“Оттогава Иисус начена да проповядва и казва:
покайте се, защото се приближи царството небесно” /Мат.4: 17/.
Братя и сестри!
Господ желае спасението на всеки човек. Но не всеки човек желае спасението на дело. На думи всички искат да се спасят, а на дело отхвърлят спасението. Как го отхвърлят? Не с грехове, защото е имало големи грешници, като благоразумния разбойник, като Мария Египетска и др. Те са се покаяли за своите грехове и Господ им е простил: така те са получили спасение. Погива този, който греши и не се кае, а сам се оправдава за греховете си.
Господ е дошъл да призове към покаяние и чрез покаянието да спаси грешниците, т.е. тези, които съзнават своите грехове, каят се пред Господа, молят се за прошка. А тези, които или не виждат своите грехове, или сами лукаво оправдават себе си, тях Сам Господ отхвърля. Така Господ е отхвърлил и осъдил още на земята фарисеите, които са се смятали за праведни, дори за пример на другите.
Преподобният Сисой Велики, ученик на св. Антоний Велики, отправил просба към дошлите за душата му ангели да се помолят Господ да му даде да поживее още за покаяние. Преподобният Пимен Велики казвал: “Повярвайте, братя, където бъде сатаната, там ще бъда хвърлен и аз.” А той възкресявал мъртви. Така и всички Божии угодници до самата си смърт са оплаквали своите грехове, своя неизплатим дълг пред Бога.
А ние кои сме, за да скриваме от самолюбие своите грехове, да се оправдаваме, да лукавстваме? Ако човек не вижда своите грехове, това не значи, че ги няма. Това означава, че е затънал не само в грехове, но е изпаднал и в духовна слепота.
Повечето от нас се считат за добри християни, мнозина се смятат за благочестиви хора: ние никого не сме убили, не сме ограбили, а колкото до това, че вършим грехове – така правят всички. Затова няма в какво толкова да се каем, ние не се нуждаем от покаяние – така мислят повечето от нас. Това произлиза от непознаване на Евангелието, от неразбиране какво е християнството и в какво се състои покаянието.
Ако човек се смята за добър, и отделни, дори тежки грехове счита за случайни и е склонен да ги извинява със всякакви външни обстоятелства или с хората, или с бесовете, то тогава е изпаднал в състояние на явна или скрита прелест.
За да вървим по правилния път, трябва да внимаваме за себе си, да сравняваме своите дела, думи, помисли, влечения и пр. с Христовите заповеди, без да се оправдаваме за нищо, да се стараем да изправим себе си, доколкото можем, без да се обвиняваме и да осъждаме другите, да се каем пред Господа, да се смиряваме пред Него и пред хората.
Св. Симеон Нови Богослов е казал:”Изпълнението на евангелските заповеди ни учи на нашата немощ”. Затова ние само тогава наистина ще можем да видим себе си грешни и да разберем какви сме в действителност, когато започнем да живеем според евангелските заповеди. А ако не осъзнаваме, че сме грешници, значи не живеем според Евангелието. Какво да правим? Преди всичко да молим Бога за помощ, да се молим Господ да ни даде покаяние, да ни научи на покаяние.
Християнството се състои не във високи възторзи, не в някакви състояния и преживявания, а във виждането на своите грехове, в съкрушението и в плача за тях.
Ние угаждаме на Бога не тогава, когато изпълняваме заповедите, защото очакваме че Бог ще ни възнагради за нашите пости, молитви, бдения или милостиня, а само тогава, когато казваме:”Боже, бъди милостив към мене, грешния, и ми помогни да изпълня поне малко от това, което си ни заповядал в Своето свето Евангелие.”
Трябва да се съкрушаваме и да жалим, че със своите грехове оскърбяваме Господа, да искаме прошка от Него и да се стараем занапред да не ги повтаряме, а ако пак сме паднали в някакъв грях, трябва незабавно да искаме прошка и Господ ще ни прости, защото е дошъл да спаси не праведници, а грешници, т.е. съзнаващите своите грехове.
Искреността и дълбочината на покаянието се доказва с това, че човек се стреми повече да не повтаря греховете. Ако след банята на покаянието вярващият се върне пак към предишните си нечисти дела, с него се е случило, както казва св. ап. Петър, според истинската пословица:“псето се върна на своята бълвотина”, и “изкъпаната свиня – в тинната кал”/2 Петр.2:22/. Така, ако някой се кае за някакъв грях, но не иска да се откаже от него, например, ако се кае, че е блудник, а не желае да остави блудниците, ако се кае, че е скаран с брата си, а не търси примирение, ако се кае, че е обидил ближния си, а не иска да му се извини, също и за други подобни грехове, ако каещият се не желае да ги изостави и да ги покрие с добри дела, той извършва само външната страна на покаянието и поради това не придобива никаква полза от него.
Трябва да се борим с всички грехове, дори и с най-малките. Който е неверен в малкото, не му поверяват и голямото. А дяволът ни внушава:”Това е дребна работа, това е нищо”, а за по-важното:”Къде ще се бориш с това. То е за подвижниците”.
Постоянно трябва да съжаляваме за греховете си и винаги да ги имаме като че пред очите си, според казаното от Псалмопевеца:”моят грях е винаги пред мене”/Пс.50:5/. Св. пророк и цар Давид винаги помнил своя грях, чрез което се подбуждал към постоянно покаяние, което го предпазвало от повтаряне на греха.
Във виждането на греховете съзнанието на човека се променя, той вижда само своите немощи, грешки, недостатъци и затова се смята за по-лош от всички. Но в действителност в това време действа благодатта и го очиства от греховете, прави го друг, научава го на добродетели, приближава го към Бога, а човекът даже не забелязва това. Напротив, колкото по-чист и по-добър става, толкова повече започва да скърби и да плаче за своята нечистота и погибел.
Ако човек не се отклонява от този спасителен път, не слиза от кръста, приема с благодарност изпращаните му скърби и отива там, където го води Господ, то неговото спасение ще се извършва в продължение на целия му живот. И само Божият промисъл, в известно на него време, ще прекрати земния му живот и тази душа, която е смятала себе си за недостойна за среща с Бога и е осъдила себе си в ада, ще се пресели в небесното царство.
Братя и сестри, покаянието представлява смисъл на живота за всеки християнин. Има много хора, които се смятат за православни християни, но не желаят да ходят на църква в неделния ден, не считат това за задължително, а за ненужно и второстепенно, нямат никаква представа какво представлява покаянието и какво е неговото значение в живота на християнина. Много от тези, които са смятали, че днес нямат време да отидат на църква, че имат много работа, че трябва да отглеждат деца и да издържат семейство, и след това ще отидат на църква, след това ще започнат да се каят, много, които са мислели така, не са доживели дори до утрешния ден. Затова да не отлагаме нашето покаяние. По-често да си припомняме призива на Спасителя: ”Покайте се, защото се приближи царството небесно”, да познаем своята греховност, да се стремим да не осъждаме никого, да не се оправдаваме, да се смиряваме и Господ ще ни въздигне в свое време. Амин.