Тази година от 6 до 12 септември за 12-ти пореден път във Варна се проведе Седмицата на православната книга и научна конференция на тема "Исихастката традиция и съвременния църковен живот". Непосредствено след официалното откриване, бе представена новата книга на свещ. Йоан Карамихалев от храм „Св. София”, член на редакционния екип на сайта „Православна младеж” - "Записки по православна християнска етика".
На представянето присъстваха високопреосвещеният Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, областният управител на Варна, консулите на Русия и Украйна, църковната общественост на Варна и гости на града дошли, за да вземат участие в този висок форум.
В своето изложение отец Йоан представи в резюме основните теми, развити в книгата. Предлагаме по-долу на читателите на сайта изложението на о. Йоан:
Ваше Високопреосвещенство, боголюбиви отци, братя и сестри!
Преди 20-тина години, когато започнах да преподавам Християнска етика в Софийската духовна семинария „Св. Иоан Рилски”, в семинарската библиотека имаше само два екземпляра от учебника по Християнска етика на проф. Панчовски, издаден през далечната 1955 г. Това наложи да направя записки по християнска етика, по които да учат семинаристите. Отначало в процеса на преподаване подготвих едни конспективни записки, след време по-обширни, които сегашният Великотърновски митрополит Григорий, тогава в битността си на ректор на Семинарията, издаде през 1993 г. През годините това издание претърпя няколко допечатки, и няколко випуска ученици и от Софийската, а и от Пловдивската семинария от него са се запознали с основите на християнската нравственост. В последните години, въпреки че вече не се занимавам с преподавателска дейност, ми минаваше мисълта да се захвана да преработя и обогатя тези записки. Едва след насърчението на Сливенския митрополит Иоаникий, се заех с това начинание и за година и няколко месеца успях да завърша новите записки.
Настоящият труд „Записки по православна християнска етика” следва структурата на учебно помагало. Състои се от две части. Първата включва в началото си уводни теми: за нравствеността и за етиката, за отношението между нравственост и религия, за предмета, задачите, изворите и методите на православната християнска етика, за отношението на православната християнска етика към догматическото богословие и към философската етика, проследява се накратко и историята на православната християнска етика, изтъква се нейната важност и значение:
Подчертава се идеята, че в основата на нравствеността трябва да се постави личното общение на човека с живия, личен Бог, живот по волята Божия, за слава Божия.
Вярата или религията служи за основа на нравствеността. Само тогава ще има у човека твърда увереност в нерушимостта и значението на нравствения закон, ако в основата на този закон лежи вярата във всеблагия Бог, Чието слово, или закон „пребъдва довеки” /1 Петр.1:25/. Ако у човека липсва вяра в Бога, то какво може да го подбуди към изпълнение на нравствения закон? Тогава човек лесно може да стигне до извода, че той сам за себе си е закон и може да живее както му повелява неговото развратено себелюбиво сърце. Както зданието без основа не може да бъде здраво и надеждно, така и нравственият живот, който не се опира на вярата в Бога, няма да има стабилни основи.
Връзката между религия и нравственост е толкова тясна, че чистотата на вярата неизбежно се отразява върху чистотата и висотата на нравствеността. Без правилно понятие за Бога не може да има и правилно понятие за нравствеността. Познаването на основите на християнския нравствен живот е важно за всички християни, тъй като всички християни са призвани към богоугоден и нравствен живот.
След уводните въпроси се засягат темите за богоподобието на човека, за нравствената потребност и нравственото чувство, за съвестта, за свободата като необходимо условие за достойнството на човешката личност и за религиозно-нравствен живот, за нравствената свобода и нравственото предназначение на човека.
Целта на човешкото съществуване е богоуподобяването - да се осъществят дадените от Бога способности и човекът да се доближи до състоянието на битието „по Негово подобие”, да се издигне до състояние на хармония с всички твари и с цялото творение чрез безкористната любов, която откриваме в общението между Лицата на Светата Троица, и която е идеален модел за подражание в нашия живот.
Първото интуитивно познание за добро зло се постига чрез нравственото чувство. То и долавяното от него нравствено ценно съдържание са израз на съкровената дълбочина на духовното ни ядро, но същевременно и изявител на волята на метафазичната му първооснова – Бога, Чийто образ човек носи в себе си.
Ясното осъзнаване на нравствените ценности като наш дълг и на мотивите за тяхното осъществяване се извършва от съвестта. Съвестта е паметта за идеалния образ, който Бог е вложил в нас като потенция и цел, за да пазим този образ от изкривяване. Тя свидетелства дали живеем “в простота и искреност пред Бога” или “с плътско мъдруване” /2 Кор. 1:12/, следи съответстват ли нашите мисли, намерения, чувства и постъпки на този идеален образ, или – не.
Някои хора, за да се предпазят от болезнените укори на съвестта си, повеждат съзнателна битка с нея и видимо успяват да я сломят. С ирония и ярост посрещат и най-слабата и проява и всичко, към което ги насочва тя: добродетелите, Бога. Неверието за тях е отчаян опит да се освободят от тормоза на съвестта, да се подкопае авторитетът й и правото й да ни ръководи. Отстъпването на съвременното човечество от християнската съвест влече големи опасности и беди. Колкото по-скоро и по-дълбоко то осъзнае същността на преживявания от него духовен кризис, толкова по-ясно ще разбере, че без съвест на земята не е възможна нито култура, нито живот.
Възрастването в религиозно-нравствения живот и нравственото достойнство на човека са обусловени от неговата нравствена свобода. Според големия руски писател Александър Солженицин истинската човешка свобода е дадената ни от Бога вътрешна свобода да определяме не само своите постъпки, но и да поемаме духовната си отговорност за тях. Ценността на свободата не се състои в способността само да искаме и избираме; тя се състои най-вече в способността да искаме както трябва и да избираме каквото трябва. Свободата е не в това, което човек иска от Бога, а в това, което Бог иска от човека. За такава именно свобода говори Иисус Христос: ”Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината /от която трябва да се ръководи волята на човека/ ще ви направи свободни” /Иоан 8:31:32/.
По-нататък се разглеждат въпросите за естествения и богооткровения нравствен закон, подразделящ се от своя страна на старозаветен и евангелски; за нравствения дълг и подбудите за изпълняването на нравствения закон.
Идеята за нравствения закон като вечен Божи закон е общочовешко достояние от най-дълбока древност. Думите на Хераклит Ефески /554-483 г. пр. Р. Хр./: ”Всички човешки закони се подхранват от единствения божествен закон” в различни варианти се повтарят от мнозина други древногръцки и римски философи. Според Цицерон над всички човешки закони стои един вечен закон, който владее над целия свят. Този всеобхватен и най-висш закон не е нищо друго освен Самият Бог.
Съдържанието на вложения в човешката духовно-нравствена природа нравствен закон се разкрива в пълнота, обосновава се всестранно и най-главното – потвърждава се неговата истинност, ценност и валидност, с авторитета на богооткровения нравствен закон. Сам Бог казва на избрания от Него народ: ”Тая заповед, която днес ти давам, не е тежка за тебе, нито е далечна;… но това слово е твърде близо до тебе: то е в устата ти и в сърцето ти, за да го изпълняваш” /Втор. 30:11:14/. Същото е потвърдено от св. ап. Павел за новозаветния богооткровен закон: ”Но какво казва Писанието: ”Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце, сиреч словото на вярата, която проповядваме” /Рим. 10:8/.
Подчинението на Божия закон не е срамно за човека и не го прави роб, защото чрез изпълнението на този закон се осъществява богоподобното в човека.
Във Ветхия Завет богооткровеният нравствен закон, като даден на народ от “твърдоглавци и необрязани по сърце и уши” /Деян. 7:51/ със своите строги предписания трябвало да дисциплинира живота на еврейския народ и да го подбуди да постъпва съгласно с предписанията на Божествената воля, като го подготви за приемането на най-съвършения евангелски или Христов закон. Обаче всички усилия да изпълни предписанията на закона довеждали ветхозаветния човек до съзнание за собствената му греховност, „понеже чрез закона се познава грехът” /Рим. 3:20/ и немощ за изпълнение всички изисквания на закона, до съзнанието, че „чрез делата на закона няма да се оправдае пред Бога нито една плът” /Рим. 3:20/ и у човек се зараждало желание за висша помощ.
Мойсеевият закон бил закон на буквата, регулирал преди всичко външното поведение на човека, закон на робството, изискващ безусловно послушание. Спасителят пък изисква от хората не само външни дела според закона, но и чистота на помислите, на нравственото настроение, на сърдечното разположение. Мойсеевият закон посочвал на човека неговата греховност, но не му давал сили за изпълнение на заповедите и предписанията. Евангелският закон е „сила Божия за спасение на всеки вярващ” /Рим. 1:16/ и изпълнението му се облекчава за новозаветния човек от примера на съвършения живот на Иисус Христос, от силата, откриваща се с благодатта, от учредяването на Църквата с нейните спасителни тайнства. Затова евангелският закон се нарича и закон на благодатта, закон на свободата и закон на оправданието /Гал. 2:21/.
Всеки човек с будно нравствено съзнание приема изискванията на нравствения закон като свой дълг. Божественият произход и характер на нравствения дълг е разкрит от Иисус Христос. Той казва: “Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело” /Иоан 4:34/. С това Спасителят ни дава най-висш пример за неотклонно изпълняване на нравствения дълг и следване на Божията воля.
В следващите глави на „Записките” се изяснява понятието за добродетел и каква е разликата между естествената и християнската добродетел, разкрива се същността на греха, посочват се видовете грехове и порочни състояния и се дават насоки за борба с греха; изяснява се и какво разбираме под чувство или съзнание за вина и нравствена отговорност или нравствено вменяване.
Преп. Максим Изповедник учи, че “същността на добродетелта е Христос”. Следователно пътят към добродетелта е път към спасение, респективно съпричастност с Бога и Христа, защото, както казва св. Григорий Богослов, “ако имаш добродетел, имаш всичко”. Според руския религиозен философ Владимир Соловьов /1853-1900 г./ “добродетелният човек е човекът, какъвто той е длъжен да бъде”.
Християнската добродетел по своето съвършенство има решително преимущество пред естествената. Естествената добродетел, ръководейки се от естествения нравствен закон, не може да се възвиси до съвършенствата на християнската добродетел, тъй като естественият закон се явява недостатъчен ръководител на човека към богопознание, нито пък го води към откровение и разяснение на Божията воля. Християнската добродетел стои над нашата изкривена от греха природа. Тя е винаги надестествена. Християнска добродетел има там, където се извършва усилие над вътрешния човек, самопринуда: “обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, молете се за ония, които ви обиждат” /Мат. 5:44/.
Тъй като добродетелта е една, то и всички добри разположения се намират във взаимна връзка, във взаимен съюз, като халки на една верига. Преп. Макарий Велики казва: ”Всички добродетели са свързани помежду си като звено в духовна верига и зависят една от друга: молитвата зависи от любовта, любовта от радостта, радостта от кротостта, кротостта от смирението, смирението от служението, служението от надеждата, надеждата от вярата, вярата от послушанието, послушанието от простотата”.
Отстъплението, както от естествения, така и от боготкровения нравствен закон, което ни отдалечава и разделя от абсолютното Добро, от Бога, се нарича грях. Според схиархимандрит Софроний /Сахаров/ грехът се извършва в тайнствената глъбина на човешкия дух, но последствията от него поразяват целия човек. Извършеният грях се отразява на духовното и физическото състояние на човека; той се отразява не само на съдбата на извършващия грях, а излиза неизбежно зад пределите на неговия индивидуален живот и отежнява със зло живота на цялото човечество.
Грехът се осъзнава преди всичко като недлъжното, неправилното в нашите постъпки, в нашето поведение, в нашето отношение към хората и към Бога. По-изтънченото и проницателно нравствено съзнание обаче открива, че грехът се корени по-дълбоко в нас, че даже при външно правилно нравствено поведение, при въздържане от нравствено недопустими действия, ние можем да бъдем виновни и обикновено сме виновни за друг грях – за неправилното състояние или устройство на нашата душа, на вътрешния ни духовен живот. Човек може да води външно нравствен начин на живот, да не извършва никакво греховно действие, като същевременно е преизпълнен отвътре с равнодушие или ненавист към хората, прекомерна горделивост, егоизъм.
За християнина да се бори с греха означава да се бори с греха в самия себе си. Всеки опит за борба с греха вън от себе си: с греха в другите хора, в човечеството, в света е суетно занимание, които ни отклонява от нашата конкретна задача - да изкореним греха от собствената си душа.
Грехът като беззаконие и неправда, като нарушаване на Божията воля и като измяна на богоподобната ни природа и на нравственото ни предназначение почти винаги се долавя от нашето нравствено чувство и от нашето нравствено съзнание като нещо, което не бива да бъде извършвано. Свещеното Писание ни посочва, че чувството за вина се явява като сигнал към съвестта, че поведението на човека не съответства на волята Божия: ”Ако нашето сърце ни осъжда, колко повече Бог, понеже Той е по-голям от нашето сърце и знае всичко” /1 Иоан 3:20/.
Вменяването или оценката на човешките действия се извършва преди всичко вътре в човека, в неговата съвест. Нравственото вменяване, нравствената отговорност предполага познаване на закона, пълно и ясно самосъзнание, съзнаване на своята нравствена свобода, както и липса на външна сила, която би създала физически непреодолими пречки за волята да извърши или не дадено действие. Но трябва да се прибави, че като е необходимо да се знае закона, това не значи, че този, който върши зло поради незнание на закона, е освободен от нравствена отговорност, защото в себе си той носи основите на естествения нравствен закон, който непроизволно се проявява в оценката на нравственото чувство.
По-нататък се отделя внимание на взаимодействието между Божията благодат и човешката свобода, проследява се как се извършва обръщането към Христа и как християнинът може да се предпази от нравствено падение.
В Преданието на Православната Църква винаги се е утвърждавала синергията на Божията благодат и свободата на човека: „Ние сме съработници на Бога” /1 Кор. 3:9/. Според източните отци благодатта и човешката свобода се проявяват едновременно и са немислими една без друга. Благодатта Божия се проявява в немощта на нашето естество, без сподавяне или отстраняване на нашите естествени сили. Разбира се, благодатта преобладава в делото на спасението, но това никак не умалява значението на човешката свобода .
Благодатта – това е присъствие на Бога в нас, и то изисква от наша страна непрестанни усилия. Според степента на нашия подвиг благодатта все повече и повече се разкрива в нас. За необходимостта от подвиг, от усилия от страна на човека в делото на спасението многократно се говори в Свещеното Писание. Сам Господ казва: ”Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” /Мат. 11:12/. За синергията между Божията благодат и човешките усилия говори св. ап. Павел: ”Със страх и трепет вършете вашето спасение, защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля” /Филип. 2:12-13/. Ако липсват такива усилия от страна на човека, то благодатта не ще принесе плод и може да се окаже напразна. Затова св. ап. Павел увещава коринтяни: ”Ние ви молим, да не приемате напразно благодатта Божия” /2 Кор.6:1/.
Ако човек води неподобаващ начин на живот, благодатта Божия отстъпва от него, човекът със своята греховност като че ли изтласква от себе си Бога. Благодатта Божия се дава на човека не безусловно, а в зависимост от неговия начин на живот.
Божията благодат влияе възраждащо върху човека: първо, чрез думи или проповеди за Христос и второ, чрез обстоятелствата в живота му и чрез промисъла за него. Обръщането към Христос е радикален разрив с греха или “събличане на ветхия човек” и встъпването в нов път на живота - “обличане в новия човек” /Еф. 4:22, 24/. Този разрив се извършва от човека самостоятелно и свободно, но под влиянието на Божията благодат. В когото Божията благодат и свободната воля дотолкова са се обединили, че в него е учредена нова личност, сложено е ново начало на развитието на характера, в него се е извършило възраждане или обръщане. “И тъй, който е в Христа – казва св. ап. Павел, - той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново” /2 Кор. 5:17/.
Обръщането към Христос е предел, който разделя два коренно различни живота: предишния – в робство на греха и порока, и новия – в служба на доброто и правдата. Всички дребнави егоистични влечения и интереси са напълно изгорели в пламъка на богообщението и на тяхно място е застанал конкретният идеал на богоуподобяването.
При обръщането на човека грехът се изтласква от центъра на личността към периферията, но продължава да живее в човека и постоянно да го подбужда и съблазнява да се върне към предишното състояние. За това и говори Словото Божие: ”Дръж, що имаш, за да не вземе някой венеца ти” /Откр. 3:11/. “Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне” /1 Кор. 10:12/.
За да се предпазят християните от отпадане от Христос и от неуспехи в добродетелния си подвиг, трябва постоянно да имат предвид двете главни опасности, които непрекъснато ги дебнат. Първата се състои в изпадане в тъга и в малодушие пред трудностите, които трябва да се преодоляват по пътя към съвършенството, а втората – в надценяване на нравствените сили на човека и в самопревъзнасяне.
В последните глави от първата част се разкрива християнския нравствен идеал въплътен в Личността на Иисус Христос и как трябва Го следваме, посочват се ръководните начала за напредване в духовния живот, степените на нравствено усъвършенстване, как става преходът от естествен към християнски характер, разкрива се нравственото съдържание и проявленията на светостта:
Християнската нравственост е съсредоточена в Личността на Иисус Христос и се движи около нея. Христовият нравствен образ се извисява над най-изтъкнатите в миналото основатели на религии, философи, мъдреци и господари на света. Мисията на Богочовека се състои в това: да помага на всеки човек да се издигне на богочовешка висота. Иисус Христос не се задоволява да призовава човека да остане човек или да стане герой. Той посочва безкраен, най-възвишен и най-достоен идеал – човек да се уподобява на Бога, да развива вложения в себе си образ Божи, като чрез лични усилия и подвизи осъществява богоподобието си. Този идеал може да се постигне само чрез следване на Иисус Христос: чрез вяра в Него, чрез духовно общение с Него, чрез Неговото възприемане в себе си.
Целият живот на християнина е насочен към това – да съхрани, да развие, да укрепи, всестранно да осъществи тези начала на духовно-благодатния живот, върху които е била поставена основата при обръщането. Който иска да напредва в духовния живот трябва да полага системни усилия, насочени към духовно и нравствено усъвършенстване. А методите за постигането му се обозначават в светоотеческата литература с понятието “аскеза”. Християнският аскетически идеал се състои не в това да се унизи плътта, а в това тя да се освободи и очисти от последствията от грехопадението, да се върне към първоначалната чистота и да се направи достойна за уподобяване на Бога.
Нравственото усъвършенстване е сложен и многообразен процес, свързан с индивидуалните особености на всеки човек по отделно. Нещо, което за един е нравствена победа, придобита с много усилия, за друг е просто даденост. От тук следва, че е много трудно да се определи в коя степен или възраст на духовното усъвършенстване попада един или друг човек и кога точно става преминаването от една степен в друга. Всякакво подобно разграничение би било субективно и относително. Християнското нравствено усъвършенстване е непрестанен процес – напред и нагоре. В него не бива да допускаме застой – ако не вървим нагоре, падаме, ако не се приближаваме в сърцето си и с делата си към Бога, се отдалечаваме от Него. Християнинът не трябва да изпитва задоволство от постигането на една или друга добродетел, а подобно на св. ап. Павел да забравя онова, което е зад него и да се стреми към това, което е пред него, устремен “към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” /Филип.3:13-14/.
Преходът от естествен към християнски характер се извършва чрез благодатното обръщане към Христос, чрез покаянието, което прави основен прелом в разбиранията на човека и най-вече в насоката на волята му. Християнският характер трябва да бъде напълно различен от онзи, който се цени в света. Християните трябва да се отличават по начина си на живот от нехристияните. За да бъде действен животът на християнина, той трябва да запази своята соленост, т.е да възпира развалата в света. Ако християните позволят да бъдат асимилирани от нехристияните и заразени от нечистотиите на света, те ще загубят своето положително влияние. Влиянието на християните в обществото и върху него зависи от това, доколко те са различни или са идентични с него. Истински християнски характер са проявили мъчениците и изповедниците, аскетите и подвижниците, християните, просияли със свят живот.
В православното разбиране “свят” означава изпълнен с благодатта на Светия Дух. Както гъбата се напоява с вода, така и човекът, висшето Божие създание, трябва да бъде напоен с Дух Свети. Светост не означава безгрешност, но принадлежност към Бога, устременост към безгрешност и съвършенство.
Чрез примера на светеца християнският народ разбира колко стръмен е пътят от света към Бога, но светецът е и Адам в рая, истинният човек, завърнал се към богоподобието си и така придобил власт над света, прозиращ в бъдещето, носещ лечителна и спасителна сила.
Светите Божии подвижници образуват невидимо звено между нашия свят и небесното Божие Царство. Все повече и повече прониквайки се от божествената духовна светлина на благодатта, те, подобно на нажеженото желязо под въздействието на огъня, се просветляват като слънце, достигайки висшите състояния на обожение в познание на духовните тайни, в богосъзерцание и богообщение.
Светостта е неотделима от Църквата, тъй като Църквата, бивайки мистично тяло Христово, е Път, Истина и Живот. Църквата – това е пътят, по който са вървели всички светии, и истината, в която те живеят.
Светостта е също толкова многообразна, колкото и човешката индивидуалност. Подвигът на светостта винаги има индивидуално-творчески характер. Църквата познава различни ликове на святост или духовни образи на спасението. Различните епохи откриват наред с преди съществувалите и свои ликове на светост. Всеки ден от църковния календар е осветен от паметта на светците, на които в богослуженията се отдава особена молитвена почит. Светците никога не свършват в Църквата, както не свършва и благодатта на Светия Дух, и човешкият подвиг на вярата и любовта.
В началото на втората част поредица от уроци разкриват същността на християнската любов като нравствена ценност разкрита в Новия Завет и нейното превъзходство над проблясъците на нравствена любов в езическия свят и в старозаветно време, както и същността на трите богословски добродетели - вярата, надеждата и любовта към Бога:
Ние така сме привикнали към словосъчетанието “християнска любов”, толкова пъти сме слушали проповеди и призиви за нея, че ни е трудно да разберем вечната новост, необичайността на това, което е заключено в тези думи. Сам Господ посочва тази новост в Своята прощална беседа с учениците Си: ”Нова заповед ви давам, да любите един другиго” /Иоан 13:34/. Но нали за любовта, за ценността и висотата на любовта светът знаел и преди Христос? Нима в Стария Завет не намираме тези две заповеди – за любовта към Бога /Втор. 6:5/ и за любовта към ближния /Лев. 19:18/, за които Господ е казал, че на тях се крепят закона и пророците /Мат. 22:40/? В какво тогава е новостта на тази заповед, новост, при това не само в момента на произнасяне на тези думи на Спасителя, но и за всички времена, за всички хора, новост, която никога не ще престане да бъде новост?
За да отговорим на този въпрос, достатъчно е да си спомним един от основните признаци на християнската любов, както той е посочен в Евангелието: ”обичайте враговете си”. Тези думи съдържат в себе си нечувано изискване за любов точно към тези, които не обичаме! Затова те не престават да поразяват, да плашат и, главното, да ни съдят. Именно защото тази заповед е нечувано нова, ние често я подменяме с нашите лукави човешки тълкувания – ние говорим за търпение, за уважение към чуждото мнение, за толерантност, за незлопаметност и опрощение. Но колкото и да са велики сами по себе си тези добродетели, даже техния сбор не е още любов. Ние постоянно подменяме новата заповед, възвестена в Евангелието, със старата – любов към тези, които така или иначе обичаме по човешки: любов към роднините, към приятелите, към единомишлениците и то доколкото и докато отговарят на нашите очаквания. Да бъдеш Христов не означава просто усилване, разпространение и “увенчаване” на природната любов, а нещо коренно различно и ново - любов, подобна на която няма в този свят.
Основанието на любовта лежи във вярата, а в надеждата, кореняща се във вярата, се заключава любовта или нейният краен пункт.
Вярата, по самата си природа и същност, е нещо дълбоко лично, и само в личността и в личния опит тя живее истински. Само тогава, когато едно или друго учение на Църквата, един или друг догмат, т. е. утвърждението на някоя истина, стане наша вяра и наш опит, и, следователно, главно съдържание на нашия живот, само тогава – тази вяра е жива. Християнската вяра в своята дълбочина е лична среща с Христос, приемане не на едно или друго учение или догмат за Христос, а на самия Спасител.
Истинската вяра, според православното учение, винаги се дава само в Църквата по Божия благодат. Така може да разберем тайнствената фраза, произнесена от бащата на бесноватия юноша: ”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” /Марк 9:24/. Бащата имал начална вяра, “от слушане”, но истинска вяра, каквато може да даде само Бог, у него нямало. Христос, Който, съединявайки в Себе Си божествената и човешката природа, се явява пример за тази съвършена вяра, към която трябва да се стреми човекът, вярващ в Бога. С тези думи трябва да се моли всеки човек в минути на духовни изкушения, защото у всеки има приливи и отливи на вярата. Когато вярата ни издига на своите могъщи вълни, нашият дух чувства непоколебима вътрешна устойчивост и усеща в себе си сила, действително способна да премества планини.
В наше време за мнозина пътят на вярата е равносилен на подвиг, живеейки с вярата и отдавайки се на нея, ние поемаме риск. Съвременният живот е напоен с безбожие, с безчувствие към това, което е над света, и неговото скептично отношение към вярата, към Църквата прониква в нашите души, отравя ги. Може би е на път да се сбъдне мрачното предчувствие на руския религиозен философ Владимир Соловьов /1853-1900 г./, изречено преди повече от век, че са “близки времената, когато християните ще се събират отново в катакомбите, защото вярата ще се преследва, може би не толкова жестоко, както в епохата на Нерон, но не с по-малко рафинирана суровост чрез лъжата, подигравката и всички видове лицемерие.”
Вярата, представяйки бъдещето благо като настояще и невидимото като видимо, ражда в християнина надежда за прощение на греховете, помощ от Бога в делото на спасението и достигане на Царството Небесно. Християнската надежда - една от главните християнски добродетели, е успокоение на сърцето в Бога с увереността, че Той непрестанно се грижи за нашето спасение и ще ни дарува обещаното блаженство. Християнската надежда се основава на Господ Иисус Христос, Който по думите на ап. Павел е “нашата надежда” /1 Тим. 1:1/. “Да се надяваме на Бога – пише св. Иоан Кронщадски, - означава да Му поверим живота си, съдбата си, цялото си бъдеще и с увереност да чакаме изпълнението на Неговото обещание. Надеждата произлиза от вярата. Християнската надежда, по своята същност, е жив, деен и постоянен стремеж към най-висшето благо и към източника на всички блага – Бога, неотменно желание да се приближиш към Него и да получиш от Него и в Него царството, приготвено преди създаването на света.”
Вярата и надеждата не са достатъчни, за да издигнат човека до най-висшата степен на нравственото състояние. За да намерим Бога, трябва да Го търсим, трябва да Го познаваме, трябва да Го обичаме. Любовта към Бога, според св. Тихон Задонски, е цялостно и неотменимо желание на човешката душа винаги да пребивава със своя Творец, Изкупител и Промислител.
Най-дълбокото основание за християнската любов към Бога виждаме в изкупителния подвиг на Спасителя. Св. Силуан Атонски казва: ”Никой не може да знае от себе си, какво е Божията любов, ако Дух Свети не го научи. Показвайки такава любов към нас, Господ и от нас очаква ответна любов, защото любовта към Него е истинската нравственост. В нея ние намираме своята истинска същност.”
Християнинът трябва да обича Бога повече от всичко на света, защото дължи на Бога всичко: и тялото, и душата си, и временния, и вечния си живот. Любовта към Бога трябва да превъзхожда любовта към живота. Защото „без Бога всяко блаженство е окаянство и бедност, всяко житие – смърт, всяка радост и сладост – горчилка.”
Следват темите за християнското богопочитане, за християнската частна и обществена молитва, за християнския пост и за християнското смирение:
Израз на християнската любов към Бога е почитта към Него, изразявана чрез външни, видими знаци. Защо са нужни на християните външните форми на богопочитане, защо ни е нужен култ? Не е ли достатъчно да носим Бога в сърцата си и да се стремим към Него с всичките си дела и с целия си живот? Това би било напълно достатъчно, ако съвременният човек се намира на най-високата степен на духовно развитие. Ние знаем, че великите подвижници на християнството, обитаващи пустините, нерядко десетилетия не са посещавали църковните богослужения. Но кой ще се осмели да сравни съвременния човек с тях по степен на духовно съвършенство? Тези, които се обявяват против външните форми на богопочитането, забравят, че човекът е същество не само духовно, че за него е свойствено всички свои чувства, преживявания и мисли да облича в определени външни форми. Радостта и скръбта, и одобрението, и възхищението, и негодуванието – всичко това приема в човешкия живот външни форми. Още повече ние не можем да лишаваме от такава форма своите чувства по отношение на Бога. Думите на молитвите, на химните на благодарение и покаяние, които са се излели от дълбините на сърцата на великите боговидци, на великите духовни поети и певци, възвисяват нашите души, устремяват ги към Небесния Отец. Вдълбочаването в тях, съразтварянето в техния духовен порив – това е школа за душата на православния християнин, възпитаваща го за истинско служение на Господа. Богопочитането води към просветление, към възвисяване на човека, то просветлява и облагородява душата му. Затова Православната Църква, служейки на Бога в дух и истина, грижливо пази обредите и култа.
Ние сме християни дотолкова, доколкото умеем да се молим, да общуваме с Бога, да сме в единение с Него. Молитвата е най-хубавият момент от нашия ден, защото е моментът, в който се връщаме у дома: спокойно излизаме от света, който ни заобикаля, въпреки че оставаме в него. Това е времето, през което говорим с нашия Бог, в контакт сме с Него.
„Личната молитва, пише прот. Георги Флоровски, трябва да бъде съборна, т. е. всеобемаща и универсална. Молещото се сърце трябва да бъде достатъчно голямо, за да обема нуждите и скърбите на цялото страдащо и изкупено човечество. Само в такъв дух индивидите действително могат да се срещнат едни друг като „братя”, по-точно като „братя в Христа” и да се съгласят да се молят за неща, подобаващи за съвместно прошение. Християнското богослужение по своята същност е личен акт и причастност, но все пак то придобива своята пълнота в живота на църковната община.”
В Църквата ние намираме и пълнотата на взаимното молитвено общение и взаимната молитвена опора. Тук всички се молят за всеки и всеки трябва да се моли за всички. Това придава необичайна сила на молитвата.
В общата молитва по-най-добър начин се изразява духовното единение на всички членове на Църквата помежду им и с Бога. Затова всички истински християни трябва да се стремят към такова взаимно общение, освещавано от невидимото присъствие на Христа и от благодатното действие на Светия Дух. „Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които Го в истина призовават” – възкликва Псалмопевецът /Пс. 144:18/.
Вярата – това е непосредствено свидетелство на душата за съществуването на Бога и духовния свят. А за по-ясното възприятие на духовното способства постът.
Постът е въздържание от всичко, което може да застане между нас и Бога. Постът – това е влизане навътре в себе си и пребиваване там, в единение с Бога. Това е време за самоанализ, за внимателно преразглеждане на своя живот. Период на най-активна духовна работа по изправяне на недостатъците ни, изкореняване на страстите, очистване на плътта и духа ни. С такъв пост нашата душа се изцелява, привиквайки към лишения, тя става готова за вечността.
Постът – това е шанс да върнеш на себе си най-главното – своята душа. Постът – това е възможността да се освободиш от кръговрата на бързотечащото всекидневие, да възстановиш правилното отношение към живота и с това значително да го удължиш, насищайки с огромен смисъл всеки миг от своето битие.
Степента на религиозно-нравственото развитие на християнина се определя от смирението. Колкото по-чист е в нравствено отношение човек, колкото е по-напреднал в добродетелите, толкова по-дълбоко е неговото смирение и съзнанието за собственото недостойнство. Преп Макарий Египетски /300-390 г./ казва, че смирението е критерий, по който може да се определи християни ли сме или езичници; има ли в нас благодат или не; с Бога ли сме или без Бога; щастливи ли сме или нещастни.
Смирението е наистина толкова важно за нашето спасение, че ако ние не се потрудим да го придобием, Господ Сам ще започне да ни приучва към него. И такова обучение по-често от всичко се провежда посредством скърбите, които Бог допуска да изпитаме.
Както в древността, така и в днешно време Бог милостиво подава на Своите верни чада благодатни дарове, в това число и смирение. Става нещо удивително: развратеността на съвременния свят подтиква истинските християни към по-голямо смирение. Виждайки всички препятствия за духовния живот в заобикалящото ни общество, ние разбираме, че, както никога в историята на човечеството, да се спасим сега е възможно само с Божията помощ. Такова възприемане на действителността неминуемо ще ни доведе до пълно познание на своята нищожност и немощ, до всецяло упование на Бога. Ако това стане, ние ще получим от Господа дара на смирението не в по-малка степен, отколкото са го получавали древните християни.
По-нататък се разискват задълженията, които християнинът има към което своето тяло, за да го опази като храм на Светия Дух; изтъкват се нравствената ценност и християнското освещение на труда:
От библейска и християнска гледна точка човек се състои освен от безсмъртна душа и от тяло, схващано, по думите на св. ап. Павел, като „храм на Духа Светаго” /1 Кор. 6:19/. Тялото е средство за действие на човека във външния свят, има своето предназначение в неговия живот и трябва да участва в бъдещото му възкресение и преображение. „Нима не знаете, че телата ви са Христови членове?...- възклицава св. ап. Павел. – Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии” /1 Кор. 6:15,19-20/.
В светоотеческата литература и в християнското предание трудът се поставя на една плоскост с молитвата и покаянието. Трудът, според св. Иоан Златоуст /347-407 г./ не е наказание или мъчение, а вразумление и лекарство против раните, нанесени от греха. Само когато в труда се влага нравствена идея, той е достоен за човешката личност; развива я и я обогатява духовно, служи за осъществяване висшето и призвание и носи удовлетворение, радост и щастие. От християнска гледна точка трудът сам по себе си не е безусловна ценност. Той става благословен тогава, когато представлява съработничество с Бога и спопособства за изпълнението на Неговия замисъл за света и човека.
Следват темите за християнската любов към себе си, към ближните и към враговете, като първо се изяснява се понятието ближен, разглежда се какво трябва да бъде отношението към грешниците, проследяват се свойствата и проявите на християнската любов към ближните, сред които се откроява милосърдието:
За мнозина хора, в това число и наши съвременници, думата „ближен” си остава с неизяснен смисъл. Действително, нерядко най-близките по природа, по кръв – мъж и жена, родители и деца, братя и сестри си стават не просто чужди, но даже и врагове. А случва се и така, че хора, за чието съществувание до вчера не сме и подозирали, днес влизат в нашия живот и стават най-близките ни хора. Затова въпросът, зададен на Спасителя: ”Кой е моят ближен? Кого аз трябва да обичам като самия себе си?” не е бил случаен.
От тази минута, когато Христос попитал: ”Кой… ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците ?” /Лк. 10:36/, ближен ни става всеки, към когото ние се приближаваме, преодолявайки разстоянието, леността, равнодушието. Всеки човек е наш ближен: идващият по пътя, нападащият на пътя, помагащият по пътя. Ближен е другият, равен на Бога, равен на тебе и в същото време различен от тебе дотолкова, че да го обичаш, както обичаш Бога.
„Истинската любов към човека – пише архиеп. Иоан Шаховской /1902-1989 г./ - съвсем не означава обоготворяване на всички негови качества и преклонение пред всички негови действия. Истинската любов може да забелязва и недостатъците на човека. Тя обича самия човек, не неговите грехове, не неговото безумие, не неговата слепота… Подвиг на духовна прозорливост е да виждаш всички грехове и да съдиш злото и, при това, да не осъдиш никого… Само свише озареният човек е способен на такава любов”.
Как може да се обикне ближния ? Според митрополит Иларион Алфеев най-напред е нужно зад външния облик на човека да се опиташ да видиш неговата вътрешна, дълбинна същност. Нужно е да се опиташ да прозреш там, където във всеки човек е скрит Божия образ. Често ние виждаме външния човек, поруган от греха, потънал в страсти, и не забелязваме този Божи образ, който е скрит под външните наслоения. А именно него сме длъжни да видим и да му се поклоним във всеки един от нашите ближни.
Истинската любов към ближните не може мигновено да възсияе в сърцето на християнина. Първоначално е необходимо да се отхвърлят враждата, злопаметността, гнева, осъждането и всички тези чувства, които са противоположни на любовта. След това е нужно, подчинявайки се на Евангелието, да се научим да се молим за враговете си, да благославяме проклинащите ни, да правим добро на тези, които ни ненавиждат и да прощаваме на ближните всичко лошо, което са ни сторили. Може би, няма по-трудна за изпълнение заповед от заповедта да обичаме враговете си.
Създавайки човека безгрешен, Бог е вложил в неговата природа съвестта като способност да отличава доброто и злото и ненавистта към греха като защитна реакция при стълкновението със злото. След като отпаднал от Бога, човек загубил рая, но, тази естествена способност да разпознава злото и да ненавижда греха, той е съхранил до ден днешен. Наистина, с една печална уговорка: след грехопадението човек отчетливо вижда злото, но само в другите хора и ненавижда само чуждите грехове.
Ненавиждай греха, но обичай грешника” това е принцип на православната аскетика, който не позволява човека да бъде отъждествяван със злите му дела. Но дори ненавистта към чуждия грях може да се окаже духовно опасна. Нали този, който внимателно разглежда поведението на другите, сам рискува чрез осъждане на греховните им постъпки незабелязано да падне и в осъждане на човека, който ги е извършил. Грехът е достоен за ненавист, но всеки, желаещ своето спасение, трябва да се научи да ненавижда греха преди всичко, в себе си.
Любовта е вътрешната сила на живота, неизчерпаем източник на всяко добро. Само любовта придава стойност на всички духовни дарове, на всички подвизи, на делата. Дълбочината и достойнството на любовта са неизчерпаеми; областта на действие на любовта е безпределна. „Всичко у вас да става с любов” /1 Кор. 16:14/ - наставлява апостолът, т. е. всичко, което правите, трябва да го вършите с любов, от любов, заради любовта – с една дума, винаги живейте с любовта и в любовта: защото любовта не умира!
Любовта подбужда душата към милосърдие и му придава истинска цена, както солта придава приятен вкус на храната. Може да се каже, че милосърдието и любовта са неразделими. Както милосърдието без любов, така любовта без милосърдие са малоценни пред Бога.
Св. Игнатий Брянчанинов казва, че милостинята привежда към Бога не само тези, които са я извършвали веществено, но и тези, които са я творили съкровено в душата си „пазейки се да не осъждат ближния при неговите падения, прощавайки му оскърбленията и обидите, въздавайки му за клетва благословение и за злодеяние благотворение”.
Най-голямата милостиня за ближния е да утолиш духовната му жажда за познание на вечната Истина, да наситиш духовно гладния.
Милосърдието трябва да се различава от външната благотворителност, когато сърцето не участва в делата на милосърдие. Само духовният човек, живеещ с благодатта на Светия Дух , е истински милосърден. Затова някои извършители на добри дела, участващи в широкомащабни акции на благотворителност, не могат да бъдат наречени милосърдни, а само благотворители. Господ казва: ”Милост искам, а не жертва” /Мат. 9:13/. Ето защо само духовният човек, имащ истински опит в общението с Бога, може да бъде наречен милосърден.
Накрая се засягат темите за християнската справедливост, за християнското семейство, за християнското отношение към държавата и обществото, към войната и мира, задълженията на християнина към църковното общество, както и се осветляват от християнска гледна точка проблемите на биоетиката и екологията:
Ние всички търсим справедливост, искаме злото да бъде наказвано, доброто – възнаграждавано. „Има ли правосъдие?” – възмущаваме се, виждайки как злото остава ненаказано. Безсилни да постигнем справедливост, ние я търсим от силните на деня, а когато забелязваме и тяхното безсилие, обръщаме взор към небето с надежда оттам да получим удовлетворение на чувството за справедливост. Ако „Бог е съдия праведен /Пс. 139:13/, то защо не наказва нечестивите и се примирява с несправедливостта? Бог, Който… строго изисква” /Пс. 7:12/, казваме ние, ако Той „обича правда и съд” /Пс. 32:5/, ако Той може да „извърши съд за угнетените и правда за бедните” /Пс. 139:13/ защо не го прави?
Изричайки такива неразумни и дръзки слова, ние като че ли искаме да уподобим Бога на себе си и да Го направим подобострастен на нас, просейки справедливо отмъщение. Но Бог не е подобен на нас и не е само справедлив /Пс. 118:137/, но и милосърден /Пс. 114:5/. Само Божието милосърдие е могло да приеме пропилелия в разпътство своето богатство при неговото разкаяние и да му върне предишното положение и богатство, и само човешката справедливост е могла да се възмути при вида на такава Божествена „несправедливост /Лк. 15:29-30/. Как да наречем справедливо еднаквото опрощение на нееднаквия дълг /Лк. 7:41-42/? А къде е справедливостта в решаването вечната участ на разбойника, справедливо осъден на ужасно наказание съразмерно с делата му /Лк. 23:43/? Впрочем, не само разбойникът, но и всички ние, дотолкова сме се отклонили от изпълнението на Божия закон, че „няма кой да прави добро” /Пс. 13:3/. Но нима ние усещаме върху себе си незабавното и справедливо действие на висшето правосъдие? Ако съдът започне незабавно, няма да има възможност да се оправдае пред Висшата правда нито един от живите /Пс. 142:2/.
Божията справедливост напълно естествено се различава от човешката справедливост. Тя не е законническа, юридическа, а във висша степен нравствена, етична. При въздаване всекиму заслуженото, Бог като всезнаещ и премъдър личен Дух в проявите на справедливостта Си, взема под внимание съкровените помисли и намерения на всеки. В проявите на Своята вечна и абсолютна справедливост Бог не постъпва като безсърдечен, суров и жесток съдия. Псалмопевецът, като казва: ”Праведен е Господ във всичките Си пътища”, веднага прибавя: ”И благ във всичките Си дела” /Пс. 144:17/.
Едно от видовете служения на обществото и ближните – това е семейството. Всеки християнин, който създава семейство, е призван да ходи пред Бога с цялото си сърце, според израза на премъдрия цар Соломон /3 Цар .8:23/. В това се състои мисионерското служение на семейството: да живее по закона Божи и да свидетелства за Бога със своя начин на живот, със своите личностни качества, с устоите на своя бит.
Много хора се замислят днес за мястото на семейството в техния живот и за своята способност за изграждане на семейство. Според Минския и Беларуски митрополит Филарет, ако те не намерят чистотата в нашите християнски семейства, те няма да я намерят никъде, защото нападенията на княза на този свят върху семейните устои са твърде многообразни. Затова ние трябва постоянно и настойчиво да правим аналогия между Църквата и семейството, ежедневно и ежечасно да призоваваме Бога за Свидетел на нашия живот и да утвърждаваме в съзнанието на нашето християнско общество правдата на живота, чиято същност се състои в това, че семейството – това е малка Църква в служение на Бога и хората.
Християните са „странници и пришелци на тази земя”, но оттук не произтича безразличие към земния обществен живот. Християните са пратени в този свят не без цел, те имат определени задължения по отношение на другите хора, на обществото и на държавата. ”Отдавайте всекиму, каквото сте длъжни… Не дължете никому нищо, освен взаимна любов” /Рим. 13:7-8/.
Държавата се разглежда в християнството като исторически необходима организация в естественото, подвластно на греха, все още непреобразено човечество. Необходимостта от държавата възниква вследствие на греха, довел до разделението между хората, нарушаването на тяхното духовно-организационно единство. Но, възниквайки вследствие на греха, държавата сама по себе си не е грях, а средство, ограничаващо външните последствия от греха, - средство за ограничаване външните проявления на злото, средство за създаване на външен порядък, необходим за обезпечаване възможността за спокоен живот и дейност.
Държавната власт има нравствено значение и действителна сила дотолкова, доколкото се основава на правото и справедливостта, доколкото „началникът не напразно носи меч”, доколкото той действа в полза на народите, а не във вреда, доколкото той е „добър слуга на доброто”. Колкото един закон е по-близък до Божия закон, толкова по-добър е той. Има съществена разлика между властта, основана на правото и нравствеността, и тиранията, действаща изключително в своите интереси, господстваща заради самото господство; между властта, търсеща благото на хората и властта, имаща себични цели.
Според християнското учение Бог е вложил в хората влечение към обществен живот, защото само чрез общение помежду си и чрез съвместни усилия хората могат да осъществяват висшето си нравствено назначение. Съдбата на християнското общество, неговата сила, неговото отслабване, неговото падение – всичко това може да ни се изясни само тогава, когато помним неговата основа - живот с Христос. Нравственият живот, личен и обществен, е достижим само с Христос.
Освен светските общества на земята съществува и духовно общество, състоящо се от гражданите на същите тези общества, съществуващо заедно с тях, но без да е нито държава в държавата, нито държава редом с държавата. Това общество е Църквата Христова. Църквата проявява своята сила само там, където църковната иерархия и църковният народ работят в пълно единство, взаимодействие и сътрудничество на Божия виноград. В Църквата не трябва да има, както пише св. Иоан Златоуст, „нито високомерие у началстващите, нито раболепничене у подчинените, а духовна власт, която счита за придобивка на себе си повече това – да употребява повече труд и грижи за нас, а не да търси по-големи почести. В Църквата трябва да се живее като в един дом; всички, като съставляващи едно тяло, трябва да бъдат разположени един към друг, тъй като и кръщението е едно, и трапезата е една, и изворът е един, и творението е едно, и Отец е един”.
Според свещ. Александър Елчанинов повечето неразрешими житейски противоречия, нещастия, вътрешни затруднения произтичат от това, че хората живеят вън от Църквата, а идват да търсят разрешение на своите трудности в Църквата. У тях няма решимост да променят своя живот, затова и Църквата е безсилна да им помогне. Влизайки в Църквата, християнинът трябва да възприеме цялата пълнота на църковния живот и тогава трудностите ще се разрешат от само себе си.
Носейки на хората благата вест на мира /Рим. 10:15/, но намирайки се в този свят, който пребивава в злото /1 Иоан 5:19/ и е изпълнен с насилия, християните неволно се сблъскват с житейската необходимост да участват в различни войни. Християнството, като не предписва войната на своите последователи, не я забранява пряко и безусловно. Съгласно християнското учение в името на защитата на ближните християнинът може да наруши мира, но и войните по идеални подбуди, християнството счита за нещастия, за бедствия. Според Свещеното Писание войните няма да се прекратят до Второто Пришествие на Христа, когато Той ще очисти земята от всяко зло, което е причина за войната, за болестите и за всички бедствия. Изходът от ужасите на войните е в християнския начин на живот.
„Мир ви оставям; Моя мир ви давам” /Иоан 14:27/ е казал Господ Иисус Христос. Мирът, като дар Божи, преобразяващ вътрешния човек, трябва да се проявява и навън. „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци” /Рим. 12:18/ - наставлява апостолът; той ни призовава да запазваме „единството на духа чрез връзките на мира” /Еф. 4:3/. Миротворството е по силата само на тези християни, които са очистили сърцата си от страстите, а ако християнинът още не е достигнал безстрастие, то неговите опити да умиротвори другите ще бъдат обречени на неуспех. Този, който живее по дух, изпълнявайки Божиите заповеди, той се наслаждава на дълбок душевен мир. Псалмопевецът Давид казва: ”Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване” /Пс. 118:165/, защото „който се съединява с Господа, един дух е с Него” /1 Кор. 6:17/.
Формирайки своето отношение към широко обсъжданите в съвременния свят проблеми на биоетиката, православната Църква изхожда от основаната върху Божественото Откровение представа за живота като безценен Божи дар и защитава богоподобното достойнство на човешката личност. При никакви обстоятелства човекът не трябва се свежда до ниво обект за манипулации и средства за достигане на едни или други цели, колкото и глобални и добри да се представят те за обществото и науката.
Съвременното състояние на околната среда с небивала острота поставя на дневен ред въпроса за целостта и многостранността на съществуване на живота на Земята, за ролята и предназначението на човека в света. Днес става все по-очевидно, че без духовно-нравствено измерение призивът към съхраняване на природата не може да намери убедително оправдание. Преодоляването на екологичната криза е възможно само тогава, когато отношенията между човека и природата се градят върху тяхното хармонично взаимодействие, основано върху нравственото чувство на човека. Ние променяме заобикалящия ни свят в съответствие със своя вътрешен свят и затова преобразяването на природата трябва да започне с преобразяване на душите. Според преп. Максим Изповедник човекът може да превърне в рай цялата земя само тогава, когато носи рая в самия себе си. Евангелските норми на живот дават възможност за възпитаване на личността, при което тя не би могла да използва за зло получените знания и сили. Затова Църквата и науката са призвани към сътрудничество с цел спасението на живота на Земята.
Съзнавам, че като всяко човешко дело, моят труд „Записки по православна християнска етика” е несъвършен. Просто съм се опитал да откликна на една нужда.
„Записките…” могат да бъдат използвани, както за пособие за духовните училища, така и за изнасяне на беседи пред енорийските братства, а също, както отбелязва в предговора към книгата Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит ДОМЕТИАН, тя е „достъпна и препоръчителна за всеки, търсещ истината, читател”.