„Началникът на синагогата, негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден. Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои?” /Лк. 13:14-15/
Братя и сестри! Господ Иисус Христос, изпълнявайки обичаите, навсякъде посещавал синагогите, желаейки, първо, да покаже с това, че Той не отхвърля закона и съхранява благочестието, прието в Негово време, а второ, /и това е най-главното/ по такъв начин Той имал възможност да учи хората на истината.
Господ влязъл в една от синагогите, или в иудейското събрание, в събота, което било в обичая на благочестивите иудеи по това време. Както сега богобоязливият християнин задължително посещава в неделния ден християнския храм, така и във времената на Ветхия Завет, когато още действал Мойсеевият закон, благочестивите иудеи посещавали своите събрания в събота. Тези събрания не били тъждествени с храмовото богослужение, защото иудеите имали само един храм – в Иерусалим, и само в него се извършвало жертвоприношение и истинско богослужение. В синагогите пък те се събирали, за да четат Свещеното Писание и да се молят. Ако сред събралите се се намирали мъдри хора, то с разрешение на старейшините те дръзвали да поучават народа.
Обичаят да се събират в синагогите възникнал от това, че далеч не всички иудеи имали възможност в съботния ден възможност да посещават Иерусалимския храм: отчасти поради неотложни дела, а главното – защото храмът, в най-добрия случай, бил достъпен за иерусалимските жители. Останалите хора, населяващи Иудея, а още повече иудеите, намиращи се в разсеяние в други страни, не могли да бъдат често в храма.
„При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден” /ст.14/. Старейшината на събора или началникът на синагогата бил избран на такава почетна длъжност, навярно, поради своето благочестие, чиято същност обаче той съвършено не разбирал. Апостол Павел за такива хора казвал, че те „наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” /2 Тим. 3:5/. Силата на благочестието – това е Божията благодат, това е любовта: ако в човека има благодат, то тя задължително се проявява като любов към ближния.
Предполага се, че началникът на синагогата го избрали само за това, че външно той се държал благоговейно и благочестиво, нали хората често съдят един за друг по външността. Обаче се оказало, че неговото благочестие било само формално – той нямал истинско разбиране за закона, нямал любов и съчувствие към ближния. Той започнал да упреква изцелената жена, макар да не се решавал да говори право в лицето й. Така той не посмял да укори директно и Господа Иисуса Христа, защото видял пред себе си явен чудотворец, прославен пророк, може би, и вече известен на него. „Шест дена има, в които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден” – казва началникът на синагогата, без да се обръща пряко ни към Господа, ни към жената, но, с това не по-малко, упреквайки ги двамата в нарушаване на съботата, в която е установено нищо да се върши.
На практика постановлението на Мойсеевия закон за съботата означавало това, че този ден не трябвало да се посвещава на човешки грижи: да се грижиш за обикновените дела и за своята плът. Да се грижиш за душата, за своето и на ближните спасение, разбира се, било необходимо. Началникът на синагогата или не разбирал това, или от завист към славата на Спасителя давал вид, че не разбира. За да скрие своята завист, той прибягва към ловък прийом и упреква двамата намиращи се пред него хора, напомняйки им за необходимостта да съблюдават закона. Разбира се, той искал и да покаже своето старшинство, своето право да се разпорежда със ставащото и с по-доброто знание за това, което е нужно да се направи. Но такова поведение показало в него завистта, и „Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои?” /ст. 15/. Спасителят го нарекъл лицемер, веднага посочвайки, че той се ръководи не от искрена ревност към закона, а от завист, която той лицемерно прикривал зад външното благочестие. „А тази дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?” /ст. 16/. Господ го упреква в отсъствие на жалост към човека. Този упрек се отнася и към нас. Ние също отделяме много време на своето имущество или буквално, както тук е казано, на своите животни, например котка, куче или някакво друго животно. Ние се грижим за тях, преживяваме за тях, но ако се случи нещо с нашия съсед, с някакъв страничен човек, ни е съвършено безразлично. Понякога, проявявайки грижа за нещо свое, ние нарушаваме закона или даже съвсем не си спомняме за неговото спазване, а когато се отнася до друг човек, ние предявяваме към него най-строги изисквания. Искаме другите да съблюдават всичко това, което сами и не мислим да спазваме, когато става дума за наше имущество или за наши близки родственици.
Струва ни се, че в наше време отдавна вече не стои въпросът за спазване на заповедта за съботата, обаче това евангелско поучение, а по-правилно е да се каже, събитие, което Църквата ни предлага днес като поучение, никак не е остаряло и е назидателно и за нас. Ние често изискваме от заобикалящите ни точно изпълнение на едни или други предписания, наставления на светите отци или евангелски заповеди. Ние предявяваме към хората прекомерно строги изисквания, без изобщо да се замисляме, подхождат ли те на човека или не, ние и не искаме да вникнем в същността на проблема по тази причина, че заобикалящите ни са ни съвършено безразлични. Нашето желание се състои в това да оправдаем себе си и да покажем, че самите ние всичко съблюдаваме. Всеки, който постъпва другояче, не, както от наша гледна точка, би следвало да постъпи, за нас вече е нарушител на закона.
Ние не изпитваме към хората никакво съчувствие, ние сме жестокосърдечни, владеят ни безразличие и равнодушие. При всичко това под действието на най-обикновена сантименталност ние с любов се отнасяме към животните, привързваме към тях сърцата си, и не осъзнаваме, че ние жалеем неразумното същество, а към ближния се отнасяме много жестоко. Същото става и в отношенията ни към нашите приятели и родственици: ние ги обичаме и затова всичко прощаваме, във всичко сме снизходителни към тях, позволяваме им да правят каквото искат и даже биваме готови заради тях, сами не забелязвайки, да нарушаваме своите собствени принципи. Затова пък от другите хора ние винаги изискваме строго. И в този смисъл ние много приличаме на лицемерния началник на синагогата. Ако ние бихме съчувствали на човека и вниквали в неговите душевни и житейски трудности, то, разбира се, бихме снизхождали към него във всичко, прощавайки му всичко и радвайки се за всяко негово изправление; ние бихме желали само това човекът да получи утешение и помощ свише, за да се изцели от това мъчително състояние, в което пребивава, когато, като че ли го сковава, стеснява дяволът или, може би, той търпи някакви земни скърби и страдания. Погледнем ли на себе си трезво и безпристрастно – и ние ще намерим повод да се засрамим. Ако извънредно строго се отнасяме към другите и сме снизходителни към себе си и близките ни хора, то по такъв начин ние се уподобяваме на този началник на синагогата, противим се на Господа и затова трябва да се изпълним със срам.
Признак за избавление от такова неправилно отношение към хората е това, което ние започваме да съчувстваме на всеки човек, да снизхождаме към него, да се радваме на неговото изправление и да не забелязваме това, което за другите хора изглежда като нарушение на задължителните за всички правила. И ако виждаме, че благодатта посещава човека или в неговия живот става нещо радостно, то ние се радваме заедно с тях и се уподобяваме на тези хора, които се радвали „за всички славни дела” на Господа Иисуса Христа.
По такъв начин, в наше време нарушението на заповедта за съботата може да се счита нарушение на общоприетите в Православната Църква или въобще в човешкото общество норми. Ние трябва да снизхождаме към човека и да мислим, че даже и ако той нещо наруши, за да получи по такъв начин някакво облекчение и полза, то ние само ще се зарадваме за него, защото и сами се нуждаем от снизхождение и можем да се окажем в същото положение, в каквото е той.
В тази ситуация за нас е необходимо да изпълним заповедта: „Възлюби ближния си като себе си” /Лк. 10:27/. Какво значи това? Наш ближен е същия такъв човек, както и ние, с нищо не е по-различен от нас, затова ако си помислим, че нещо сме по-добри от него, това е признак за нашата гордост. Някои черти на нашия характер ни изглеждат като преимущества, които ни позволяват да не обичаме ближния и дори да го презираме, защото той сякаж не е достоен за нашата любов. Но на практика всички са съвършено еднакви, а различията, които ни се струват значими, са извънредно нищожни, и даже, може да се каже, въобще не съществуват.
Значи, ако аз обичам себе си, то съм задължен да обичам и ближния, ако снизхождам към себе си, то съм задължен във всичко да снизхождам и към ближния. Тогава, ако с човека се случва нещо добро, аз ще се радвам заедно с него и не ще забележа неговите простъпки, ни мними, ни действителни, защото за мене те ще станат несъществуващи; и не е важно, нарушил ли е нещо човек или изпълнил, аз винаги ще се радвам, ако му е добре. Ето в такова просто чувство по отношение на всеки човек се състои любовта към ближния. Амин.
Превод със съкращения: свещ. Иоан Карамихалев