На всяка неделна служба, а също на всяка литургия след Причастието ние четем или пеем: „Като видяхме Христовото Възкресение, нека се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен”. То ест, ние не просто вярваме във Възкресението на Христа - ние го виждаме, ние го усещаме, ние преживяваме чудото на Новия Завет. Силата на Христовото възкресение трябва да изпълва нашия живот. Дадена ни е възможността да осъществяваме в света свидетелството за Неговото Възкресение - свидетелство не със слово за Бога, но с Живото Слово на Самия Бог. Бог е обогатил Своята Църква със силата Си и с множество чудеса. И от нас само се изисква да приемем тази благодат и живеем с нея. Тази благодат е дадена не само на особени хора – тя е дадена на всички християни, на всички, които са приели Кръщение и Миропомазване. Но до определен момент човек може „ да не се ползва” от благодатта. Бог призовава човека да действа, а човек - имайки благодат - не намира в себе си лична човешка решимост. И тогава той е отговорен за това, че има дарование от Бога, но не живее с него, не го отглежда в своя живот. Но ето човекът се е засрамил и е обхванат от решимост да върши волята Божия, изпълва се с любов към Бога и към служението и се отрича от себе си, от своето егоистично „аз”, тогава изведнъж благодатта започва да струи от сърцето на този човек, както е казал Сам Христос: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” /Иоан 7:37-38/. Реките на благодатта, които ще смогнат да оросят сърцата на тези хора, които са изсъхнали в безбожие и погиват в греховния мрак. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши; защото Аз отивам при Отца Си” /Иоан 14:12/. Възхождайки от нас, Синът Божи не се отдалечава, но пребивава с нас в Църквата, в Евхаристията ние Го познаваме, общуваме с Него - с Възкръсналия, който ни е надарил с пълнотата на силата на Неговото Животворящо Възкресение.
Мнозина хора мислят, че за да излязат на такъв подвиг, трябва да имат особено призвание. Но не - Бог призовава всекиго, от нас се иска да чуем този призив и да му отговорим. Нима св. Георги е бил някакъв особен човек? Не! Той бил офицер от римската армия, на служба при жестокия император Диоклетиан, и, може би, изпълнявал неговите заповеди, които, навярно, са били в разрез с неговата съвест. И ето той получава заповед да обсади града и да го подложи на опожаряване, само защото всички негови жители били християни. И тогава сърцето на римския офицер трепнало. Той самият от детство получил тайно християнско възпитание, майка му била християнка, той бил кръстен и тайно ходил на богослуженията на християните в катакомбите. Но такова, „скрито заради човешки страх„ християнство не принасяло своя духовен плод.
Нужен бил подвиг, нужно било изповедничество. И ето дясната ръка на императора - Георги – му противоречи, и още как му противоречи! Той изобличава императора в беззаконие! Тиранът заповядва да подложат на мъчения своя военачалник и му предявява ултиматум: или Георги да се отрече от Христа, или ще бъде лишен от воинско звание и като враг на империята и императора, ще бъде подложен на тежки мъчения, предаден на смърт. Георги с цялата си решителност отклонява предложението на императора и изповядва себе си като християнин. И какво става? Бог дава обилна благодат на мъченика.
По неговата молитва проглеждат слепи, тежко болни получат изцеления. Само благословението от ръката на този човек се оказва достатъчно, за да се получи просимото. И всичко това от ръцете на измъчвания от палачите, лишен от всякаква чест, изпаднал в немилост римски офицер. Но зад всичко това духовно издигнатите хора виждат друго: те виждат лика на Възкръсналия Христа, Който тържествува във всеки Свой страдалец. И затова ние виждаме светлината на Възкресението и радостта от Пасхата и на лицето на светия страдалец Георги. Ни ропот, ни униние, а радостта, чиято сила е такава, че всички изтезания и мъки изглеждат като ухапване от комар.
Страданията стават свидетелство на Пасхата, мъките стават символ, в който се открива победата на Възкръсналия Христа, възтържествуващ над мъките, над смъртта и над ада. И силата на тази победа Христос е дал на всички нас – православните християни, на всички членове на Църквата. Но от нас зависи – ще поискаме ли да носим светлината на тази победа и радост в света, или ще забравим за това Съкровище, с което ни е обогатил Христос!