Една от подготовителните за Великия пост недели Светата Църква именува Неделя на блудния син. В този ден, по време на Божествената литургия, на нашето благочестиво внимание бе предложена притчата за блудния син /Лк. 15:11-32/. Слушайки тази притча, ние винаги се натъжаваме от печалта на бащата, загубил сина си, и от печалта на сина, оказал се в трудно положение след като прахосал част от бащиното имане, отишъл в далечна страна и, живеейки там блудно, разпилял своето богатство. Но заедно с това, слушайки притчата, ние и се радваме с радостта на бащата, който дочакал завръщането на блудния сина, и с радостта на блудния син, намерил в себе си сили, с покаяние да се върне при баща си.
Може само да си представим този старец, как той с радостно чувство, със сълзи на очи, видял отдалече фигурата на своя заблудил се син и узнал своята родна плът, оставя всичко и тича да посрещне сина си. И каква трогателна среща: бащата прегръща сина си, склонява старческата си глава на неговото рамо и ни дума не дава на сина да каже в свое оправдание – за него то вече не е нужно. Той се радва на завръщането на по-младия син и иска да сподели радостта си със своя първенец. Но по-големият син, за съжаление, не разделя ликуването на бащата - гняв, възмущение, обида го изпълват. Как! Нали той никъде не излизал от бащиния дом, с пот на лицето се е трудил, и баща му никога не устройвал в негова чест такъв пир! Няма в него радост от завръщането на родния брат, отвън - мнима праведност, а вътре - грях, не по-малък, отколкото у брата-блудник, само осъждане на бащата и брата, егоистична жалост към себе си и отсъствие на всякакви родствени чувства. Той упреква бащата: ”Аз толкова години ти служа и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си” /ст. 29/.
А бащата, опитвайки се да го вразуми, казва: „Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше , оживя, изгубен беше, и се намери” /ст. 32/. Ние не знаем, върнал ли се в бащиния дом по-старият син или така и останал, обърнал гръб на баща си, не желаещ да приеме своя по-малък брат и да раздели радостта на баща си. За съжаление, ние не знаем това, Господ премълчава за това. Можем само да предположим, че, навярно, и по-старият брат се осъзнал и все пак се разкаял за своето поведение, приел по-малкия брат и разбрал баща си. Иначе не би имало радост на този пир, който устроил бащата. А нали радостта била голяма!
И ето тук, братя и сестри, има на какво да се поучим. Не ни спасява мнимата праведност, не ни спасява формалното посещение в храма и само външното изпълнение на закона, правила и традициите на християнството. Погледнете, по-старият син никъде не тръгнал от бащиния дом, а бил не по-малко грешен, отколкото своя по-малък брат. И по-старият син, който не иска да влезе в дома на баща си, се оказва също блуден син, изпълнен с такова самодоволство и самоправедност, с каквито били изпълнени лъжливите праведници и фарисеи, разпънали Христа и крещящи: „Разпни Го, разпни Го”. Не ни спасява даже постоянното пребиваване в храма Божи!
Не това е главното, а главното е това, какво ни дава това посещение в храма, какво ни дава четенето на молитвеното правило, какво ни дава изпълнението на църковните традиции? Променяме ли се при това към по-добро или оставаме закостенели в своя греховен живот, намирайки се като че ли под похлупак и не желаейки да забележим намиращия се до нас човек - неговата радост, неговата скръб? Имаме ли любов към заобикалящите ни хора? Но, за съжаление, макар и да се наричаме християни и да сме призовани от Господа към любов: „Да любите един другиго; както Ви възлюбих, да любите и вие един другиго” /Ин. 13:34/, на практика повече приличаме на този по-стар син, закоравял в своя егоизъм и мнима праведност. Външно ние сме като че ли сме с Бога, а в същото време често сме готови да Му кажем: „Господи, аз целия си живот Ти отдадох, а Ти какво си ми дал в замяна? Болести, нещастия, загуби, скърби, неудобства!” Колко често ние по подобен начин роптаем срещу Бога…
Нека сърцеведецът Господ, знаещ не само нашите дела, но и помисли, да не ни лишава от благодатния дар на синовството и от съзнанието за това, че ние всички сме деца на Небесния Отец. Защото това съзнание винаги ще помага на недостойния да стане достоен, на неправедния - праведен, на заблудилия се да се върне на правия път, на пропадналия да се намери, на погиналия да възкръсне за живот. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев