„Помнете вашите наставници, който са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражаваите на вярата им” /Евр. 13:7/
Кои са тези наставници за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна, защото съвременния човек често има за единствен авторитет и наставник само самия себе си. От друга, защото именно по тази причина, лукавия го тласка в духовните си търсения, да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа са изповядали вярата си...
Светиите – ето ги най- близките до нас наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока...Ето ги тези, чийто свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю да възпяваме Тебе, Когото ангелитенепрестанно славословят?” Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата, и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си...
Но как можем да им подражаваме, ще попита някой!? Та нали те са светии, а ние сме грешни човеци? Такива въпроси обаче, са лукаво оправдание на ленивата душа, която не желае да се поправи и остави греха. На душата която е свикнала с рожковите и тинята на пороците, и не желае да се промени. Защото нима светиите, не са били хора като нас!? Нима не са изпитвали същите нужди – духовни и материални, същите чувства, каквито изпитваме и ние днес!? Изпитвали са ги. Но над всичко са поставили любовта към Бога...И веднъж запалена в тях тази любов, те са оставили тя да изпълни цялото им същество. Да загори неугасимо в тях, да ги изгори, като унищожи ветхия човек, за да се роди, подобно на злато, седем пъти пречистено в огън, новия човек в Христа Ииуса. На Божията любов в земния си живот, светиите са отвърнали със своята любов, готова да се отрече от всичко, дори да се жертва, в името на Онзи, Който пожертва Себе Си, не за спасението на един човек, а на целия човешки род ...
Това са нашите наставници, и всеки ден Църквата ни среща с тях. Всеки един ден е празника на вярата, живяна и защитена от Божиите угодници.
Един такъв достоен наставник, проповядвал и с цената на изповеднически подвиг Словото Божие е св. Теофилакт Изповедник, еп. Никомидийски. Сравнително кратко е неговото житие. Светителстването на св. Теофилакт е в тежкото за Св. Православна Църква време на втората иконоборческа вълна. Възтържествувало при имп. Ирина/797-802/, иконопочитанието отново се сблъсква с иконоборството след нейната кончина. Сред най – яростните императори иконоборци от това време е имп. Лъв Арменец/813-820/.
От житието на св. Теофилакт разбираме, че светеца е произхождал от „източните страни”, вероятна Сирия или Палестина, и дошъл в Цариград, по време на първите иконоборчески гонения срещу Православната Църква. Тогава, бъдещия Цариградски патриарх св. Тарасий, с когото св. Теофилакт се сближил, бил още мирянин и сенатор. Когато св. Тарасий станал патриарх, подкрепян от императрица Ирина, свикал Седмия Вселенски дъбор на който иконоборството било осъдено като ерес. Св. Теофилакт приел монашество и бил изпратен от патриарха в манастир на брега на Черно море. Там преуспял в дободетелите на монашеския подвиг и получил от Бога дръзновение пред Него в молитвите си. Веднъж, при голяма горещина настъпила суша и хората изнемогвали от жажда. Св. Теофилакт, и неговия събрат св. Михаил, по – късно Синадски епископ, се помолили и сухият меден съд в манастира започнал да се пълни с вода.
След смъртта на св. патриарх Тарасий и имп. Ирина, на императорския престол се възкачил Лъв Арменец, при когото отново се надигнала бурята на иконоборческата ерес. При него се явил новия Цариградски патриарх, св. Никифор, придружаван от сонм избрани светила на Източната църква. Това били св. Емилиан, еп. Кизически, св. Михаил Синадски, Евтимий Сардийски, Евдоксий Аморейски, Иосиф Тесалоникийски, и св. Теофилакт, който бил вече епископ на Никомидия. Светите иерарси „много поучавали царя от свещените книги на божестните отци, увещавайки го да не внася смут в Христовата Църква с тази ерес, която Седмия Вселенски събор проклел”, но не могли да вразумят „развилнелия се цар, изпълнен със змийската отрова на ереста и дишащ ярост и гняв срещу тях”.
Тогава глас издигнал св. Теофилакт Никомидийски. Смело излязъл напред и казал на императора: „Оскърбявайки Божието дълготърпение и пренебрегвайки своето спасение , се противиш на древното предание на св. отци и смущаваш Църквата; но подобно на буря внезапно ще те настигне люта пагуба и неочаквана беда, и няма да намериш избавител”.
Думите на светителя още повече разгневили императора, и той издал заповед светите архиереи, опълчили се срещу него, да бъдат заточени всеки на различни места в империята. Мястото на заточение на св. Теофилакт Никомидийски бил гр. Стровул, в югозападна Мала Азия. Тук светия изповедник прекарал останалото време от живота си, около тридесет години, в постоянни притеснения от враговете на св. икони, и така, в страдания и мъки се представил в Господа. Самият император наистина по предсказанието на светеца, го настигнала „люта пагуба””. Той бил убит от своите войници по време на богослужба, на която присъствал, в храм „Св. София”. Думите на преп. Теофилакт се оказали пророчески...
Това е което се знае за живота на този светец...Но то ни стига за да се поучим от него. Да се поучим на смело и безстрашно изповядване и зашитаване на правослявната вяра, дори ако сме застанали пред силните на деня. Смелостта с която Божия архиерей Теофилакт, се изправя в защита на православното почитане на св. икони, и безстрашието с което изобличава беззакония император, заплашвайки го със скорошно Божия наказание е истински подвиг. Ние знаем народната мъдрост: преклонена глава, сабя не я сече. Но в християнски смисъл, преклонението, означава смирение. Само преклонената от смирение душа, няма да бъде посечена от меча на гордостта. Когато обаче, преклонението, което се изисква от нас е равно на отричане от вярата чрез нейното изопачаване, тогава в сила са думите на св. ап. Петър, изискващ винаги да бъдем готови да дадем отговор за нашата вяра, и да я защитим /ср. 1 Петр. 3:15/.
От къде е дошла тази смелост у св. Теофилакт и събратята му. Веднага можем да отговорим: от примера на Самия Господ Иисус Христос, Който изобличил слугата на първосвещеника, ударил Го несправедливо, и по – късно отговорил смело и на римския управител на Иудея Пилат Понтийски: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише” /Иоан 19:11/. От примера на много свети йерарси, техни предшественици, начело със св. Василий Велики, който отговорил на епарха еретик Модест, пренебрегвайки отправените му заплахи: „Във всичко друго ние показваме кротост и смирение, но когато става дума за Бога и дръзват да възстават против Него, тогава ние пренебрегваме всичко останало и гледаме само към Него Единия”. Изумен от тези смели думи епархът възкликнал: „Никой досега не е говорил толкова дръзновено с мене!”. И чул още по – смелия и твърд отговор: „Да, защотопреди не ти се е случвало да говориш с епископ”. Подобно на него застанал пред император Лъв Арменец и св. Теофилакт Никомидийски. Епархът Модест обаче, се оказал по - благоразумен от императора – иконоборец, и оставил в мир св. Василий Велики да ръководи Кесарийската църква, докато василевсът последвал в беззаконието древния фараон, озлобявайки до край сърцето си...и погинал безславно като него.
Безстрашието и смелостта на защитниците на Св. Православна Вяра идва и от съзнанието, че не гнева на императора и прокуждането в заточение са страшни, а загубата на „венеца на правдата” , който „Господ, Праведният Съдия...” /2 Тим. 4:8/ е приготвил за всички, които са Го възлюбили /2 Тим. 4:8/.
Св. ап. Павел с вдъхновение пита: „Кой ли ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли,притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?” /Рим. 8:35/. Или днешните светоуправници. На всички които желаят да ни разделят от нашия Бог нека сме готови да ,кажем: „Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” /Рим. 8:38-39/.
Да се помолим и на св. Теофилакт Изповедник, еп. Никомидийски: „Лъчезарен светилник си бил до краищата на земята, светителю Теофилакте; проповядвал си Единосъщното на Отца и Духа Слово, събора на Божествените отци си изяснил и си се явил угодник на Троицата, пред Която предстоиш, моли се непрестанно, за всички нас”, смело да изповядаме своята вяра, в онзи момент, когато Господ Иисус Христос категорично ще поиска това от нас. Амин!
Паметта на св. Теофилакт Изповедник, еп. Никомидийски се отбелязва на 8 март