Игумен Пьотър (Пиголь) възглавява от 1999 г. редакционния отдел в Издателския съвет на Московската патриаршия, а от 2002 г. е завеждащ информационно-издателския сектор на Отдела за религиозно образование и катехизация на Руската православна църква. Той е първият зам.-ректор на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов" и е декан на Философско-богословския факултет.
Роден е през 1955 година. След завършването на Политехническия техникум служи в Северния Военноморски флот. Завършва Мурманското морско училище. Получава богословско образование в Московската духовна семинария и академия. Кандидат е на богословските науки.
Постриган е за монах в Свето-Даниловския манастир. През 1988 г. е ръкоположен за йеромонах, а през 1990 г. е възведен в сан (като офикия) игумен. Той е един от основателите на списанието „Даниловски благовестник".
През 1991 г. по благословение на патриарх Алексий ІІ е изпратен на Атон и е зачислен в братството на руския манастир „Св. Пантелеймон", където става библиотекар и като такъв прави своите научни проучвания върху православната традиция. След това е изпратен като представител на светогорската обител при Руския патриарх. Работи за откриването на московското Атонско подворие и е негов първи настоятел. Полага началото на възраждането на Ново-Атонския Симоно-Кананитски манастир в Кавказ.
Игумен Пьотър е автор на редица научни публикации, на книгата „Св. Григорий Синаит и неговите духовни приемници", на изследването „Греховните страсти и борбата с тях" и др., а така също е пишещ редактор на информационния вестник „Православно образование", основател е и главен редактор на църковно-историческия алманах „К свету".
- Ваше Високопреподобие, доколкото знам, Вие водите специализиран курс по исихазъм в университета. Какво е Вашето определение за исихазъм? И защо смятате, че тази тема е актуална и интересна за вашите студенти?
- Исихазмът, като цел и път на подвижничество, дава отговор на всички важни въпроси, касаещи живота, които вълнуват душата на човека. Той ни разкрива кои сме и как трябва да организираме живота си така, че да живеем в съгласие с Бога и със собствената си природа и назначение, за да достигнем единение с Бога и душевен мир, спасение и вечен живот. Исихазмът е спасителният път на вътрешната съсредоточеност и единение с Бога с помощта на Иисусовата молитва „Господи Иисусе Христе Сине Божий".
Ето защо за търсещите души исихазмът винаги е бил актуален. Особено актуален е и днес, в наше време, когато светът поставя пред съвременния човек множество трудни предизвикателства и трудноразрешими за ограничените ни човешки сили и възможности въпроси. Днес в Русия, а и в други страни, се възраждат с нова сила духовните търсения и интересът към изворите за духовно познание, към писанията на светите отци и подвижниците. Вероятно за този жив интерес спомага и фактът, че днес всеки, който търси отговори на въжделенията на своята безсмъртна душа, може да намери нужната му информация, изследвайки и следвайки светоотеческото наследие и главно онези отци, които са събрали, сумирали и изложили методите на вътрешното духовно дело в стройна и последователна система - отците исихасти.
Това мое разбиране за актуалността на исихастката традиция, ме подтикна да подготвя програма и да водя този специализиран курс с название „Исихазъм" в Московския православен университет „Св. Йоан Богослов", където този курс предизвика голям интерес сред студентите. При изготвянето на тази програма съм следвал методите и принципите за духовен живот, които са ни предали отците исихасти и особено българските исихасти. Това са последователите на преп. Григорий Синаит: преп. Теодосий Търновски, преп. Роман Търновски, св. патриарх Евтимий Търновски, св. Киприан Московски, преп. Ромил Бдински... - духовни вождове, оставили ни ценно духовно наследие, което и днес може да ни подбуди и ръководи във вътрешния духовен живот, и да ни приведе към спасение.
Св. Теодосий е систематизирал основните принципи, заложени в исихастката традиция и те са залегнали в методологията на просветното и книжовно дело, което той развива. В курса, който аз водя, се опитвам да изложа основните понятия в исихазма, главните принципи на това учение за духовния живот така, както ги е изложи преп. Теодосий, и да запозная студентите с житието и духовния подвиг на отците исихасти от 14 век.
- Можем ли да набележим тези основни принципи?
- Човек е призван към святост и като цяло нашият духовен път има за цел - както казват светите отци - човек да стане бог по благодат. Този път към обожение има своите основни принципи, както и своята последователност и постепенност.
Важен принцип, на който отците исихасти отдават изключително значение, е вниманието. Защото накъдето е насочено нашето внимание, нашите въжделения и стремежи, натам ще са насочени и нашите мисли, и сърцето ни, и волята ни, натам ще е насочен животът ни във всичките му проявления.
Какво става при грехопадението? Ако дотогава всичките сили на човешката природа са били насочени към Бога, в Него Адам и Ева са се насищали с благо, в Него са съсредоточавали надеждите си, стремежите си, всичките си желания, то при изкушението и последвалото го грехопадение става, така да се каже, ценностна преориентация, преразпределение на вниманието, което вече се насочило към тварните неща - към забранения плод. Човекът насочил своите желания към нещо различно от Бога, насочил надеждата си и упованието си за лично обожение и себереализация в своето взаимодействие с тварното.
Ето защо исихастите виждат спасението на човека от робството на тлението в обратния процес: в пренасочване и съсредоточаване на вниманието върху Бога, в постоянното помнене на Бога, в постоянното ходене пред Бога. Според св. Григорий Синаит заповедта „да помниш Господа, твоя Бот" (Втор. 8:18) е основополагаща за спасението. Върху тази заповед лежи цялото исихастко духовно дело. Чрез нарушаването й е станало грехопадението в рая и отдалечаването на човека от Бога, а чрез спазването й става възвръщането на човека към Бога, единение с Бога и обожение по благодат.
Средство за постигане на това постоянно помнене на Бога е непрестанната молитва, вътрешната съсредоточеност, вниманието насочено навътре, към глъбините на сърцето. Неслучайно отците исихасти ни учат: каквото и да правим, пред мисления си взор да имаме паметта, че стоим пред Бога, всичко да вършим за слава Божия, „ради Бога", в съгласие с Божията воля, Неговите заповеди, в съгласно с високото назначение, което Бог е отредил на човека.
Исихастите разделят пътя към живота в Христа на два периода - очищение и съзерцание. Очищението започва с кръщението и встъпването в Църквата. След това започва постепенното съзнателно и целенасочено очистване от греховете с помощта на Божията благодат, която човек получава при участието си в тайнствата на Църквата, най-вече покаяние, изповед и причащение.
Процесът на очищение - постоянните усилия да спазваме Божиите заповеди, да изкореняваме душевните си страсти и да придобиваме съответстващите им добродетели - светите отци исихасти наричат „праксис" или „деяние".
Изпълнявайки Божията воля и усвоявайки Божията благодат, по мярата на духовната си възраст, човек встъпва в съзерцание, където става тайнствено единение с Бога и свръхестествено освещаване и придобиване на духовни дарби. Но това е възможно само при придобиване на сърдечна чистота, защото само чистите по сърце могат да видят Бога (вж. Мат. 5:8).
Исихаст е онзи, който е встъпил в този духовен път и се подвизава съгласно принципите, законите и методите, завещани ни от светите отци исихасти, преминава от сила в сила и възраства във възрастта Христова.
В това е назначението на човека - да изпълняваме Божията воля, освещавайки се да станем обиталище на Бога, и вече не ние, а Христос да живее в нас.
- Отец Пьотър, на едно място Вие сравнявате духовната приемственост при исихазма с дърво. Къде се корени тази непрекъсната традиция и докъде достигат клонките й, в историческото развитие на Църквата Христова и в духовно отношение?
- Учението на исихазма не е нещо ново, оригинално, нещо възникнало в средновековието, в този или онзи век, с този или онзи отец-подвижник. Това е учението за духовен живот в Църквата Христова, което ни е разкрито в Свещеното Писание, това е апостолското учение и исихасткото отношение на учениците Христови към Господа. Както апостолите и учениците Христови са усвоявали Неговите слова и примера Му, така и ние трябва да „слушаме" и изпълняваме, учейки се не само от Заповедите, но и от примера на Спасителя, както и Той Сам указва: „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си" (вж. Мат. 11:29).
Тези тайни на духовния живот приемствено преминават от апостолските времена през тези, които в отговор на призива „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5:48), живеейки в Църквата, имат за цел и смисъл на своя живот духовното възрастване и обожението.
Всяко поколение е имало своите свети отци и учители, които са придобивали този духовен опит и са го предавали на своите съвременници в достъпни за тях форми. Тази приемственост може да се проследи от апостолско време до днес.
Така че, ако говорим за корените на исихазма - те са в Христовото благовестие. Ние говорим не за основатели на исихазма, а за отци, които са изложили като стройна система духовната практика, в която през вековете са се подвизавали и спасявали цяла плеяда светци. През 14 век, може би, поради политическата ситуация и оживени спорове по въпросите на духовния живот, отговаряйки на изискванията на времето, светите отци са събрали и систематизирали този духовен опит на Църквата. Тук на първо място трябва да споменем името на св. Григорий Синаит - наследник на духовната традиция на Синайската пустиня, предавана векове наред от старци на духовните им чада. Той има много последователи от различна националност, създава цяла школа, в която усвояват тази древна традиция такива ярки представители като св. Калист, патриарх Константинополски и св. Теодосий Търновски. Чрез неговите последователи тази традиция се разпространява не само във Византия и България, но и в Сърбия, Румъния и Русия. Ученик на св. Теодосий Търновски е Киевският и Московски митрополит Киприан - велик светител, който, не само чрез словото си, но и като носител на светостта, просвещава православна Русия и, както това се случва в България, предприема реформа в Русия, която се изразява в изправяне на текстовете на Свещеното Писание, богослужебните текстове, богослужебния живот, молитвите.
- Но всички тези реформи, които споменахте, са всъщност връщане към духовните корени, а не новаторство?
- Да. Възвръщане към чистотата на вярата, към точността в изпълнението на Божиите заповеди и към всичко, което способства за духовното възрастване на християните. Това е едно преосмисляне на всичко, което Църквата винаги е учила и което, за жалост, сме приели без да разбираме и без да използваме пълноценно.
- Тази традиция неизменна ли е през вековете, или предизвикателствата на времето слагат върху нея своя отпечатък?
- Духовният живот в Църквата Христова има свои неизменни основи, принципи и правила, които произтичат от Свещеното Писание и Свещеното Предание. Спазването на тези принципи са залог за правилно напредване по спасителния път и освещение в Църквата от благодатта Божия. Но при всяко поколение общественият живот и историческото развитие на човечеството имат своите особености, своята култура и те, разбира се, се отразяват върху въплъщението на тези принципи в живота. Така че формата може да се променя във времето, но основните принципи на вярата остават постоянни, неизменни и трябва пределно точно да се изповядват и съблюдават. Чистотата и точността на вярата е залог за нашето спасение и тя трябва да се пази от поколение в поколение от всякакви изменения, изкривявания и допълнения. Докато външната форма, методите да се живее вярата, да се подвизаваме в Бога, могат да се променят съобразно с предизвикателствата на времето.
- Може ли да се каже, че всяко време поставя своите въпроси пред Православието, или изкушенията, изпитанията пред човека са едни и същи?
- Проблемите могат да бъдат различни по своята сила и по въздействието, което оказват върху човека, но решението на тези проблеми е едно и също. Ако погледнем по-внимателно назад в историята, ще забележим, че хората в духовен план са били измъчвани от едни и същи проблеми и въпроси. Както казва премъдрият Соломон: „нищо ново под слънцето". Всичко вече е било. Ето защо е толкова важно да пазим традицията неизменна, защото тя ни дава принципно отговорите и решенията на важните, основните проблеми, с които се сблъсква човек в живота. Ако изучаваме светоотеческото наследие, и в частност наследието на светите исихасти, ние придобиваме духовна грамотност, която ще ни помогне да намерим разрешение на проблемите на съвремието.
- А постижимо ли е въобще за съвременния християнин да накара да замълчи глъчката на света и на собствените му страсти и да постигне душевен мир, или исихазмът си остава нещо постижимо само за монасите и отшелниците?
- Невъзможното за човека е възможно за Бога. С Божията помощ, разбира се, всичко е възможно. Зависи от нашия избор, от нашето желание, от стремежа ни да изпълним волята Божия. Ако в това намираме смисъла на своя живот и усърдно се стремим да напредваме по този път към богоуподобяване, то встъпва в сила онова, което светите отци наричат „научение от Духа Светаго", и Господ Сам ще ни вразуми как в нашата съвременна действителност можем да възрастваме духовно и да се спасим. Обстоятелствата в света никога не са били оправдание за човешкото нерадение. Ако говорим за нашето време, то можем да се обърнем например към указанията, които св. Серафим Саровски дава на Мотовилов. Това е човек, който живее в света, занимава се със светски дела и същевременно има вътрешна молитва, постоянна памет за Бога и всичките си дела върши с Бога и за Бога. Бидейки на мястото, отредено му от Бога в света, той в същото време бил исихаст. Ето към такива примери трябва да се обръщаме, когато се питаме можем ли и как да бъдем в света и същевременно да бъдем постоянно с Бога.
Такъв човек може външно по нищо да не се отличава от останалите хора, но вътрешно, по духовната си насоченост и непрестанна връзка с Бога, по мотивацията на своите действия и направлението на своите стремежи, да бъде в пълна степен исихаст. Когато човек има желание и стремеж да напредва по този път и се допитва до наследието на светите отци, Бог ще го научи как да прилага това знание и да въплъщава тези принципи в своя живот. Това е напълно възможно. Макар и, пак ще подчертая, външно да не се проявява в някакви изключителни духовни дарби или в определен начин на живот - в манастир или в пустинята - както е било в миналото.
- Да разбирам ли, че човек може да носи всичките си задължения: семейни, професионални, граждански, обществени и в същото време да пази тази вътрешна съсредоточеност и христоцентричност в своя живот?
- Точно така. Исихастката традиция не е начин на живот, отреден за малцина избрани, а начин на живот на цялата Църква Христова, за всеки в своето звание и на своето място. Духовният живот е достъпен за всички хора без ограничение. Главното е: постоянното помнене на Бога във всичко, което се явява смисъл на нашия живот.
Друг такъв важен принцип, който светите отци винаги са утвърждавали, е: в слово и дело да пребъдваме в истината, да страним от притворството, лицемерието, двойствеността, суетата, излишните думи... от всичко, което не е по Бога и е несъвместимо с Христовия нравствен идеал. Критерий за всички наши постъпки трябва да е Божията Правда.
Нашите два славянски народи, които пазят православната вяра, просвещавайки се с благодат, винаги са спазвали този важен принцип: да живеят по Божията правда. Върху този принцип са изграждали и личния си живот, и семейния и обществения. Всичко ценно и добро, което имаме като наследие, е следствие от верността на предците ни към този принцип. Сега сме се отклонили от този прост принцип, забравили сме го, заблуждаваме се, че можем да измислим нещо по-добро, но всички сме свидетели на трагичните последствия от тази забрава.
Господ ни учи: първо търсете Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде, а ние искаме най напред всичко останало. Така че възраждането на исихастката традиция, възвръщането към основните принципи на духовния живот не са просто изследване на историята, а единствена гаранция за духовното ни преуспяване и благополучие.
- Може ли да се каже, че нашите народи, българският и руският, са се отдалечили безвъзвратно от този принцип?
- Щом ние с Вас разговаряме по тези теми, щом е организирана тази конференция и толкова хора са дошли, за да вземат участие в нея, значи не сме се отдалечили безвъзвратно. В нас съгрява надежда, ние имаме разбирането, че трябва да търсим разрешаването на съвременните си проблеми в нашата православна традиция, в Бога. Това говори за определена насока на нашите търсения, желания, стремежи, а вече казахме колко съществено значение има насоката на вниманието за духовното преуспяване.
Ако ние направим тази преоценка на ценностите и се върнем към принципите, които са изповядвали отците исихасти; ако изграждаме целия си живот на непоклатимата евангелска основа; ако насочим своето внимание, упование, смисъл и цел на живота си към Бога; ако впрегнем творческия си потенциал в синергия с Бога и с помощта на Божията благодат изграждаме живота си във всичките му проявления, то всичко бързо ще се промени към по-добро. Ние като православни народи имаме всички основания за такъв обрат, защото в нас генетически са заложени тези принципи. Особено България, която векове наред е била исихастка страна и люлка на исихазма. Ние имаме неоценимото богатство на живата традиция, имаме избор.
- Когато си мисля за всеобщото отстъпление, се сещам за онзи библейски епизод, когато Бог изисква само 10 праведници, за да пощади Содом и Гомора. Можем ли да се надяваме, че все ще се намерят десет праведници, които, макар и невидимо, благоугаждат Богу в сърцата и делата си, и по чиито молитви ще ни има и нас?
- Врагът на човешкия род прави всичко по силите си, за да ни разконцентрира, за да ни заблуди и отклони от истинските ценности, подменяйки ги с псевдоценности. Но ако пътят на исихазма, въпреки всичко, бъде пазен, указван, изучаван и следван, то винаги ще има мислещи хора, които ще могат да отсеят кое има истинска стойност и кое илюзорна и да направят верния спасителен избор.
Един древен християнски мислител е казал, че ние може и да не станем светии, но трябва да направим всичко, което е по силите ни, та след нас да има светии. Тоест нашите усилия трябва да са насочени към това, традицията да се съхрани чиста и непроменена. Не е нужно да направим нещо велико, което да разреши всичките световни проблеми, или да създадем нещо добро, но такова, каквото ние си го представяме, а обръщайки се към изворите: Свещеното Писание и Свещеното Предание, на съвременен език да предадем на своите съвременници в достъпна за тях форма тази, може би, забравена, но винаги спасителна традиция. Чрез книгоиздаване, с помощта на медии, научни форуми и собствения си живот да възродим и направим достъпно богатството на светоотеческото наследие и в него да търсим отговорите и разрешенията на всички наши съвременни проблеми. Не само личните, но и обществените, политическите, икономическите.
Пред всеки човек се разстилат два пътя: пътят на смъртта и пътят на живота. Господ Иисус Христос казва: Аз съм Пътят и Истината, и Животът". Пътят на Живота е пътят с Христос и в Христос. От нас зависи кой път ще изберем и по кой път ще поемем.
Интервюто взе: Александра КАРАМИХАЛЕВА