В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес е Кръстопоклонна неделя,. т. е. тази неделя на Великия пост, която е посветена на възпоменанието за Кръста Христов и поклонението на Честно́то Кръстно Дърво. В Евангелието от Марка, което току-що чухме, се съдържат думи, добре известни на всеки православен християнин: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”. Тези думи много пъти се повтарят в храма, на тази тема често се произнасят проповеди, и нашето съзнание се насочва към много важна мисъл, която Господ ни предава на нас и на целия свят: да вземем кръста си, и че повдигането на кръста означава възможност и способност да следваме Христос. Но нерядко първата част на тази важна фраза отива като че встрани и не завладява нашето съзнание. А заедно с това и първите думи са много важни, и без тях е невъзможно да разберем какво означава кръстоносенето. Господ ни предлага да се отречем от себе си. „Отречи се от себе си и вземи кръста си”.
Какво означава това отричане? Ако някой просто ни предложи: откажи се от себе си, отречи се от себе си – ние, навярно, бихме счели такъв човек за ненормален, защото това предложение е в разрез с нашия опит. Но доколкото думи не са човешки, а божествени, ние не можем да ги отхвърлим, ние трябва да се постараем да вникнем в тяхната същност, да разберем дълбокия смисъл, който те носят. Бог е създа́л човека като самосъзнателна личност, и цялото възприятие на заобикалящия свят, познанието на заобикалящия ни свят ние осъществяваме чрез своето собствено „аз”, чрез тази самосъзнателна личност, и искаме или не искаме, в този смисъл нашето „аз” е винаги в центъра. Така е пожелал Бог. Затова нашето разбиране за света винаги е субективно, в този смисъл, че то се осъществява чрез това наше собствено „аз”, което на свой ред се формира под въздействието на различни фактори, и средата, в която живеем, и семейството, и училището, и нивото на образование, нивото на културата. Всичко това, което формира човешката личност, става и главен инструмент за познание на света и главен филтър, чрез който ние пресяваме всичко това, което светът и заобикалящата ни действителност насочва към нас. Но ако такава е била волята Божия, ако такъв е бил замисълът на Бога за човека, той да познава света чрез самия себе си, значи това не е греховно, а Богоугодно?
А какво тогава е греховно? Когато ние говорим за центричността на своята собствена личност, винаги подразбираме, и справедливо подразбираме какво е неправилното в това. А неправилността се заключава не в това, да познаваме света чрез самите себе си, защото друг път няма, а неправилността се заключава в това, когато се стараем да нагодим света към самите себе си.
Ето когато искаме да преправим Божия свят за себе си и само за себе си, ето тогава и настъпва грехът. Някой може да каже: аз съвсем и не искам да преправям света, нека той бъде такъв, какъвто е. Когато говорим за света, нали имаме предвид не космоса, не вселената - не ни е дадено да я преправяме за себе си. А имаме предвид тази част от заобикалящата ни действителност, до която се докосваме, която пропускаме през себе си, и ето тук по-често се опитваме да направим всичко така, както ни се иска. Но наистина, ето кое е удивително: колко разнообразен е човешкият род, и няма две абсолютно повтарящи се една друга личности, така и не може да има повтарящи се разбирания за света и заобикалящата ни действителност. И ако ние се стремим да преправим света за себе си, та нали същото прави и нашият съсед, и нашият колега по работа, и нашият началник, и нашият подчинен.
И ако няма никакво организиращо начало, то колко лесно тези хора ще се сблъскат в непримирими конфликти. А нали така и става. Понякога само едно мнение, изказано против нашето мнение, ни лишава от всякакъв покой. Ние възприемаме човека, който се е осмелил да каже нещо несъответстващо на нашето разбиране на една или друга реалност, като свой враг, конкурент, опасен човек. А ако разполагаме с власт, то защо такъв човек да не го отстраним, да не го приберем, където трябва? А ако той често изказва несъгласие с нас? Ние виждаме в това опасност. А защо? Защото се стараем да устроим света по своя калъп, и виждаме в несъгласния човек опасност за своя замисъл.
А къде е тук кръстът? Дайте да поразмишляваме за това, какво е кръстът. Кръстът – това е страдание. Но какво страдание? Ние познаваме хора, страдащи от недъзи. Някой злоупотребява с алкохол, някой – с наркотици. В резултат човекът страда. Някой прави огромни грешки в живота, съзнателни грешки, прави грешки и даже престъпления, после попада в затвора. Може ли да наречем тези страдания кръст? Не може. Защото ние изкарваме на светло тези страдания, това е наш грях, и наша разплата за греха.
А какво страдание ние наричаме кръст? Само това страдание, което ни се изпраща, което не сме способни да преодолеем. Това могат да бъдат и болестите, и скърбите, и хората, които са редом с нас, но от които ние не можем се избавим, те трябва да са с нас, но често ни причиняват страдания. Това е такова страдание, което не е от нас, а от Бога – това е кръстът. Ето това е, което ние никак не сме искали. Това не е нашият възглед за света и за човека. Това не е нашата система за устройство на света около нас, това е нещо, привнесено в нашия вътрешен свят. И как ние реагираме на това, което не желаем? Ние започваме да се борим с това, а разбирайки невъзможността да победим, започваме да се измъчваме, да изпадаме в отчаяние, в униние, в ропот. Това е нашата неразумна форма на самозащита – с такава защита ние от какво ще се защитим, ние не снемаме кръста – ние усилваме своето страдание.
Ето в светлината на казаното става разбираемо какво означава „да се отречеш от себе си”. А това е да приемем в себе си без ропот и униние, и отчаяние кръста, който Бог ни възлага. Ето този кръст ще ни огражда от желанието ни да преобразим света за себе си. Ние никога не ще изменим на природата си, и винаги ще възприемаме света чрез самите себе си, и кръста така ще възприемаме, но обективното страдание и скръб, и преживяване – това ще ни застави да преглътнем своята собствена песен, и да отстъпим място, най-напред да отстъпим централното място в своя живот на Бога, защото нали само Бог може да ни избави от кръста или да обле́кчи този кръст, или да даде сили да го носим.
Да се отречеш от себе си - това означава заедно с кръста да приемеш Христос в своята душа, в своя живот. Това означава да превърнеш страданието, което ти се струва безсмислено и ненужно, в начин за спасение и духовно възвисяване. Именно затова всеки човек има свой кръст. Човек без кръст – това е забравен от Бога човек. Ако Бог иска да накаже, той лишава човека или от разум, или от способността да преодолява трудностите и страданията. Ето тогава се разрушава определения от Бога порядък на живота, човек престава реално да се вглежда в Божия свят, нищо не може да го удържи в опита му да преобразува по своя калъп заобикалящия го свят. А ако има пари, а ако има власт? Тогава такъв човек става страшен и разрушителен.
Отричането от самия себе си, способността да приемем кръста - това означава да вървим по този път, който Бог ни предлага. „Ако някой иска да върви след Мене…” Този призив е отправен не към силните на деня, не към мъдреците на този свят, а към този, който иска да върви след Бога, да се отрече от себе си и със смирение да приеме кръстя, разбирайки, че той се дава за спасение. И нито унинието, нито ропотът, нито отчаянието, нито злобното съпротивление, а приемането на кръста Господен преобразува човешкия живот, променя човешките отношения, пронизва ги с Божествена мъдрост. Да помага Господ на всички нас да носим своя кръст за спасение. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев