„Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” /1 Кор. 11:27-30/.
Братя и сестри! Един от най-важните, отговорни и в същото време празнично-тържествени моменти в духовния живот на християнина е причастяването със Светите Христови Тайни. Днес, бихме желали да поговорим за тази такава важна страна на нашия църковен живот, като регулярността и честотата на светото причастяване.
За съжаление, понякога много ясните и прости думи на духовниците и пастирите не намират разбиране от вярващите хора. На някои днес им се струва, че все нещо не им додават, искат да ги измамят, от нещо да ги лишат и, отнасяйки се така към църковните постановления, те избират за себе си път по своята собствена приумица, ръководейки се от самоволие, те се отказват от наставленията на пастирите и по такъв начин – пасат самите себе си. Нека с вас да се замислим, колко безразсъдно и безотговорно е такова отношение към своя духовен живот!
Самото вече желание да вървиш напреко, указва за неправилно устройство на вътрешния човек. И за каква духовна полза може да става дума при такова отношение към делото на спасението?
Нека сега малко да се задълбочим в същността на този въпрос. В продължение на цялото си съществуване, православните хора, в различни времена, в зависимост от условия и напрегнатостта на своя духовен живот са го решавали различно, с различна честота са пристъпвали към Светите Тайни.
Ние знаем, че в първите векове на християнството, когато Господ пазел Своята Църква от действието на светския дух, допускайки жестоки външни гонения, когато да стане християнин можел само много мъжествен и жертвоготовен човек, готов с първите си крачки в Църквата да върви след Христа на смърт, когато, поради причината да бъдат хванати във всяка минута да бъдат измъчвани, хора немощни и разслабени духом даже не дръзвали да се приближат до обществото на отхвърлените от всички християни, - ето в тези времена християните, живеейки напрегнат духовен живот, се приобщавали със Светите Тайни ежедневно! Висотата на техния живот била дотолкова висока, че те имали голямото дръзновение, след края на неделната Божествена литургия, да вземат Светите Дарове по домовете си, и там, далеч от страничен поглед, видени само от Бога, ежедневно да се причастяват в продължение на цялата седмица.
Но тези времена са отминали! Църквата, в IV век, след Медиоланския едикт на свети император Константин Велики, станала открита и достъпна за всички. В нея нахлули потоци от тези, които по-рано даже и не се замисляли за това да станат християни. Уровенът на духовния живот, толкова висок у мъчениците и изповедниците, започнал бързо да пада. Този уровен се понизил до такава степен, че на ревностните в делото на спасението се наложило да напуснат градовете и селата и да отидат в безлюдни места, в пустините, където било възможно да се живее истински непомътнен живот. Така се образувало монашеството! С изменение на нравствения живот у християните се изменила и честотата на тяхното причастяване. Християните започнали да се приобщават с това Тайнство няколко пъти в годината. Тази практика станала обща за мнозинството християни и се утвърдила за много векове.
Справедливо е да се отбележи, че във всички времена, и в най-древната, и в най-новата история на Църквата в православния Изток съществували и, досега съществуват неголеми монашески общини и отделни подвижници, които, поради особеността на своя живот и особеното Божествено призвание, пристъпвали към Светите Тайни ежедневно. Светата Църква с голямо благоговение се отнася към опита, тя го съхранява внимателно в своята съкровищница, свидетелства за него, но при това никога тя не предлага той да се използва без разсъждения и еднакво за всички. Огромното множество християни винаги е вървяло по умерения, по средния път!
Там, където духовният живот бил по-висок и напрегнат, там пристъпвали към Светите Тайни по-често. Така, ние знаем от житийната литература и творенията на светите отци, че монасите, живеещи в скитове и пустини, се причастявали не по-често от един път в седмицата или даже един път в месеца, в зависимост от това, колко често идвал при тях презвитер за извършване на Божествена литургия. До ден днешен, както е известно, тази практика се съхранява в православния Изток, особено в скитовете на Света Гора.
А ето от житието на преподобна Мария Египетска, ние виждаме, че преподобната, пребивавайки в пустинята цели 47 години, се причастила само два пъти, преди отиването в пустинята, в храма на Предтечата и Кръстителя Иоан, и преди своята кончина, когато я приобщил авва Зосима. От същото житие ние узнаваме, че монасите, живеещи в обителта, където се подвизавал преподобни Зосима, имали традиция да не се причастяват през целия Велик пост! В Неделя на всеопрощението се причастявали на Божествената литургия и, изпросили един от друг прошка, те излизали от манастира в пустинята за подвизи и се завръщали в своя манастир едва за Страстната седмица.
Житеописанието на преподобни Амвросий Оптински свидетелства, че старецът, водещ високодуховен живот в скита, пристъпвал към това Тайнство един път в месеца.
Както виждаме светостта на живота не винаги е зависела от това, колко често се причастявал един или друг подвижник, но повече от смиреното послушание на Божия промисъл, който ръководи всеки човек по пътя на спасението.
В духовния живот количеството не винаги преминава в качество. Всяка крайност винаги се е осъждала от Църквата. Преп. Пимен Велики казвал:”Всичко неумерено е от бесовете”, а преп. Исаак Сирин: „Без мяра се обръща във вреда и най-прекрасното”.
Твърде странно е желанието на човека да живее не по общите закони, да върви не по средния, спасителен път, да ползва безопасния, надежден, проверен от мнозина опит, но да избира за себе си нещо особено, отличително от другите, желание да върви винаги напреко всички и да утвърждава свои собствени правила. Трябва ли да казваме, че в основата на такова желание лежи обикновена гордост, грехът на тщеславието и непослушанието, грехът на увереността в своята собствена изключителност. Може ли на такава основа да произрасте нещо добро? Може ли човек, причастяващ се въпреки увещанията на духовниците, и даже на най-висшата църковна власт – на архиереите, да придобие за себе си духовна полза?
Какви ще бъдат резултатите от такова неразумно отношение към словото на пастира за всеки от тези християни, ще покаже времето! Само Господ търпи дълго, желаейки да обърне противящия се на пътя на покаянието, а после, вследствие на неизправлението, лишава такъв човек от разсъдък и му отнема понякога самия живот, чрез тежки и страшни болести. Нека такъв да не приема Божието дълготърпение за Негово благословение!
Господ е вложил в Църквата всичко необходимо за нашето спасение. Има в нашата Църква време да се радваш и време да плачеш, има време за пост и за усилен подвиг, и има време за утешение и отдих. Колко добре е да приучиш себе си да живееш живота на Църквата! Заедно с нея да преживяваш това, което преживява тя!
Добре би било за човека да разбере, че никой така не се грижи за нашето спасение, както светата Църква, ние сами себе си не се обичаме така, както ни обича нашата Църква. Колко усилия полага тя за наша полза и за нашето спасение! Струва ли си така да й се противим? Струва ли се да търсим други пътища, освен тези, които тя ни предлага? И не е ли безсмислено това, не е ли гибелно занятие? Не е ли по-добре /и това е велико дело!/ да отдадеш себе си напълно, с дълбока вяра на нейното ръководство? С будно ухо и сърце да внимаваме в това, което ни учи тя чрез духовните наставници, чрез пастирите. И знайте, скъпи братя и сестри, че отпадането от Църквата и, обратното, вживяването в нея, срастването с нея се извършва не къде да е, и не кога да е, но то се извършва сега и тук. Това става с нас днес, в относително спокойно и мирно време. Защото, когато дойде жестоко време, когато дойдат години на изпитания, тогава ще бъде само поставена чертата под това, което е било до тук събрано. Ще стане явно качеството, истинността или фалшивостта на християнското звание.
А за този, който счита, че неговият живот не е такъв, както у другите, но по-особен, който счита, че духовниците не са в състояние да го разберат, и затова само му пречат, ще приведа няколко кратки, но назидателни примери за превъзходството на послушанието пред личния подвиг.
Един забележителен московски старец, имал духовна дъщеря, която била изправена пред много сериозно и тежко изпитание. Само непрестанната Иисусова молитва й носела облекчение. Старецът, узнал от нея за това на изповедта, й заповядал незабавно да прекрати да казва тази молитва, доколкото предварително тя не е взела благословение за това. Тежка мъка изпитала от това жената, при това тя почувствала с душата си, че ако прекрати тази молитва, ще полудее, съвсем ще погине. Но, преодолявайки вътрешния глас, тази подвижница все пак решила: да става, каквото става, нека погина, но ще изпълня благословението на своя духовен отец. След като тя така решила и така постъпила, в сърцето и се открило действието на благодатната непрестанна молитва. И това било плод не на нейните трудове, но на святото послушание. Така нейният старец, който не докрай я разбирал, съдействал на Божията воля и й посочил спасителния път.
Другите два примера са от живота на Паисий Светогорец, чиито наставления мнозина от вас са чели. Водейки живот, превишаващ мярата на човешкото естество, носейки многотрудни подвизи, старецът се приобщавал със Светите Тайни ежедневно. Това била негова жизнена потребност. Дошло време, и старецът Паисий се преселил на Синай, в манастира на света великомъченица Екатерина, където според приетия там устав монасите се причастявали със Светите Тайни веднъж в седмицата, в неделния ден. Старецът без съмнение, със смирение се подчинил на манастирското правило и бил в душевен мир и получавал от пребиваването там духовна полза. Следващият път, когато той се преселил за уединение в Синайската пустиня, с него се случило следното. На планината с поклонници се възкачил иерей, който искал да извърши там Божествена литургия. Старецът Паисий се зарадвал на наистина рядката за него сега възможност да се причасти и се отправил с тях. На изповедта той казал на свещеника, че предварително не е постил. Свещеникът пък, като не разбрал, какво значи в случая изразът „не съм постил”, изречен от устата на блажения старец, не го допуснал до причастие. Отец Паисий покорно приел отговора на свещеника с мирно сърце. В резултат пък Господ в този ден дарувал на стареца такова утешение, че, по неговото свидетелство, това го укрепило за многото последвали дни.
Така смиреното скланяне на своята глава пред Божията воля принася плодове, с каквито едва ли някой ще се сподоби със своите собствени усилия и подвизи.
Разбира се, такива примери са участ на особено избрани хора. Това не е наша мяра. Но и ние с вас имаме своя мяра своя, дадена ни от Бог за спасение. Затова да не се отказваме от даруваното ни, но да се постараем повече да се вглъбяваме в познание на тази мяра, по-сериозно да се отнасяме към нея, и тогава нашият обикновен, скромен християнски живот ще започне да принася своите обилни и удивителни плодове! Амин.
Превод със съкращения : прот. Йоан Карамихалев