В името на Отца и Сина и Светия Дух! В днешното евангелско четиво, братя и сестри, се разказва за възкресението на сина на наинската вдовица. Древните пророци, като Илия и Елисей, също извършили подобно чудо, но само един път в своя живот. Господ, покрай всички останали безчислени велики чудеса, за времето на Своето пребиваване на земята извършил пет чудеса на възкресения на мъртви.
Когато нашият Господ Иисус Христос възкресявал умрели, Той се обръщал към тях с най-обикновени думи. Например, на наинския юноша казал: ”Момко, тебе думам, стани!” /Лк 7:14/. По подобен начин Той се обърнал и към дъщерята на Иаир: ”Момиче, тебе казвам, стани!” /Мк. 5:41/. На четиридневния Лазар заповядал така: ”Лазаре, излез вън!” /Ин. 11:43/. Тези обикновени изрази, не се отличавали с красноречивост и не съдържали в себе си никакви убедителни доказателства и логически построения, но чрез тези прости думи действала Божествената сила. На практика, не винаги зад убедителните,у красиви думи стои нещо значително, и, обратното, простите думи често имат могъща сила, тъй като чрез тях действа Божията благодат. Казано било просто: ”Момко, тебе думам, стани!” Но ако някой от нас с такива или с каквито и да убедителни думи би започнал да се обръща към мъртвец, нищо чудесно не би станало. Думите на Спасителя имали наистина необикновено действие, защото зад тях се скривала Неговата Божествена сила. От тези примери виждаме как се проявявало съединението в Господа Иисуса Христа на двете природи, Божествената и човешката. Той говорил като човек но действал като Бог, Неговите думи звучали във въздуха и били чуваеми за човешкото ухо, а могъщата, вседействена сила Божия проникнала в преизподнята, извела оттам душата на умрелия юноша и отново я възсъединила с тялото. Чрез простите думи: „Момко, тебе думам, стани!” действало това, което е по.висше от човешките думи, по-висше от всичко тварно, чрез тях действала, както се изразяват светите отци, Божествената енергия.
И възкресението от мъртвите на сина на наинската вдовица, и другите случаи на възкресения от мъртвите, и въобще всички чудеса били сътворени и с човешкото, и с Божественото действие на Спасителя. Той простирал човешка ръка и се докосвал до тялото на прокажения, но чрез тази ръка действала Божествената сила. Той ходил по водата, ходил с нозе като Човек, но се задържал над водата със силата на Божеството. Той повелявал на вятъра: ”Млъкни, престани!” /Мк. 4:39/, произнасяйки тези човешки думи на езика на Своите съвременници, но Неговите думи имали толкова велика сила, че им се подчинявали стихиите, защото тях ги изговарял Бог. Ето какво трябва да виждаме зад простите повествования за чудесата на Спасителя – това не е просто нещо удивително, зад заслона на думите и описанията на обикновени човешки действия ние трябва да съзираме Божеството, Божественото Всемогъщество, Всезнание и прочие свръхестествени свойства, които притежава само Бог и не може да притежава човек.
Нашата вяра, както казва апостол Павел, се укрепява от слушане. Вярата въобще възниква от слушане /вж. Рим. 10:17/. Разбира се, ние не можем да да слушаме проповедта на апостолите непосредствено, както я слушали техните съвременници, но чрез Евангелието ние имаме възможност да се запознаем с тяхното учение, защото евангелското повествование – това, собствено, е и апостолската проповед. Четейки Евангелието, нужно е да се стремим към това – живо, естествено и прост да възприемаме описваните в него събития. Ще се осмеля да приведа такъв пример. Когато, да допуснем, четем във вестника за някакви престъпления, ние се възмущаваме от жестокостта и лукавството на престъпниците, а понякога – от бездействието и безпомощността на властите. Произшествието, за което научаваме, извиква у нас живи чувства на възмущение или страх, защото това се е случило редом с нас, това е събитие от живота, който ни заобикаля. А евангелските събития ни се струват далечни по тази причина, че ние не разбираме, какво значение има за нас Евангелието. Трябва да възприемаме Евангелието живо, естествено, просто, нали, четейки, например, житията на светиите, ние често се умиляваме: понякога проронваме сълзи, понякога възникват чувства на радост, покаяние или състрадание към подвига на мъчениците. Защо при четене на Евангелието трудно изпитваме нещо подобно? Защото то е далече от нас, ние не разбираме, че то има непосредствено отношение към всеки от нас, струва ни се, че Евангелието – това е Блага Вест, насочена въобще към всички хора, а не конкретно към нас.
Трябва да се приучим към внимателно четене на Евангелието, и тогава повествованието за чудесата, което пробягва пред очите ни като нещо отдавна познато и скучно, ще оживее пред нас. То ще започне да ни придава тази сила, която отново и отново ежедневно, по време на всяко четене, ще ни укрепва, въодушевява и вдъхновява за изпълнение на евангелските заповеди. Амин.