„Иисусе, Сине Давидов, помилуй Ме” /Лк. 18:38/.
Братя и сестри! Колко често, минавайки покрай бедни, болни, сакати хора, ние гледаме на тях със снизходителна жалост и някак си отвисоко им отделяме нещедра милостиня. Ние преминаваме покрай тях, гордеейки се със своето здраве и благополучие, и това сляпо тщеславие не ни позволява да разберем, че душата на такъв нещастник пред очите на Всевиждащия Бог може да се окаже несравнимо по-прекрасна от нашите суетни души.
Такова сияние на духа скривал под жалките си дрипи йерихонския слепец, за когото се разказва в Евангелието. Този човек бил не само лишен от радостта да вижда многоцветната красота на този свят – той нямал ни средства за препитание, ни роднини или благодетели, които биха поели грижа за него. Облечен в дрипи, безпомощният слепец бил принуден да седи пред портите на Йерихон и да проси милостиня от преминаващите. Но макар десетилетия да живял в безпросветен мрак, в душата му се таяла и разгаряла светлина. Нещастието не озлобило йерихонския слепец, а само изострило неговата духовна чувствителност. Красотата на Божието творение била недостъпна за него, но той все по-ясно чувствал в себе си Божия образ. А обръщайки духовния си взор навън, той се научил да не забелязва чуждото равнодушие, но с жива благодарност да отговаря на добротата на хората, даващи му милостиня. И Господ съзрял неговото търпение, кротостта на неговото светло сърце.
По това време от уста на уста се разнасяла мълвата за чудесата, извършени от Учителя от Назарет. Често жители на Йерихон тълкували деянията на Чудотвореца, не забелязвайки бедния слепец, който жадно се вслушвал в такива разговори. Тези хора виждали синьото небе, зелената трева, жълтото слънце, но светлината на другия свят била незрима за тях. А йерихонският слепец, съзерцаващ Божия образ в душата си, бил духовно зрящ. Чул за чудесата, извършени от Назарянина, той веднага разбрал, че подобни неща може да извърши само Този, който дълги векове очаквал народът – Синът Давидов, Месията, Спасителя на света.
В сърцето на йерихонския слепец пламнала надежда, че Синът Давидов, дошъл да спаси всички, и него ще изведе от мрака, ще му дарува зрение. И ето веднъж, когато при портите на Иерихон се чул шум от многолюдно шествие, бедният слепец попитал: ”Какво става?” и чул в отговор дългоочакваното: „Иисус Назорей минава” /Лк. 18:37/. Как възликувал от тази вест йерихонският слепец! Цялата сила на натрупаната дълги години вяра, целият пламък на разпалилата се, от разказите за чудесата на Спасителя, надежда той вложил във вика: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!” /Лк. 18:38/.
Външно погледнато това е вик за помощ, но слепецът не се обръщал към обикновен човек: той вярвал, че силата на Иисус превъзхожда обикновените човешки възможности, и виждал в него Божия Помазаник. Затова можем смело да кажем, че това обръщение: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” е молитва. А ако е така, то, разбира се, описаното в Евангелието ние можем да приложим и към себе си, защото и ние трябва да просим Божията помощ, т. е. да се молим, на нас също понякога ни пречат да правим това – или хора, отвличащи ни от духовни занимания, от изпълнение на заповедите със своята суета, или помислите. Може би, от виковете на тълпата, забраняваща на слепеца да се обръща към Спасителя, в неговата душа се раждали смущаващи го помисли, и той извикал своята молитва гръмко, желаейки да ги преодолее.
Така става и с нас. Когато се молим и просим Господа да ни помилва, ние трябва да правим това с усърдие, настойчиво, даже ако нещо ни пречи, външно или вътрешно. Когато в душата ни се усилва шумът и викът на помислите, които наистина звучат даже по-силно, отколкото достигащите до нас викове на хората, ние сме длъжни, подобно на евангелския слепец, да произнасяме молитвата още по-усърдно. Светите отци съветват при усилващи се греховни нападения да произнасяме молитвата даже на глас, гръмко, за да „заглушим” своите собствени мисли.
Само посредством упорита, непрестанна молитва, ние бихме могли да се приближим до Господа и да чуем Неговия глас, може би, не като произнесени думи, но като реално Божие действие в душата ни. Ние бихме почувствали, как нашите духовни очи проглеждат, и нашата убеденост се превръща в непосредствено преживяване. Но докато сме потопени в греховен мрак, ние роптаем, униваме, нямаме съзнание за своята духовна нищета и за отдалечеността си от Бога. За да прогледне ослепената ни от грехове душа, ние трябва се очистим от греховете си в тайнството покаяние. Усърдно да молим Господа да ни избави от слепотата, раждаща греховни страсти, с всички сили да се стремим към спасение, та Господ по Своето милосърдие и по нашата вяра да ни въведе и нас в Своето вечно Царство. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев