В името на Отца и Сина и Светия Дух! Братя и сестри християни! Две големи изпитания са били пратени на християнското човечество в света - изпитанието чрез гонение и изпитанието чрез тържество. Първото изпитание - чрез гонение, християните издържали и дали образци на мъченици и герои. Издържали го в самото начало на християнството, когато били подложени на гонения oт страна на римската империя. Много трудно е, обаче, да се издържи изпитанието чрез тържество. Когато император Константин Велики, чиято памет честваме днес, се е преклонил пред кръста и обявил християнството за веротърпима религия през 313 година, а по-късно - през 382 година християнството станало и господстваща, държавна религия, тогава започнал и дългият период на изпитание чрез тържество. Но това изпитание християните не издържали така добре, както изпитанието чрез гонение. 0т гоними християните нерядко сами ставали гонители, съблазнявали се от царството на този свят, от господството над света. Тук именно християните привнесли онези изопачавания на християнството, които станали предмет на обвинения срещу него.
Християнството е религия на любовта, но за него често съдят по злобата и омразата, които проявяват някои християни към другомислещите. Християнството е религия на свободата, но за него съдят по насилията, които някои християни са вършили в историята.
Често се твърди, че християнството не е могло да се осъществи в историческия живот и това се посочва като аргумент против него. Не само християните, казват, компрометирали християнството, компрометирала го и историята на християнството, историята на Църквата. И наистина, четенето на книгите по история на Църквата може да бъде твърде съблазнително за маловерните, защото тези книги описват борба на човешки страсти и интереси в християнския свят, извращаване и изопачаване на християнската правда в съзнанието на грешното човечество. Те често представят историята на църковния живот както историята на държавите, на войните и т. н.
Външната, явна история на църковния живот лесно се описва. А вътрешният, духовният живот на Църквата, обръщането на хората към Бога, достигането до святост не са явни неща и трудно се представят. Те остават като че ли скрити зад външната история. Хората по-често забелязват лошото, отколкото доброто, виждайки предимно външната страна на живота, а не вътрешната.
Лесно е да се узнае външния живот на хората - каква търговия или политика водят, какъв семеен или обществен живот имат. Но замисляме ли се за това - как хората се молят на Бога, какъв е техния вътрешен живот, тяхната духовна борба с грешната им природа. Във външния живот, открит за всички, лесно съзираме действието на греховните страсти. А какви борби на духа, полети към Бога, мъчителни усилия да се осъществи Христовата правда се крият зад този външен живот, ние не знаем или не искаме да знаем. Заповядано ни е да не осъждаме ближните си, но постоянно ги осъждаме по външните дела, по човешките грехове и страсти, които изопачават образа на християнството.
Винаги трябва да помним какво е трябвало да преодоляват християнските народи в своята история, с какъв мъчителен труд е трябвало да побеждават своята стара греховна природа, своето вековно езичество, своето древно варварство, своите полузверски инстинкти. Християнството трябвало да преодолява материята, която оказвала страшна съпротива на християнския дух. Трябвало да се възпитават в религията на любовта онези, които били изпълнени с инстинкти на насилие и жестокост. Христос дошъл да спаси болните, не здравите, грешните, не праведниците, а човешкият род бил болен и грешен род.
Христовата Църква съвсем не е била призвана за външно организиране на живота и за външна, насилствена победа над злото. Тя разчита на вътрешното, духовно прераждане, на взаимодействието на човешката свобода и божествената благодат. Християнството, по своята същност, не може насилствено да унищожи злото в човешката природа. То признава свободата на човека.
Хората се стремят към свобода и не искат да ги принуждават към добро. А за последиците от безкрайната свобода, дадена им от Бога, те обвиняват пак Бога. Но кой е виновен за това, че човешкият живот е пълен със зло? Християнството ли? Христос ли? Христос никога не е учил онова, за което критикуват, хулят и отхвърлят християнството. Ако хората следваха учението на Христос, тогава не би имало за какво да отричат християнството. Английският писател-фантаст Херберт Уелс представя един диалог между хората и Бога. Хората се оплакват на Бога, че животът е пълен със зло и страдания, войни и насилия и пр., че е непоносим. Бог им отговоря: „Щом това не ви харесва, не го правете!”
Човешката природа, поразена от първородния грях, е с намалена вместимост. Тя трудно вмества божествената истина на християнството, трудно разбира богочовешката правда, възвестена с идването на Христа- Богочовека. Човекът, макар и да се просвещава от светлината на благодатта, която идва от Бога, възприема самата Божия светлина съобразно устройството на своето духовно око, поставя на божественото откровение границите на своята природа, на своето съзнание. Християнската светлина не само се възприемала от хората ограничено, но се и извращавала. Извращавало се от хората и учението за Бога, Когото нерядко си представяли като източен деспот, абсолютен монарх. Извращавало се, и днес се разбира погрешно, и самото понятие за Църквата. Последната се схващала и схваща външно, отъждествявайки се с иерархията, с обредите, с греховете на обикновените християни; в нея са виждали и виждат преди всичко външността, учреждението. По-дълбокото и вътрешно разбиране за Църквата, като духовна организация, като мистично тяло Христово оставало и днес остава за мнозина на втори план.
Винаги трябва да се помни, че в Църквата има и божествена и човешка страна, че животът в Църквата е взаимодействие между божественото и човешкото. Божествената основа на Църквата е свята и непогрешима, тя не може да се изопачава и портите адови няма да й надделеят. Божествената страна на Църквата е Сам Христос, евангелското нравствено учение, основните начала на нашата вяра и църковните догмати, тайнствата, действието на благодатта на Светия Дух в Църквата. Човешката страна пък е погрешима и изменчива. В нея може да има извращения, упадък, охлаждане, както може да има и творчески импулс, развитие, обогатяване, възраждане. Греховете на хората, на църковната иерархия, не са грехове на Църквата, взета в нейната божествена същност, и ни най-малко не намаляват светостта на самата Църква. Християнството се противопоставя на грешната човешка природа, желае нейното просвещаване и преобразяване, а човешката природа се противопоставя на християнството, мъчи се да го изопачи. Води се постоянна борба между божественото и човешкото, при което ту божественото просвещава човешкото, ту човешкото извращава божественото. Християнството въздига човека, поставя го в центъра на света. Синът Божи станал човек, приел човешки образ и с това осветил човешката природа. Християнството сочи на човека върховната цел на живота, говори за високия произход на човека и за високото му предназначение.
За християнството трябва да съдим по апостолите и мъчениците, подвижниците и светците, а не по огромната маса полухристияни-полуезичници, които изопачават образа на християнството в света. Нека се стремим да не приличаме на последните, за да не разпъваме отново с делата си Христа и да не даваме повод заради нас името Божие да се хули от невярващите. Амин.