре значи да съм наясно със себе си и да гледам на миналото като на част от настоящето, защото без него аз нямаше да съм тази, към която съм се стремяла досега. Миналото ще остане част от живота ми, но настоящето е не по-малко важно.
Казах, че сме изминали дълъг път на промени, както и че животът не е лек. Тогава какво е нещото, което ни крепи и ни дава сили; това, което ни тласка напред?
Вярата. Безспорно - няма ли вяра, няма успех. Полезно е да вярваме в някого (в нещо). Например вярата в Бога, обичта ни към Него. Защото Бог олицетворява Всичко, Той е Този, който ни е дал светлина. Разбира се, религията е съвкупност от морални норми, ценности, според, които живеем. Дали Бог е един или не, дали съществува и т.н. - това са въпроси, които и за в бъдеще ще си задаваме, макар и да смятам, че отговор не ни е необходим. Ако Бог съществува и ние вярваме в Него, защо трябва да доказваме правотата си? Трябва ли религията да изисква показност? Не е ли вярата безплътна?
Аз вярвам, че има добро у хората; че съществува и хубаво и лошо. Вярвам, че няма случайности и че всичко е от значение. Вярвам в утрешния ден, но не подценявам днешния. Вярвам, че ако душата ми е любяща и че ако вярвам във вечността, то аз ще я постигна! Вярвам във вярата, а как изглежда тя, не ме интересува. Имам необходимост от нея, независимо под каква форма.
Отварям очи и виждам светлина. Мракът изчезва. Може би и преди го е нямало, може би просто съм сънувала. Дали виждам Нея ?! Не. Тя е в сърцето ми. Място, на което е в безопасност, защото любящата Й душа не познава смъртта.