В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние чухме евангелието според св. Иоан Богослов за това как Господ призовал Своите първи ученици Андрей, Петър, Филип и Натанаил. Стоял св. Иоан Предтеча с двама ученици и, виждайки идващия Иисус, им казал: ”Ето Агнецът Божий” – и те веднага тръгнали след Иисус. Той се обърнал и попитал: ”Какво търсете?” Те Го попитали: ”А Ти къде живееш?” Господ им казал: ”Елате и вижте”. От този момент те станали Негови ученици.
Защо така лесно оставили Иоан и тръгнали след Господа? Защото Иоан говорел: "След мен идва Този, на Когото аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му” - и ето появил се Този Човек, Когото те търсели, Когото жадували да видят. После Филип повикал Натанаил. Този се усъмнил: как може от Назарет да излезе пророк? От Галилея пророк не идва. Филип му казва: "Ела и виж, убеди се със собствените си очи". И когато той дошъл, Господ казал: "Ето един истински израилтянин, у когото няма лукавство". Натанаил попитал: "Откъде ме познаваш?" Иисус отговорил: "Преди да те повика Филип, Аз те видях под смоковницата". И Натанаил веднага Го изповядал като Син Божи и станал Негов ученик.
Господ не сътворил никакви чудеса, нищо такова особено, убедително не направил пред тях, но сърцата им почувствовали, чe именно това е Истината, и те останали с Него завинаги. Христос три години ходил из Галилея, Иудея, Самария, проповядвал словото Божие, изцелявал болни, възкресявал мъртви, нахранвал гладни - и от тази огромна маса хора само някои станали Негови ученици, въпреки, че Той станал известен по цяла Палестина, даже от други страни идвали да Го видят. Защото съвсем не на всички е нужно Царството Небесно.
Мнозинството хора - не мога да кажа колко, това само Бог знае, - но мога да твърдя, слагайки ръка на сърцето си, че мнозина идват в храма не заради Царството Небесно. Даже не се замислят за него, не искат да познаят Истината, да се приближат до Бога, да станат ученици на Спасителя. Човек идва в храма, за да получи за себе си съкровище тук, на земята. Ако той е болен, проси облекчение на болестта си. Ако се е случила беда със сина му или с дъщеря му, той проси Бог да му помогне да преодолее това. Даже ако човек им някаква скверна черта на характера и разбира, че да живее така е невъзможно, и иска да се избави от нея - то това не е заради Царството Небесно, а за да облекчи живота си на земята. Мнозинството хора, идващи в храма, интуитивно чувствайки и знаейки, че Бог е добър, искат от Него блага. И те ги получават, но не стават Христови ученици, защото ученик Христов може да стане само този, който иска да види Небето отворено и ангелите Божии, слизащи и възлизащи там; който желае действително да достигне духовен живот; който желае да живее с Бога, желае да Го усети, да Го почувства, постоянно да се намира в живо общение с Него.
Ето ние празнуваме Пасха - преход в другия свят. През цялата Светла седмица не се затварят царските двери в знак на това, че за всеки човек е отворено Небето. В знак на това, че всеки човек, който последва Христос, ще поиска да види, къде живее Бог, що е Бог, как да Го разбере, да Го усети, как въобще да се договори с Него, да встъпи във връзка; всеки, който поиска това и се откъсне от своя земен живот и ще желае само това, а всичко останало ще пренебрегва, - той ще достигне Царството.
Затова Господ казва: "Ако ти не възненавидиш баща си, майка си, жена си, децата си, не можеш да бъдеш Мой ученик". Това не значи, че трябва да изпитваш злоба към тях, да им причиняваш всякакви гадости. Има се предвид не това, а че даже такива свети понятия, като майка, деца, родина и всичко друго, трябва да стоят в душата на човека на второ място в сравнение с Царството Небесно. А у нас често е обратното, затова и не го достигаме. Затова, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни, влизаме в Небесното Царство, а нашето сърце не усеща това. Затова не получаваме изцеление от изповедта. Затова нашето тяло продължава да страда и след като сме приели тайнството Елеосвещение. Затова, когато встъпваме в църковен брак и ни се подава Божията благодат, за да се съзида брака, ние все едно продължаваме да спорим, да се ругаем и нашата вражда преодолява тази благодат.
Защо не усвояваме тази благодат, която Църквата ни дава? Защото ние я пренебрегваме; ние сами изгонваме от своето сърце Христа и Неговата благодат със своята привързаност към света, с любовта към него. Ние сме светолюбци, ние обичаме всичко светско, желаем само удоволствия. И ако преживяваме за нашите близки, то много рядко ни вълнува това, че тези хора не отиват в Царството Небесно. Нас повече ни безпокои, че те пият, пушат, ругаят се, още някакви безобразия вършат - това, че някой ни носи някаква досада. А човек, който не пуши, не пие и е вежлив към нас, напълно ни удовлетворява, душата не ни боли за него. Най-близкият пример: всяка баба или прабаба очаква, че внукът или правнукът непременно ще бъде кръстен. Пита се: защо? Защото тя иска за него Небесното Царство? Не, тя самата не знае какво е това и никога не се е стремила към него. А защо така жадува той да бъде кръстен? За да защитава Господ детенцето, за има то ангел-хранител, за да боледува то по-малко, за да бъде то по-добро, по-послушно, за да бъде животът му по-лек. А за душата на детенцето не става и дума.
Затова твърде много родители, баби, дядовци изпадат в паника, ако детето си счупи крака, блъсне го автомобил, разболее се от жълтеница, шарка, дифтерит или още някакво страшно заболяване.
Това ги безпокои, защото неговото тяло страда, и те, бидейки сами хора телесни, му състрадават. Макар че телесната болест може да приведе човека към Бога, и аз, по дълга на служението, постоянно се сблъсквам с такива случаи. 40 години не стъпвал човекът в храма, а му поставили диагноза рак трета степен - тогава, ако роднини му предложат: "Може би, да повикаме свещеник?"-"О, давай, давай". И жадно започва да чете Евангелието, да се моли. Главата се уморява, естествено, и много-много не разбира, но жадува човекът. Питаш: "Гълъбче, а къде беше 40 години?" – „Е, това беше някога".
То ест болестта, която човек е получил,- това е благо за него. Проживял някой 80 години и в тъмнота умрял. А така проживял 40 години, но макар и в последните месеци просветил ума си и възжелал Царството Небесно. Защото, когато всичко те боли, вече не ти е до нищо: мита ли е посудата или немита, секция ли има у дома или шкаф за 35 рубли – това вече е съвършено неважно. Какво да облече, как изглежда, вчесан ли е или невчесан, златни ли са зъбните му коронки или половината зъби вече ги няма – това не вълнува вече така човекът. Вълнува го само, какво ще бъде след месец, когато ще стане този разрив, когато душата си тръгне от тялото. Той вече реално се замисля за това.
Нашият живот тук, на земята е временен, и Господ така премъдро е устроил Своята Църква, че тя постоянно ни говори за греха, за смъртта, за съда. В напомняне за Царството Небесно Църквата отваря за нас царските двери. И всеки от нас може да влезе в Царството на Христа, само да поиска това, стига да посвети на това целия си живот, както са посветили своя живот апостолите. Затова и те станали ученици Христови. Господ иска целият свят да стане от Негови ученици, но за хората много по-важно е, каква е днес програмата по телевизията, колко пари ще получат за работата си. За тях по-интересни са взаимоотношенията между роднините. Мнозина се грижат за това, как изглеждат пред другите, какво мислят или говорят за тях. За тях изобщо не е важно какво Бог мисли за тях. За тях е важно, как свещеникът се отнася към тях, те се стараят във всичко да угодят на свещеника, но да не дава Бог, ако той смръщи вежди – обидите ще бъдат страшни. Хората се стремят навсякъде да загладят острите ъгли с памук, всичко да им е комфортно и ето така да живеят дълго тук, на земята.
Идва човек на седемдесет и осем години и казва: "Аз боледувам”. А как да не боледуваш? Ти приближаш осемдесетте, а след осемдесет непрестанни болести и по-нататък - смърт. Не, ругаят лекарите, говорят, че те не лекуват, халтурят, че те са лоши, че при тях нищо не е както трябва. Но болестта - това е следствие на греха. Какво може да направи бедният лекар? Той е също човек, както и ти, и също така не разбира, какво става с тебе. На кого тук да се сърдиш? Трябва да потърпиш. Господ изпраща помощ, за да се замислим за преходността на всичко земно и телесно.
Той е казал веднъж: "Първо търсете Царството Небесно, а всичко останало ще ви се придаде". И всеки път трябва да си задаваме този въпрос: а търсим ли ние Царството Небесно, желаем ли да влезем в Божия дом? За какво ходя аз в храма, какво търся? Защо не ми се чете Евангелието всеки ден? Ето телевизор аз с лекота гледам, а Евангелието го чета с труд. Защо? Защото телевизорът - това е нещо родно, плътско, душевно, греховно, мръсно; това ми е свойствено. А животът в Царството Небесно ми е несвойствен, защото аз съм грешен. Затова трябва много неща в себе си да преодолявам.
Ако искаме Царството Небесно, трябва да преодолеем инерцията на нашата плът, да превъзмогнем своята душевност, да пренастроим живота си на духовна честота. И който действително поиска това, той, разбира се, всяка минута ще се стреми към храма, защото там е Христос. Той е тук, сред нас, чувстваме или не чувстваме това. И ние можем да се приобщим към Него, можем да се съединим с Него. Както мъжът с жената се съединява в любовта, така и Църквата се съединява с Христос. Но към Църквата принадлежи само този, който се стреми към Царството Небесно. Защото Църквата, собствено, е и Царство Небесно на земята.
Някои мислят: ако ние бъдем добри хора, то ще влезем в Царството Небесно. Всеки от нас има понятие за това, какъв е добрият човек: скромен; има собствено мнение, но на никого не го натрапва; никого не обижда, с всички се старае да дружи и т. н.. Но може и кучето да бъде дресирано така, че то на никого да не се натрапва, никого да не лае, да яде в установеното време и да изпълнява всички команди. Значи ли това, че кучето може да наследи Царството Небесно? Не, защото кучето не е духовно същество.
Да наследи Царството Небесно може само този човек, който гладува и жадува за него. Блажени гладните и жадните за правда, защото само те ще се наситят. Затова, ако у нас ги няма тези глад и жажда, ние нищо няма да достигнем, даже ако ходим в храма, изповядваме се така унило, причастяваме се, каквото и да става. И мнозина просто ще се ужасят, когато настъпи смъртта и Господ не ги пусне в Царството Небесно: "Но защо така? Целият ми живот премина в църквата - и в своя храм ходих, и в съседния, където вечерта слушах акатисти. И Евангелие имам, даже не едно, и Библия имам, и молитвослов, и Псалтир; какво ли нямам, и всичко това съм го чел". И какво? И нищо. Всичко това съвсем не е лошо, но не това е главното. Апостол Петър, например, не е чел Псалтиря, защото бил неграмотен, обаче станал първовърховен апостол.
Работата е именно в тази устременост към Царството Небесно, в тази жажда, в това желание. Ето така ап. Петър е казал: "Господи, и на смърт ще отида заради Тебе”. Господ казва: "Преди петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене тази нощ". Петър просто не могъл да разчита на своите сили, той не бил още одухотворен от Светия Дух, затова проявил такава немощ. Човек може да свърши нещо само с помощта на Божията благодат. Ако благодатта бъде с тебе, можеш и мъртъв да възкресиш, и живия да насочиш в истинския път, и на ближния да помогнеш. Не бъде ли с тебе благодатта – нищо няма да можеш. Колко благодетели на човечеството са заявявали: аз зная как да спася света; ето така трябва да се направи, на тези ще сменя местата, тези ще ликвидирам, и тогава всичко ще бъде наред и на земята ще настъпи рай. Не, нищо подобно, всичко ставало още по-лошо. Защото с тези хора никога не е била Божията благодат, а само собствената им гордост.
Само Божията благодат съзижда, а нея човек я получава от Бога. Затова и тя се нарича благодат, благ дар. Колко и да се молиш, колкото и да се кланяш - невъзможно е да я заслужиш. Бог е личност. Той с когото иска, с него и пребивава, а с когото не иска, с него не пребивава во веки.Затова нашата задача е да станем такива, че Господ да поиска да бъде с нас. Да, ние сме грешни. И апостолите били грешни, но Той пожелал да бъде с тях и им изпратил Духа Светаго Утешителя. И ние трябва да разберем, с какво се отличаваме от тези хора, от Петър, Андрей, Филип, Натанаил, Иаков, Иоан и останалите апостоли, и да се стараем да станем такива, че Господ, виждайки ни, да пожелае да пребивава с нас. А когато Господ дойде при нас, тогава ще бъде Царството Небесно, вътре в нас. Ето в това, собствено, се заключава и смисълът на духовния живот и смисълът на нашето празнуване на Пасха.
Ако усвоим това, ще можем да бъдем Христови ученици; ако не го усвоим – ще бъдем като останалите човеци, и при това ще се окажем не само отхвърлени от Царството Божие, но ще попаднем в много по-лошо място, отколкото безбожниците. Защото те нищо не знаят, а ние на църква ходим, четем Свещеното Писание, имаме у дома молитвеник, имаме икони и кандила, знаем, що е това изповед, и дръзваме да се причастяваме. Следователно, това, което се изисква от нас е съвършено различно. Ако си надянал на шията си кръст, то ти, значи, си заявил за своето желание да бъдеш християнин, да изпълняваш Божиите заповеди. А иначе какъв е смисълът? На църква ходиш, духовни книги четеш, кръст носиш, а животът ти противоречи на всички Божии заповеди до една. Тогава кой си ти? Лицемер. И това е страшното. Господ прощавал на блудниците, прощавал на митарите. Господ простил на разбойника, който бил убиец и, разбира се, и на пияниците, и на прелюбодейците. А ето на лицемерите фарисеи Той казал: "Горко вам!" И ги нарекъл "рожби ехиднини".
Защото външното благочестие без вътрешно съдържание е много по-лошо от всяко убийство, по-лошо от всяко пиянство. Да, пияницата е социално неприятен, лежи вонящ, брадясал, но той, може би, е много по-близко до Бога, отколко мнозина от тези, които ходят на църква, имат благочестив вид, изгладени дрехи и пребивават в собствената си гордост, тешат се с надеждата, че имат добри шансове да попаднат в рая. Нищо подобно! Затова Господ е казал: "Блудници и прелюбодейци, митари ви предварят в Царството Небесно". Предварят, вървят напред, защото често у тях има повече смирение, у тях има истинско съзнание на собствената греховност. Всички хора са хора грешни, и само със съзнаването на своята греховност човек може да се очисти. Ако човек не разбира, в какво е грешен, значи, той е заслепен от собствената си горделивост, пребивава в погибел. Това състояние на душата е страшно. Упази ни от това, Господи! Ние трябва денем и нощем да просим от Бога, да ни открие нашите грехове, да ни даде духовно зрение. Само по такъв начин ние можем да се очистим и да влезем в Царството Небесно. Но отново при условие, че поискаме това.
Нека всеки от нас, отивайки днес у дома си, да помисли: на какво е посветен животът ми? Когато са ни кръстили, свещеникът кръстообразно е постригал главите ни в знак на това, че ние сме Божии раби, в знак на това, че ще принесем в жертва на Бога своя живот. А така ли е? Не. Нашият живот е принесен в жертва на нашите собствени помисли, на нашите представи; нашият живот се принася в жертва на нашето семейство; ние служим на своето собствено тяло, на своя комфорт и на своите удоволствия, а Бог за нас е някаква добра сила, към която можем винаги в тежки минути да се обърнем в желанието си да получим от Него някакви блага. Ето такъв е нашият уровен на религиозност. Ние с нищо не се отличаваме от мюсюлманите, от хората от останалите вероизповедания, които не знаят за Царството Небесно, защото учение за Царството Небесно има само в Църквата.
Ние трябва да се покаем, да просветим ума си, да започнем нов живот, друг, а не да живеем така, както живеят хората. Това е много трудно, защото тези, които действително искат Царството Небесно, са малко. А когато човек се отличава от другите, светът го ненавижда. Затова Господ казва: знайте, че светът ви мрази, но Мен преди вас Ме мрази. Господ казва: радвайте се и се веселете, защото, когато вие почувствате ненавистта на света, тогава, значи, сте се приближили до Христа. А докато животът ти е благополучен, знай, че ти си далече от Царството Небесно. Защото само угаждайки на света, може тук да живееш благополучно. Ненапразно всички апостоли завършили своя живот страдалчески. И мнозинството светци на нашата Църква били убити, проляли своята кръв.
Ако ние искаме да устроим щастливо своя живот тук, на земята, то трябва не към Бога да се обръщаме, а към дявола, защото този, който дружи със света, е враждебен към Бога, - така е казано в Писанието. Ако Христос, нашият Учител и Спасител, бил разпнат на Кръста, то нима не сме ние към същото призвани? Трябва да разпнем своята плът, да не й даваме покой, да се заставяме да се трудим, да насилваме Царството Небесно. "От дните на Иоана Кръстителя Царството Божие бива насилвано, - казал Христос, - и само употребяващите усилие го грабят". А ако ти не си мърдаш пръста заради спасението на душата си, ако не заставяш своето окаяно сърце да изпълнява заповедите Христови, тогава животът ти няма никакъв смисъл.
В духовния живот е важно не как изглеждаме, колко получаваме, къде живеем, - всичко това е външно и неважно. Главното е, което е скрито вътре, има ли там жажда за Царството Небесно. Ако няма, то всичко е пусто, всичко е безсмислено, всичко увяхва. За това ни говори Църквата всеки ден, за това, собственно, ни говори и днешното Евангелие. Амин.
Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев