Подготовката за Великия пост има за цел духовно да приближи християнина към главния и единствен смисъл на Великия пост - покаянието. Всяка от трите седмици и всяка от четирите недели пред поста има свое название и значение. Три седмици преди Великия пост Православната Църква ни напомня евангелската притча за митаря и фарисея.
Притчата за митаря и фарисея, която чухме днес, може да ни послужи за духовна полза, ако се замислим за това, какво значение има тази притча за всеки от нас.
Двама човека влезли в храма – единият фарисей, а другият митар, казва се в тази притча. Фарисеят отишъл напред и възнесъл молитвата към Бога, благодарейки Му за това, че той не е такъв, като останалите хора: той пости, изпълнява заповедите, жертва десятък за храма А митарят, влизайки в храма, застанал до вратата и, удряйки се в гърдите, казвал: „Боже, бъди милостив към мене грешника”. Господ Иисус Христос казал, че митарят излязъл от храма повече оправдан, отколкото фарисеят. Той не говори, че митарят излязъл оправдан, а фарисеят осъден, но че митарят, за отправените към Бога смирени думи, получил по-голяма награда, отколкото фарисеят - за своята горделива молитва. Господ приема всеки човек, влизащ в храма: и този, който влиза по-фарисейски, и този, който влиза, като митарят; и този, който влиза, без да оставя до прага на храма своята горделивост, и този, който влиза със смирение. Но истинска Божия награда получават именно смирените по сърце – тези хора, които не се сравняват с другите, които не казват: „Може би, аз съм лош, но има и по-лоши от мен; може би, аз не във всичко съм преуспял, но аз все пак не съм такъв, като този или онзи човек, все пак имам добродетели, за които мога да поблагодаря на Бога”.
Господ ни призовава не да анализираме добродетелите си, а греховете си. Господ ни призовава не да се сравняваме с другите хора, а се поставяме пред съда на Словото Божие, пред съда на Божиите заповеди и да се запитаме: доколко аз, а не моят ближен, съм съумял да въплътя в живота това, което е заповядал нашият Господ. И ако всеки от нас с цялата отговорност се постави пред съда на Божиите заповеди, то ще видим, че няма с какво да се гордеем, че няма причина за превъзнасяне над другите хора, защото ние сме така далеко от Бога, колкото само може да бъде далече човек, който е грешен, недостоен, не изпълнява заповедите, не бърза към Царството Небесно чрез изпълнение на тези Божии заповеди.
Фарисейството, което Господ осъжда в тази притча, е феномен, който съществувал през всички векове; съществува и сега. С това название е прието сега да се наричат хората, които изпълняват външните предписания на църковния живот, но в същото време сърцата им са пусти, в техните сърца няма смирена молитва към Бога, смирено съкрушение за своите грехове и надежда на Божието милосърдие. Такива хора мислят, че щом спазват постите, посещават регулярно богослуженията, веднъж в месеца се изповядват и причастяват, дават пари за храма, то с това напълно изпълняват своя дълг по отношение към Бога, а целия останал живот могат да прекарат в развлечения, останалите пари могат изгубят за по-далечни придобивки, всички свои сили, освен тези, които веднъж в седмицата или веднъж в месеца губят за молитва в храма, те могат посветят на светски грижи. Такива хора са доволно много сред нас.
Има сред нас и такива хора, които мислят, че щом са православни, щом спазват всички църковни предписания, то те могат да осъждат и съдят другите хора, особено тези, които идват в храма „неправилно” облечени и недостатъчно подготвени. Нерядко на такива хора - а най-често това биват млади хора, които са доведени в църквата от любопитство или мъка, или от жажда за истината, - се нахвърлят тези наши фарисеи, които считат, че те всичко знаят по-добре от другите, и са уверени, че щом те са в Църквата вече десет, двадесет, тридесет или петдесет години, то имат право да съдят всички новодошли.
Господ на всеки от нас е дал право да съди само един човек - самия себе си. Ние трябва да запомним това веднъж и завинаги и никога да не се опитваме да пренасяме Божия съд върху другите хора.
Някои казват: „Ние, православните християни, ще се спасим, ето тези и тези няма да се спасят, защото те се молят не така, защото правят не това”. Не е наше дело да разсъждаваме, кой ще се спаси и кой не. Всеки от нас трябва да постави въпроса за спасение само към самия себе си: аз със своите грехове, със своите немощи, със своето фарисейство ще се спася ли или не, ще мога ли да вляза в Царството Божие? Може би, ние можем да поставим този въпрос още по отношение на много близки нам хора - хора, които са ни толкова скъпи, че не искаме без тях да влезем в Царството Небесно. Ето тогава можем да се запитаме: а ще се спаси ли този толкова близък на мен човек - моят син или моята дъщеря, моят приятел или моят колега - и да правим всичко така, че заедно с нас тези хора да влязат в Царството Божие.
,Ние не трябва да съдим хората за техните грехове, защото Господ ни учи да осъждаме греха, но да обичаме грешника. Ние не трябва да съдим хората по техния външен вид, защото Господ ни учи да съдим с праведен съд. А праведният съд - това е този съд, пред който ние трябва да се изправим преди Страшния съд. Ако ние изправим себе си пред този съд, ако застанем на пътя на изправлението, ако всеки от нас последва Христос, то за нас няма да бъде страшен и Страшният съд, защото нашето самоосъждане е станало тук, и Господ ще ни приеме с отворени обятия, както е приел митаря, който нямал никакви заслуги пред Него, но който със смирение възложил цялото си упование на Господа.
Когато са останали три недели до Великия пост, ние трябва постепенно да се настройваме за предстоящия ни постен подвиг, за подвига на покаянието. Покаянието не е нещо друго, освен изправление на самите себе си. Колко често се налага на изповед да слушаме, как човек разказва за греховете на другите хора; неговата изповед се превръща във фарисейство, защото той не вижда своите грехове, своята вина; той съзнава само греховете на другите и съжалява, че не му се удава да ги изправи, нали да изправиш другия човека е много трудно, почти невъзможно. Ние не можем да изправим себе си само със своите сили, но със силата на Божията благодат, ако се обръщаме към Вседържителя с тази молитва, с която митарят се обръщал към Него: „Боже, бъди милостив към мене грешника”.
Нека Господ ни помогне да вървим по пътя на покаянието в течение на целия ни живот - не само в дните на Светата Четиридесетница и в другите пости, но и във всеки ден от нашето житейско поприще. Ние трябва да вървим по този път, съзнавайки своята греховност и своята немощ, просейки Бога да ни изцели от всички душевни и телесни недъзи, да ни поддържа в старанията ни да помогнем на другите хора, но не с изобличения, а с примера на собствения ни живот, защото само така можем самите ние да вървим към Бога и да приведем към Него и други хора. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев