Църквата е община от съмишленици, които вярват в Светата Троица, в Господа и наш Спасител Иисус Христос. Вярата, която съединява членовете на Църквата в една община, била преподадена от Самия Господ на апостолите – в началото на тези дванадесет, за чието призоваване ние току-що чухме от Евангелието, а после и на другите апостоли, проповедници, евангелисти, благовестници, учители – на тези, които са разнесли по цялата вселена вестта за Възкръсналия Христос. Апостолите пък поставили във всяка от създадените от тях общини мъже, които по-късно започнали да се наричат епископи, и на тях възложили особена отговорност – да пазят вярата Христова.
Но човек обладава свобода и по силата на тази, от Бога дарувана, свобода нерядко извършва деяния не само добри, но и греховни. Съвършено очевидно е, че свободните хора могат да имат различни възгледи за едни и същи неща, и съществува такова понятие, като разномислие. В Църквата разномислията са допустими, за това говори свети апостол Павел: „трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” /1 Кор. 11:19/. Защото, когато се сблъскват различни гледни точки, нерядко чрез това стълкновение се намира скъпоценното съкровище на Божията правда, нали именно така се укрепвала вярата Христова. На Вселенските Събори нямало единомислие: хора се придържали към различни възгледи, но винаги идвали до общо разбиране за вярата.
Но разномислието в Църквата има свои граници. Ако разномислието привнася в съдържанието на вярата такова изопачаване, което разрушава самата същност на тази вяра, а значи, лишава хората от спасение, такова разномислие се нарича ерес; то винаги се е осъждало от Църквата, осъжда се и днес.
Ако погледнем историята на възникването на ересите, то всички те възниквали под благовидни предлози, и ересиарсите, основоположниците на ересите, били движени от добри подбуди. На тях им се струвало, че вярата трябва да стане по-разбираема, логична, убедителна, по-съответстваща на Словото Божие, и, задълбочавайки се в своето собствено разбиране за вярата, игнорирайки общоцърковното съборно възприемане на вярата, те и идвали до умозаключения, крайно опасни за самото битие на Църквата.
Собствено казано, пред Църквата постоянно стои задачата да направи вярата разбираема за хората, да направи Христовото послание винаги актуално, за да достигне целите, които стоят днес, както винаги са стояли пред Църквата – Христовата светлина да просвети вселената, хората да възприемат християнската вяра съзнателно и разумно, отдавайки й своя разум и своето сърце. Но в тези търсения на мъдро и актуално тълкование на вярата никога не трябва да се престъпва чертата, зад която вече не е тълкувание, а разрушение.
Защо Църквата така старателно пази истинската вяра? Съхранява я и със словото на убеждението, и с любов, и с канонически запрещения, защото всички еретици винаги са били отлъчвани от Църквата според Словото Божие: „Махнете, прочие, злия изпомежду си”/1 Кор. 5:13/? Да, защото съхраняването на истинската вяра е жизнено необходимо не само за Църквата, но и за целия човешки род - даже за тези, които не принадлежат към Църквата, и даже за тези, които принадлежат към други религии. Някой може да каже: има толкова невярващи хора, толкова други религии в този съвременен, така разнообразен или, както сега казват, плуралистичен свят? И мнозина искат да ни убедят, че вярата, която е дошла при нас от Господа чрез светите апостоли, - това е само един вариант на човешката мисъл, само едно от многото убеждения, които с нищо не се отличават от другите, и хората, бидейки свободни и подкрепяйки своята свобода с законодателството и с понятието за човешките права, могат с лекота да избират всяко убеждение, всеки възглед за живота, за историята. Такова е господстващото днес мнение за човешките убеждения.
Но има нещо особено в християнската вяра. Тази вяра засяга не само умозрителните истини в богословието - тази вяра засяга нашия живот, човешкото битие; в тази вяра се съдържат истини, помагащи на човека да не се отклони от житейския курс. Придържането към този курс се обезпечава от апостолската вяра, която е дошла при нам от въплътилия Се Син Божи. Господ ни спасява със Своята благодат и Своята истина. Той спасява човешкия род с подновяването на този завет, който в дълбоката древност хората сключили с Бога. Господ ни спасява, давайки ни ясно разбиране за доброто и злото, и, докато вярата на Църквата съхранява тази норма на човешкия живот, докато вярата на Църквата свидетелства за това, що е правда и какво е лъжа, какво е грях, а и какво е святост, заедно с Църквата целият човешки род съхранява способността и възможността в условията на разномислие, в условията на множеството възгледи и убеждения съхранява някаква обща основа на човешкото битие.
Ако някога тази обща нравствена основа на битието бъде разрушена /а днес твърде много сили се стараят да я разрушат, така че всеки човек да има своя основа на битието, та опирайки се на своя разум и на своята свобода, той да постъпва така, както би искал/, тогава човешкият род ще погине. Тогава светът не ще може да съществува, тогава няма да има никакви общи закони и правила, защото всички закони и правила черпят своето съдържание от нравствената природа на човека – същата тази природа, която чрез истинската вяра е дадена на хората, за да могат те да възприемат не само със сърце и чувство, но и с разума, що е Божия правда, какво е добро и какво е зло.
Ето защо Църквата така настойчиво, понякога даже твърдо, е пазила и пази правоверието, съхранявала и съхранява истинската вяра. Вярваме, че тази велика мисия на Църквата за спасение на целия човешки род, за съхранение на нравствените основи на човешкото общежитие ще продължи до края на вековете. Ако някога в есхатологическа перспектива дойде завършекът на човешката история и злото победи доброто, то това ще се случи само тогава, когато човечеството напълно се откаже от нравствената основа на своето битие и когато гласът на Църква се окаже нечут, когато хората ще бъдат неспособни да възприемат Божествената истина.
Земната Църква се нарича войнстваща Църква - Църква, намираща се в борба. Нашата борба не е борба с човешките възгледи и убеждения, не е с плът и кръв; нашата борба е против силите на тъмнината, за истинската вяра, чрез която само е способна да се съхрани нравствената природа на човешкия род, независимо от това, доколко хората познават или не познават истинската вяра, приемат я или не я приемат. Но както това, което ферментира, както квасът, както маята, вярата Христова е способна да преобрази целия свят, цялото творение.
Ние празнуваме днес голям ден, който ни помага да осъзнаем цялата важност на нашата собствена съпричастност към Божието дело, нашата отговорност да живеем според Божия закон. Защото, ако се откажем от апостолската вяра, от вярата Христова, ако ние сме неспособни да живеем според нравствения закон, който Бог е дал на хората, какво тогава да кажем за многообразния свят, какво тогава да кажем за тези, които не познават Христовата вяра?
Затова, празнувайки Тържеството на Православието, ние трябва да преживяваме особено чувство на отговорност за съдбата на Църквата, за своята собствена съдба, за съдбата на човешкия род. Нека Господ насочи милостта Си към цялата Вселенска Църква, към всички архипастири, пастири и към вярващия народ, които в различни страни на света съхраняват православната вяра. Нека Господ насочи милостта си и към нашето Отечество, за да пази народът ни твърдо православната вяра, без да я подлага никога на разделение и отслабване. И вярваме, че Господ ще насочи милостта Си към всички нас и Тържеството на Православието ще стане не само литургически празник, но и велик, и спасителен фактор на човешкото битие. Амин.
Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев