Духовно-аскетичните принципи на Исихазма и православното подвижничество според „Завета на Св. Иван Рилски”

10.19_sv_IR.jpg

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски е почитан като небесен закрилник на българския народ и като първи най-голям основател на отшелническото монашество. Макар различните форми на общежитийно монашество да са били познати у нас още преди него, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател на анахоретското – отшелническо монашество в България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите.

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски,[1] св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици на св. Иван Рилски, възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и школа.[2]

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русия, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници.[3]

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”.

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежитийното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежитийното монашество и да се подвизават ежедневно в братолюбие.

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма.

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев, проф. Иван Панчовски и архим. Пантелеймон Пулос. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрастанно да четат и да задълбочават познанията си върху „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Християнското духовно-нравствено учение на исихазма и аскетичните принципи в „Завета на св. Иван Рилски”

Водещите духовни принципи на християнската аскетика, нравствено богословие и монашеска духовност, които са характерни и типични за православната исихастка традиция, се разкриват и отразяват по един изключително въздействащ и оригинален, едновременно възвишен, но и достъпен и практически приложим начин, в „Завета на св. Иван Рилски”. Поради тази възвишеност и простота, която е плод на благодатното озарение и мистичен опит, и главно поради личния пример на Рилския свети отец и чудотворец, неговите духовни наставления придобиват изключителен авторитет и значение за църковното предание на Българската църква и формират най-жизнената и плодотворна традиция на монашество, православна духовност и подвижничество, характерни не само за монашеското братство на Рилската света обител, но и за монашеството като цяло в България.[4]

Според мнозинството български учени този най-ранен и авторитетен нравоучителен текст, макар и достигнал до нас чрез по-късен препис от ХІV век и отразяващ типични за тогавашната исихастка стилистика елементи, така както е запазен в неговото съдържание от църковната традиция, е автентичен и може да се разглежда като един от най-древните, и при всички случаи най-авторитетен, документ на монашеското и аскетическо богословие в старобългарската литература и църковната православна традиция сред българите. Този Завет като духовно поучение и общо нравоучително наставление – независимо от устройствените и канонични елементи за монашеския живот и управлението на манастира в него,[5] следва да се разглежда като един от най-древните и основополагащи църковни документи за формиране и развитие на православната монашеска духовност и като първоизвор, разкриващ сърцевината на православно-християнското нравствено богословие на Българската църква. Основание за това твърдение може да се намери както в първостепенните и най-авторитетни извори и източници на християнското патристическо, аскетическо и нарвствено богословие, върху които се опира самият св. Иван Рилски и върху които основава собственият си духовен подвиг и поучение, но също така и поради ролята на това поучение в по-късната българска традиция, свързана с исихазма и развитието на православното нравствено богословие от по-ново време.

В Завета са отразени класически за Вселенската църква и за монашеската християнска традиция светоотечески поучения на св. Антоний Велики, св. Василий Велики, св. Ефрем Сириец, св. Теодосий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Йоан Лествичник, св. Теодор Студит и много други, които самият св. Иван Рилски споменава изрично в своя Завет, а други привлича косвено като основа за изграждане на своето духовно-нравствено учение и монашески наставления.[6]

Християнският духовно-нравствен живот и монашеският подвиг в Завета са представени в духа на източната гръцка патристика и монашеско богословие като една духовна лествица от добродетели, основана върху вярата, смирението, покаянието и любовта към Бога и ближните, като всички най-важни християнски и специални монашески добродетели – нестяжание, целомъдрие, братолюбие и милосърдие, са разкрити с духовна сила и особено въздействащо. В структурата и духовното съдържание на Завета могат да се открият елементи от „Лествицата” на св. Йоан Лествичник и директно позоваване върху учението за покаянието на св. Ефрем Сириец – двама от големите и най-авторитетни учители на исихазма и любими свети отци за славянските монаси. Значението на покайните сълзи в духовното подвижничество и очистването на сърцето, които имат важно значение в духовно-аскетичния път на монаха, според двамата големи православни учители, са от първостепенно значения и за св. Иван Рилски и неговия подвиг.

В Завета на светия отец са вплетени най-добрите и жизнени традиции на християнската православна етика и аскетическо богословие, които са вдъхновявали през вековете и подхранвали духовно монашеското братство на Рилския манастир и са се отразявали векове наред върху християнското благочестие и практическа добродетелност на българите чрез примера, поученията и проповедите на монасите от Рилската обител. Ето защо по своя характер и съдържание „Заветът на св.Йоан Рилски” може и би следвало да се разглежда като един от най-ранните и основополагащи авторитетни текстове за развитието на българското монашеско богословие и като първоизвор за насоките на развитие на православното нравствено и аскетическо богословие в духовната традиция на Българската православна църква.[7]

Самото съдържание и текст на Завета на св. Иван Рилски, които са се запазили до нас под формата на по-късен препис от края на ХІV век, имат характера на свързващо звено между по-ранната старобългарска монашеска традиция и по-късната среднобългарска исихастка духовно-богословска и литературна дейност. Може да се предполага, че по-ранните монашески поучения и традиции, завещани от св. Иван Рилски са подхранили в обновен и задълбочен вид новите тенденции на аскетико-мистическо богословие, свързани с учението и духовното движение на исихазма сред българите и славяните през ХІV век.

Православната духовност на Исихазма и наследството на монашеската книжовна школа в Рилския манастир

Не е случаен фактът, че св. Патриарх Евтимий подлага на нова художествена и агиографска обработка и трактовка - според богословските принципи и литературно-стилистичните канони на исихазма, именно Житието на св. Иван Рилски Чудотворец, като се стреми да опише и обрисува словесно „по лепоту” - както се изразява самият житиеписец, т.е. по-изкусно, по-цялостно и по-прецизно от гледна точка на Православното аскетическо богословие, личността и духовния подвиг на Рилския светец. Описанието на най-високите степени на духовния живот, свързани с безмълвието и съзерцанието на Божията слава, за които се споменава в Завета на св. Иван Рилски, и директната връзка с учението за постоянната Иисусова молитва, могат да ни посочат неразривната връзка между по-ранните аскетически принципи на монашеската духовност с основните насоки на исихазма, които се разгръщат през ХІV век.

Всъщност исихазмът в по-широк смисъл - като сърцевина на Православната монашеска духовност, е свързан с изконната духовно-аскетична традиция на монашеството в Източната църква, която възниква още през ІV век и през следващите столетия се проявява и обновява в живота и подвижничеството на големите духовни учители и свети отци на Вселенската църква. В този смисъл и св. Иван Рилски може да се каже че е истински исихаст в духовно-аскетичния и по-широк смисъл на думата, а движението на исихазма и агиографското и химнографско творчество на св. Патриарх Евтимий и Търновската книжовна школа няма как да не му отдадат заслуженото внимание и почит и да не го включат в своята обновителна богословска и литературна програма, свързана с исихазма.

Във Византия движението на исихазма набира сила от втората половина на ХІІІ век и се свързва с обновлението на духовната практика на молитвата и учението за духовната трезвост и съзерцание, но както е известно това обновително духовно движение достига своите върхове през ХІV век по време на Паламитските спорове. Макар сред славяните да проникват по-скоро аскетичните аспекти на исихазма, свързани с учението на св. Григорий Синаит и неговата духовна школа в Парория, а не толкова богословско-доктриналните аспекти на Паламизма, в Рилската света обител и сред българите, главно чрез отгласа от книжовната дейност и литературата на Търновската книжовна школа, традициите на исихастката духовност и свързаните с нея книжовни образци са живи и плодотворни и през ХV и следващите векове.

В контекста на исихасткото движение във Византия и Православния изток Православното нравствено и аскетическо богословие се задълбочават, развиват и обновяват изключително интензивно. По време на това духовно и културно движение във Византия и православно-славянския свят, известно и като Визанийски исихазъм от ХІV век, според прот. Йоан Майендорф, обновлението на духовния живот тръгва първоначално от монашеската практика на молитвата и духовното съзерцание, но постепенно обхваща все по-широки слоеве сред вярващите православни християни и се отразява на цялостния живот на Църквата. Чрез монашеските и духовни центрове на активна богословска и книжовна дейност настъпва широко и осезателно духовно-мистично раздвижване, свързано с богословско и философско задълбочаване на християнската мисъл, развитие на църковното изкуство и цялостен културен подем в Православен изток. Духовността на Исихазма, се отразява върху теологията, аскетиката, литургиката, иконографията и всички области от живота на Църквата, което предизвиква обновителни процеси и нови импулси сред монашеството на Византия и Православния изток и активен културен обмен между Атонските манастири, България и славянския свят. Тези духовни процеси се отразяват върху духовната и молитвена практика на монасите, развитие на учението за постоянната молитва и обновление на духовната просвета сред вярващите. Този процес на исихастко обновление на монашеството и християнската аскетическа литература се заражда в средите на монашеството като отново превръща манастирите в книжовни школи и има за цел да обнови в нов синтез монашеското и мистическото богословие на Източната църква като съчетае най-добрите традиции и образци на духовния живот.8]

В монашеската духовност на исихазма четенето на авторитетните светоотечески текстове е неразривно свързано с духовната практика на постоянната молитва.

Според преп. Максим Изповедник четенето освобождава ума от незнанието и невежеството, но молитвата го въздига и приближава до Бога. Духовното просвещение е необходима степен в подвижническия живот, която е свързана с очистването на ума и подготовката за съвършеното мистично единение с Бога в благодатта.

Един от водещите основатели и представители на исихазма във Византия е св. Григорий Синаит, а в България новото духовно-аскетично движение навлиза чрез последователите на неговата духовна и монашеска школа, акцентираща върху борбата със страстите, „невидимата бран” и постоянната Иисусова молитва. Водещите духовни и монашески центрове на това движение се намират в пограничната област Парория и атонските манастири на Света Гора където много български монаси и духовници се посвещават на подвижнически живот и се занимават с книжовна дейност. Исихасткото духовно движение е свързано с нови преводи на български език на големите църковни учители, духовни отци и богослови на Църквата. Отново в България и на Света гора се превеждат на български език и се съставят сборници с нравоучителни слова и беседи. В Търново възниква нова сбирка от духовни и нравоучителни беседи на св. Йоан Златоуст под името „Маргарит”, превеждат се на славянски език съчиненията на Дионисий Ареопагит от Исай Серски, „Лествицата” от св. Йоан Лествичник и богословски творения на св. Максим Изповедник.

Чрез учениците на св. Григорий Синаит в България – св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински, св. Патриарх Евтимий Търновски и много други, духовните принципи на исихазма навлизат в Българската църква и рефлектират върху книжовната дейност на духовно просветените монаси, свързана преди всичко с обновление на богослужебната, агиографската и аскетичната литература.

Безспорно това ново духовно или исихастко обновление е свързано и с нови импулси в развитието на богослужебната почит към св. Иван Рилски и пренасянето на мощите в Търново, но фигурата на Рилския пустиножител отново се оказва свързващо звено между предходната българска църковна и монашеска традиция и новия духовен подем в църковния живот през Втората българска държава. В книгохранилището на Рилския манастир се пазят много ръкописи от Търновската книжовна школа и такива от ХV век, свързани с дейността на книжовниците около Владислав Граматик, които разкриват интереса на българските монаси към класическите светоотечески съчинения като „Глави за любовта” на св. Максим Изповедник или „Лествицата” на св. Йоан Лествичник.

Под влияние на духовния интерес и книжовната дейност на исихастите в Рилския манастир се създават нови сборници със слова на св. Йоан Златоуст и се превежда и създава друга аскетична литература, която продължава делото на търновските книжовници и превръща Рилския манастир отново в най-главното духовно и книжовно средище в българските земи.

Духовността на исихазма е жизнена сила, създаваща духовна приемственост и високи духовни образци в монашеския и църковния живот и поддържаща книжовността и високите образци сред българските монаси и през вековете на османското владичество. Духовно-просветната дейност и създаването на голяма по обем и широка по тематичен обхват православна аскетична и нравоучителна литература се подържат и активизират в Рилската света обител и чрез традиционните връзки с Атонските манастири като тези процеси се основават на общата исихастка духовност и се възраждат активно по-късно през ХV век след възстановяването на манастира и пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в неговата обител. Много от намерилите убежище в манастира книжовници от този период пренасят книги и съхраняват чрез ръкописните паметници достиженията на християнската православна духовност и аскетическо богословие, запазват много от преведените на славянски език богословски съчинения и така превръщат Рилския манастир в книжовна и духовна школа, която е пазител на дълбоката Православна духовност и исихастка монашеска традиция.

През ХV век за известно време животът в манастира замира поради разорението от османските нашествия и запустението на църковния живот, които настъпват поради трагичните събития в България и на Балканския полуостров. Нов тласък на живота в манастира придава пренасянето на мощите на светеца от запустелите църковни центрове в Търново и връщането им в Рилската обител през 1469 година, което е засвидетелствано като църковно събитие в написаната от Владислав Граматик историческа повест. Това повествувание на рилския книжовник е създадено като допълнение към „Житието на св. Иван Рилски”, написано от Патриарх Евтимий. То разкрива разбирането сред монасите за естествената приемственост и връзка между Рилската книжовна школа от ХV век и традициите на Търновската школа от ХІV век.

През втората половина на ХV век книжовната дейност в Рилския манастир се възражда като отглас и продължение на исихастките традиции и в манастира започва нов разцвет, свързан с дейността на Владислав Граматик, Димитър Кантакузин и други български книжовници. Отново започват преводи от гръцки език, съставителство на литургични книги и химнографски творби и своеобразна кодификация на най-авторитетните богословски поучения и духовни наставления на големите църковни учители. Отново се превеждат и съставят сборници с беседите на св. Йоан Златоуст и други творби на патристичното богословие, преоткриват се връзките между философската и християнската традиция в областта на етиката и се преписват аскетичните творби на големите монашеските учители на Православието. Аскетичните творби на исихастката духовност се съхраняват и преписват заедно със създаването на агиографски творби и други литургични църковни произведения и текстове.

През този период и през следващия ХVІ век Рилският манастир възвръща постепенно значението си на водещ духовен и книжовен център в българските земи и разгръща широка книжовна дейност. Паралелно с дейността по преписване и съхраняване на старите ръкописи започва създаването и на нови сборници с духовно и аскетично съдържание. Според запазените исторически свидетелства и приписки, които привежда акад. Иван Дуйчев, при игумените Теоктист, Иларион и Калиник през ХVІ век книжовната дейност се активизира и се създават множество сборници с нравоучителна и духовно-аскетична литература, тълкувателни беседи и догматико-полемични съчинения. Активизират се връзките с Атонските манастири и се създават нови контакти с православни манастири в Русия. Запазва се традицията на четене, превод и преписване на книги от високопросветените духовници, като върховен подвиг, в духа на исихастката традиция, е създаването на книги с духовни поучения, продължаването на преводите от гръцки език и разпространението на християнската книжнина и богословска литература за просветата на монасите от братството, свещеници от енорийските църкви и вярващите християни.

Върховните прояви, степени и форми на монашеско подвижничество в Православния изток и атонските манастири постепенно се свързвали със скитовете или т.нар. постници – исихастириони, в които рилските духовници се упражняват в постоянна и интензивна молитва и активна книжовна дейност, а техните усилия били насочени към превод и съставителство на книги и сборници с духовно и нравствено съдържание, предназначени за четене от братята монаси при духовната им подготовка за ръкоположение или за просвета на по-широк кръг вярващи християни.

В Рилската обител през тези векове „духовник” бил наричан именно този високообразован монах, който се подвизава в уединение и молитва, пост и съзерцателен живот, който се занимава с книжовни трудове като преводач, преписвач или съставител на духовна и аскетична литература чрез създаването на сборници и антологии с поученията от Избраните отци. Тези духовници били духовно просветени и опитни в молитвата и учението и те можели да бъдат учители и духовни наставници на другите монаси. Те се подвизавали в пост и усърдна молитва и постигали духовна опитност в благодатното общение с Бога, ставали изкусни в духовната борба, добри познавачи на човешкото сърце, умъдрени чрез покаяние и смиреномъдрие и въздигали своя ум чрез молитва и съзерцание и придобивали богопросветен ум и благодатни плодове в духовния живот.