Голямо благо за нас е молитвата, изхождаща от чисто сърце, съединена с благодарност към Твореца и Промислителя, Който ни подава винаги полезното за нашето спасение, знаейки всички наши нужди и печали. Днешното неделно Евангелие ни разказва за изцелението на дъщерята на хананейката от нашия Господ Иисус Христос и ни учи на това, че молитвата, съединена с крепка вяра и дълбоко смирение, може да изпроси от Бога големи и богати милости.
Но не винаги нашата молитва бива чута от Господа, тъй като понякога ние просим от Бога само житейски блага. От историята на Църквата знаем, че и светиите не винаги са били чути от Бога, когато те са просили неполезното за тях. Св. ап. Павел, толкова много потрудил се за Христовото благовестие, не получил просимото от него от Господа, когато това било неполезно за него. Апостол Павел пише: „Три пъти молих Господа… Но Той ми рече: стига ти Моята благодат” /2 Кор.12:8/. Господ не чува нашите молитви, когато се молим, а сами продължаваме да вършим греховни дела. Господ казал на пророк Иеремия, когато той се молил за отстъпниците и нечестивите: „Не се моли за тези хора, нима не виждаш какво вършат те: не са оставили своето нечестие, а ти се молиш за тях; няма да те чуя” /вж. Иер. 7:16-17/.
Господ не чува нашата молитва, когато се молим да накаже тези, които са ни обидили. Трябва да се молим, Господ да не ги наказва за делата им против нас, както и Самият Христос се молил за тези, които разпъват: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят” /Лк. 23:34/.
Ние, християните, трябва никога да не оставяме молитвата и да прославяме Бога според заповедта на апостола: „Ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете” /1 Кор. 10:31/, и апостолът добавя: „Непрестанно се молете” /1 Сол. 5:17/. Някои, пренебрегвайки молитвените трудове и богослуженията в храма, молят свещеника или близки да се помолят за тях, а сами в същото време се занимават със своите житейски дела, но Господ очаква от нас самите усърдна сърдечна молитва, както ни поучава днешното евангелско четиво.
От него виждаме, че няма предел и граници за Божието състрадание, че Той не дели хората на свои и чужди. За Него няма чужди – всички са свои. Но Господ очаква и изисква не моментна, краткотрайна, а истинска, дълбока вяра, готовност да си проправим път към Него със смирение и молба. На това трябва да се научим от хананейката. Така пламенната молитва, съединена с безмерна надежда, може нерядко да отклони най-тежки болести и скърби, защото Господ, по Своето милосърдие, не ни оставя в щастие и нещастие. „Господ се противи на горделиви, а на смирени дава благодат" /вж. 3:34/ - възвестил в Притчите си Соломон.. Хананейката, чула, че е езичница и е приравнена към псетата, смирено казала: „Да, Господи!”, сама признавайки с това своето недостойнство за Божията милост.
Жената издържала изпитанието. Нейната вяра се оказала крепка, а надеждата – непоколебима. Забравила за себе си, тя молила, настоявала за изцелението на близък, скъп за нея човек. И Божият Син засвидетелствал пред Своите ученици голямата вяра на хананейката и изцелил дъщеря й.
Подобни случаи нерядко се срещат и в нашия живот: ние усърдно молим Господа за нещо, твърде важно за нас, а понякога – и не за нас се молим. Но Господ не бърза да изпълни молбата ни. Както изпитвал вярата на хананейката, така Той изпитва и нашата вяра: Няма ли да отстъпим след първия неуспех? Няма ли отпуснем ръце? Няма ли да се разочароваме? И ако не издържим изпитанията, значи слаба е нашата вяра и нашата молитва. Но ако бъдем неотстъпни, ако бъдем твърди в своето упование, ако със смирение и надежда се молим отново и отново, съзнавайки своето недостойнство, но заедно с това помнейки Божието всемогъщество, а главното – безграничната Божия любов към нас, тогава нашето прошение, ще бъде изпълнено, ще ни принесе немалка полза, способствайки за нашето духовно укрепване и възрастване. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев