Братя и сестри! Един православен писател от Финландия съветва: „Когато се молиш, самият ти трябва да мълчиш… Самият ти трябва да мълчиш, нека молитвата говори”. Да постигнем мълчание – това е най-трудното и решаващо нещо в изкуството на молитвата. Мълчанието не е просто пауза между думите или временно прекъсване на речта, то е състояние на внимателна готовност, на будност и преди всичко на слушане. Постигналият вътрешен покой или мълчание е в истинския смисъл на думата човек, който слуша. Той слуша гласа на молитвата в сърцето си и разбира, че това не е собственият му глас, а гласът на Някого, Другиго, Който говори вътре в него.
През ХІV век във Византия възниква едно религиозно течение, известно под името исихазъм /от гръцката дума исихия, която означава покой, мълчание/, което се разпространява и в България. Според него при усилена молитва вярващият можел да види излъчваната от Бога енергия /Таворската светлина/ и да влезе в контакт с нея. Най-видният представител на исихазма в България е честваният днес преподобни Теодосий Търновски. Той произлизал от болярски род и бил много близък на българския царски дом. Приел монашеско пострижение в Арчарския манастир „Св. Николай” край Видин, той тръгнал да търси духовно ръководство и обиколил много манастири, докато попаднал при знаменития ръководител в съзерцателния живот, основоположник на исихазма преподобни Григорий Синаит, който се подвизавал в манастир, намиращ се в областта Парория, на границата между България и Византия /днешна Странджа планина/. Под неговото опитно ръководство Теодосий толкова преуспял в духовния живот, че наставникът му из сред всички ученици „само на него заповядал да безмълства в килията си”.
След смъртта на св. Григорий Синаит манастирското братство единодушно избрало Теодосий за игумен на осиротялата обител. Той обаче отказал и тръгнал да търси ново духовно пристанище – на Атон, в Солун, в Цариград, на много места в България, а накрая се установил край Търново, в Килифарската пустинна местност, където основал свой манастир, който съществува и до днес. Скоро около него се събрало голямо братство, което преуспявало в монашеския подвиг и съзерцание под неговото ръководство. В това братство влизали не само българи, но и сърби, ръмънци, унгарци, гърци. Сред учениците на преп. Теодосий изпъкват преп. Роман Търновски и бъдещият велик предстоятел на Българската православна Църква св. патриарх Евтимий Търновски. Св. Теодосий се отличил с успешната си борба срещу ересите върлуващи по това време. През 1360 г. той заедно с четирима свои ученици, сред които и св. Евтимий, отишъл в Константинопол, за да посети своя съученик и приятел патриарх Калист, но вече не се върнал в Килифаревския манастир. Той прекарал около две години в основания от патриарх Калист манастир „Св. Мамант”, където починал на 27 ноември 1362 г.
Бог удостоил св. Теодосий Търновски с такива духовни дарования, каквито притежавали само древните светци на Христовата Църква. Неговия ученик, бъдещият патриарх Евтимий, го видял във време на съзерцателната му молитва като огнен стълб, а на другия ден, обливайки се в сълзи, преп. Теодосий предсказал, че Евтимий ще бъде Търновски патриарх, но при него ще бъде разорена тяхната любима обител и цяла България ще погине от турското нашествие. В Константинопол при неговото погребение всички гръцки архиереи, които взели участие в опелото му, чули във въздуха ангелско пение. Константинополския синод го канонизирал за светец, а на патриарх Калист, негови близък приятел и съученик, възложили да напише житието му.
Братя и сестри, от житието на св. Теодосий Търновски виждаме какви плодове дава усърдната съзерцателна молитва, молитвата в безмълвие. Молитвата не се изразява само в изпросване с думи на някакво благодеяние от Бога. Да се молим, означава да заставаме пред Бога, да влизаме в непосредствено и лично общение с Него. За да укрепим и задълбочим личните си връзки с другите човешки същества, не е нужно да отправяме постоянно молби или да изричаме слова. Колкото по-добре се опознаваме и обикваме, толкова по-малка става нуждата да изразяваме взаимните си чувства с помощта на думите. Същото се отнася и за нашата лична връзка с Бога. Но в молитвеното общение основна и решаваща е инициативата и дейността на Бога, а не на човека. Това изяснява и духовният старец на преп. Теодосий Търновски – св. Григорий Синаит: Молитвата не е нещо, което аз подхващам, а нещо, в което аз имам дял. В самата си същност тя не е нещо, което аз върша, а нещо, което Бог извършва в мен и според думите на св. ап. Павел „вече не аз живея, а Христос живее в мен” /Гал. 2:20/.
Пътят на вътрешната молитва е точно отбелязан с думите на св. Иоан Кръстител за Божия Помазаник: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” /Иоан 3:30/. В този смисъл да се молим, означава да мълчим. Нека да спрем да говорим, надявайки се в многословието си да бъдем чути, защото не всеки, който казва: „Господи, Господи” ще влезе в Царството Небесно; да спрем да говорим и да се вслушаме в безсловесния Божи глас вътре в сърцата ни, защото в това се състои истинската молитва: да спрем да вършим нещата сами и да се доверим на Бога. Амин.