В името на Отца и Сина и Светия Дух! На празника Връбница ние си припомняме евангелското събитие за входа Господен в Иерусалим, единственото събитие в Евангелието, което е свързано с външното, човешко прославяне на Спасителя. Хората ликували, срещайки Този, Който възкресил Лазаря. У едни това било естествено чувство на уважение, у други, може би, страх, у трети - любопитство, защото Иисус Христос извършил това, което не могъл да извърши човек. Съвкупността от всички тези чувства довела хората до някакъв екстаз, който и съпровождал срещата със Спасителя, смирено вървящ към страданията в Иерусалим.
Както човешките тържества бързо преминават, в повечето случаи, без да оставят никаква следа в душата, така преминава и човешката слава. И ние знаем, че славата и честта, които били въздадени на Спасителя от страна на тези жители на Иерусалим и поклонниците, които се събрали на празника Пасха, скоро преминала. Но нашата прослава на Спасителя е основана на съвсем друго. Ние знаем, че с възкресението на Лазар Той предварил общото възкресение: „За да увериш в общото възкресение, преди Твоите страдания от мъртвите въздигна Лазаря, Христе Боже”. Именно с тези думи прославяме днес Спасителя, възкресил Лазаря, а след това чрез Своето собствено Възкресение възкресил към живот целия човешки род, победил смъртта.
Но съвършено очевидно е, че смъртта съществува и за да вникнем в смисъла на всичко, което Христос е направил за нас. Ние трябва да се замислим за това, що е смърт и що е възкресение. Човешките болести, старостта, загубата на сили, загубата на жизнеспособност на човешкия организъм завършват със смърт. Смъртта – това е и прекъсване на всяка дейност в човешкия организъм. Така ние възприемаме смъртта, и правотата на това възприятие се потвърждава от опита, защото всеки път, когато ние виждаме мъртъв човек, разбираме, че пред нас лежи бездиханно тяло – животът е свършил. В този смисъл смъртта е апогей на човешкото страдание. Смъртта увенчава със себе си най-тежкото, което само човек преживява - предсмъртната мъка. За едни тази мъка е продължителна, свързана с дълга болест, за някого тази мъка е скоропостижна, но това винаги е мъка и винаги апогей на човешкото страдание.
А какво е човешкото страдание? Когато ние боледуваме, тогава добре разбираме, че болестта ни ограничава. Когато тази болест се съпровожда с болка, ние прекрасно разбираме, че болката поглъща цялото ни внимание. Тази болка и тази болест стават за нас величина в целия ни живот. И колкото по-силни са болката и страданието, толкова повече ние усещаме, преживяваме и осмисляме своята ограниченост. Ето в този смисъл може да говорим за това, че страданието е осъзната ограниченост. Болестта и всяко човешко страдание, не само физическата болест, но и душевната мъка – всичко това е осъзнатата ограниченост на човека. И апогеят на тази осъзната ограниченост е смъртта, когато всичко е приключено и човек няма власт над себе си. Свободата се е разтворила в този страшен феномен на смъртта.
Но нали душата е безсмъртна. Какво означават смъртта и възкресението, ако душата не умира? Във Ветхия Завет посмъртното състояние на човешката душа се свързва с особеното място на пребиваване. Древните евреи наричали това място „шеол” – място на печал, място на скръб, място на тъма. Ние наричаме това място ад. В ада няма живот, защото ограничеността е абсолютна. Там има само едно страдание, а страданието – това не е живот. Животът – това винаги е свобода, а там няма свобода, защото има само една ограниченост.
Защо наричаме Христос разрушител на смъртта? Защото Той, спуснал се в шеола, в ада след Възкресението, извел оттам праведниците. Забележителна византийска фреска, която до сега по чудо се съхранила в Константинопол, показва, как Христос взема Адам за ръка и буквално го издърпва от обятията на ада - тази тотална, абсолютна ограниченост - и го въвежда в живота.
Победата на Христос над смъртта е способност след физическата смърт да намериш безсмъртие и свобода, да разрушиш всяка ограниченост, а заедно с това да разрушиш всяко страдание. Бог е живот и източник на живота, а това означава, че живот в пълния смисъл има само там, където е Бог. И раят това е мястото, където е Бога; и затова там е животът. И Христос със Своето Възкресение направи възможен живота на нашия дух след смъртта - не пребиваване в мрачния шеол, в ада, където няма живот, но има безсмислено съществуване под тежестта на абсолютно страдание, но където има живот с Бога, където има приобщаване към Божествения живот, към пълнотата на битието, към истинската свобода в Бога. Затова, когато говорим за това, че Бог е възкресил нас в Христа, това означава способността на нашия дух да живее вечно. И какво е пред тази вечност в общение с Бога прекъсването на физическия човешки живот?
Но възкресението има отношение и към нашия земен живот. Ако животът е живот с Бога, то животът без Бога не е живот, това е някаква подмяна, опасна за човека. Животът без Бога – това винаги е тържество на ограничеността, на страдания и скърби, а с Бога даже човешката болка и човешкото страдание се преобразуват и престават да бъдат осъзната ограниченост.
Примерите на светите мъченици, примерите на Църквата свидетелстват за това, че и в нашия физически човешки живот – животът е там, където е Бог. И всякакви човешки веселие, слава и тържество така бързо ще преминат, както преминало това тържество, което съпровождало входа Господен в Иерусалим. Вечен и неизменен ще остане Бог, възкресяващ със силата Си човека за вечен живот. Амин.
Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев