В името на Отца и Сина и Светия Дух! Спасителят, обръщайки се към Своите ученици, казал: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен” /Мат. 18:10/. Тези думи, записани от апостол Матей, се отнасят, разбира се, не само към апостолите, които ги чули от Самия Господ, но и към всички нас. Те са много важни, защото иначе не биха били приведени в Евангелието.
Основата на духовния живот е смирението пред ближните, отношението на любов, на уважение към тях – ето на какво ни учи духовният опит. Кои са тези „малки”? Това са хора, които изглеждат нищожни, малки в нашите очи, и не е важно, поради каква причина. Може би, човек заема скромно положение в обществото или, ни се струва, че нищо не е достигнал в духовния живот. Заповедта на Спасителя се състои в това: да не презираме никого, защото Ангелът на всеки „нищожен” човек, предстоейки пред Бога, се моли за него. Получава се, че видимото не съответства на невидимото и очевидното за нас съвсем не е такова в духовно отношение.
Ние считаме човека за малък, а неговият Ангел предстои пред Бога и се моли за него на Господа, защото „Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото” /Мат. 18:11/. Погиналите – това са тези, които ни се струват вече напълно ненужни, погубени. Действително, хората не обръщат внимание на падналия, сякаш вече осъден човек, но Спасителят е дошъл именно за това да потърси и спаси този погинал, „зачеркнат” в нашите очи.
„Как ви се струва? Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената? И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени. Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките” /Мат. 18:12-14/. Тази притча апелира към нашия здрав смисъл. Действително, ако пастирят загуби една от стоте свои овци, той би мислил за нея повече, отколкото за тези, които не са се загубили, и би се безпокоил, докато не я намери.
В Евангелието от Лука има притча, която е по-разбираема за нас, градските жители: за това как жена загубила една от своите десет златни монети и прилежно я търсила /Лк. 15:8-9/. Действително, ние знаем по себе си, че ако загубим някаква сума пари, то, знаейки, че тя лежи някъде у дома, ние няма да се успокоим, докато не я намерим. Ние не мислим за това, че всичкото останало имущество е на мястото си, а мислим именно за това, което сме загубили /макар, може би, да бихме могли да преживеем без загубеното/. Ако ние, хората, така се грижим за своето имущество, то колко повече Бог се грижи за човека, който представлява по себе си неповторим образ Божи. В Божиите очи най-нищожният, падналият, занемарилия себе си, по наше мнение, човек е безценен. Ето заради такъв най-последен, но безценен човек Господ е дошъл в света. Друга работа е, че не всеки се отзовава на този любвеобилен Божи призив, не всеки приема Кръстната жертва на Спасителя, принесена за всеки от нас в частност и за цялото човечество.
Ниобходимо е трезво да оценявате своите сили, за да не помислите след тази проповед или след това евангелско четиво, че трябва да се хвърляте на помощ на всеки погиващ човек. Това ще бъде безразсъдство, защото самите ние сме твърде и твърде немощни. Доведете у дома си някакъв бедняк, а той ще ви окраде. Този човек е паднал дотолкова, че на доброто отвръща със зло, затова трябва внимателно да правиш добро, така че сам да не погинеш. Ако ние спокойно можем да понесем кражбата, да не осъждаме, да не се прогневяваме, то, може би, бихме могли да постъпваме така, но нали ние ще се сърдим, ще негодуваме... По такъв начин, ние не ще можем да понесем изкушенията и човекът, на когото сме искали да помогнем, ще ни въведе в грях. Не на всички е дадено да бъдат Божии оръдия в делото на спасението на падналите хора, но ето да не осъжда, да не ги презира е задължение на всеки християнин. Ако ние ще презираме ближните, ще се лишим от всяка благодат и нашите трудове ще са напразни. Може да се каже така: ако човек не се научи да се отнася към ближните с уважение, той никога не ще преуспее духовно.
„Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си” /Мат. 18:15/. Акцентът трябва да се поставя не върху думата „изобличи”, а върху думите „спечелил си брата си”, т. е. да схванеш тези думи на Спасителя във връзка с предходните. Трябва да изобличаваш, не защото си се разгневил на човека, а защото ти не го презираш. Ако аз презирам някого, то ми е все-едно, ще се спаси ли той или ще погине. И обратното, ако аз се отнасям към човека с уважение, с любов, то съвестта ме подбужда да отида и да го изоблича /макар той и да не приеме това/, за да се помогна на човека да се опомни. Ето в такъв дух – на любов и уважение – трябва да бъде изобличението, само тогава ние ще имаме право да изобличаваме. Ние пък често постъпваме не по съвест и, за да има мир, не се опитваме да вразумим нашите близки: няма да го закачам, за да не ме закача и той.
Преподобни Исаак Сирин казва, че да изобличаваш ближния може само тогава, когато по време на молитва ти проливаш за него сълзи. Ние трябва да изобличаваме, защото уважаваме човека, ценим го и съзнаваме неговата ценност в Божиите очи. Да разсъдим трезво: имаме ли такава любов към ближния, която би оправдавала, може би, понякога и рязка дума по негов адрес, или нямаме такава любов? Ако нямаме, то по-добре ще бъде да мълчим, защото в такъв случай изобличението е признак не на любов, не на уважение, не на смирение пред ближния, а на ненавист или равнодушие, безразличие.
„Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме”. Трябва да обърнем внимание на думата „насаме”. Това значи: не опозорявай човека, направи така, че другите да не забележат неговата немарливост, и тогава за него, може би, ще е по-леко да са изправи. В такъв случай, даже изобличавайки, човек проявява снизхождение и любов към ближния. При нас пък става така: само да не ни се понрави нечия постъпка на човека, ние тутак-си започваме да крещим по него. Това също е един от признаците за това, че нашето изобличение е от действията на страстите, а не от благодатта. Ясно е, че няма никаква любов в такова изобличение.
„Ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума” /Мат. 18:16/.Да вземеш със себе си двама или трима свидетели се заповядва не, за да засрамиш човека, а за да го убедиш. Ние казваме на човека: „Ти направи неправилно това и това”. Ако това му се струва несправедливо, то, за да се убеди, че той е виновен, призоваваме хора, съгласни с нашето мнение. Ако човек вижда, че не само изобличаващия го мисли така, но и още някой, тогава той ще се вслуша в общото мнение и ще се изправи.
„Ако пък ли не послуша тях, обади на църквата” /Мат. 18:17/. Под Църква се разбира събранието на вярващи. В днешно време, за съжаление, няма в енориите такова общуване между нас един с друг, за да може събранието на вярващите да се нарече единно духовно семейство. Ако би имало подобно общение, тогава бихме могли да изпълним тази заповед на Спасителя буквално. Затова трябва всичко да съизмеряме с обстоятелствата в действителност. Мисля, че сега заповедта на Спасителя „обади на Църквата” ние можем да изпълним, разказвайки за съгрешенията на човека на този свещеник, при когото той обикновено ходи на изповед. А свещеникът ще му каже от името на Църквата: „Ти, брат, се заблуждаваш в това и това, по-добре не прави това”. И ние ще кажем на свещеника не с цел да оклеветим ближния, не, за да започне духовникът да се отнася зле към него, но заради изправлението на човека, желаейки му само доброто. Ние трябва изобличаваме – и насаме, пред свидетели, и чрез свещеника – само заради благото на ближния, а не заради мъст и наказание на своя събрат.
„Но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” /ст. 17/. Известно е, че евреите презирали езичниците и митарите. Общението с езичниците било забранено от Мойсеевия закон, а от митарите страняли и ги презирали като изнудвачи и изтезатели на собствения си народ, затова и Спасителят привежда такова сравнение: „нека ти бъде като езичник и митар”, т. е. ако този човек не желае да се кае и изправи, не общувай с него, нека той да бъде за тебе чужд. Ние пренебрегваме тези думи, макар те да са много важни. Общувайки близко с неразкаялия се грешник, човек, даже без да иска, несъмнено, приема от него лоши навици, въобще неговото отношение към живота, към доброто и злото. Затова по-добре да не общуваме близко с този, който остава неразкаял се, не се подчинява на Църквата. В това няма никакъв грях, обратното, това е изпълнение на заповедта на Спасителя. Ние пък, самонадеяно опитвайки се да призовем към покаяние някой човек /нека даже да е наш приятел или член на семейството/, с това нарушаваме заповедта на Спасителя. Вразумявайки човека с всички сили, с всички правди и неправди, ние нищо не постигаме, а само самите ние грешим и падаме.
„Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” /ст. 18/. Тези думи на Спасителя ни призовават към отговорност за ближните и се отнасят не само към свещениците или епископите, имащи власт да развързват и свързват грехове, но и към всички хора. Колкото и да ни изглежда странно, но ако ние задържаме обидата за някое зло, което човек ни е причинил, то за това зло ще му се налага да отговоря пред Бога /с изключение, разбира се, на тези случаи, когато той съвсем не е виновен/. И обратното, ако ние прощаваме на човека, то пред Бога ще му е много по-лесно да заслужи опрощение. Затова, даже ако човекът не ни слуша, не желае да откликне на призиви към покаяние, не желае да се смири пред нас, ние, прощавайки му, все пак съдействаме за спасението на душата му.
„Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” /ст. 19-20/. Ако ние, двама или трима, простили на ближния, сме решили безкористно, заради Бога да се молим за прощение на неговите грехове, то ако бихме имали наистина голямо дръзновение, безусловно нашата просба би била удовлетворена. Ето колко голяма е нашата отговорност пред ближните.
И така, ще кажа накратко. Първо, трябва да се боим да презираме ближния. Второ, ако има необходимост, то от любов към ближния /не от страст!/ трябва да го изобличим или сами, или прибягвайки към помощта на други хора, към помощта на Църквата – само да принесем на ближния полза. Трето, трябва да се боим да осъждаме човека, даже ако той не се е покаял, защото каквото свържем на земята, ще бъде свързано на и на небето. Страшно е това, че от нас зависи вечната участ на човека. И, накрая, ако има необходимост да молим Бога за някакво дело, ще знаем, че ние можем да дръзнем на това само, когато просим в името Божие и когато разберем, че носим отговорност за своята молитва.
Известен е такъв случай. Някакъв каменоделец със своята дневна заработка хранел бедните. Узнал за това един подвижник и започнал да се моли Бог да изпрати на каменоделеца богатство. Господ в откровение предупредил подвижника, че той не знае за какво се моли. Подвижникът дръзновено казал:”нека неговият грях бъде върху мене, само Ти да изпълниш това, за което моля”. Тогава Господ изпълнил неговата молба. Каменоделецът забогатял, но ако по-рано хранел подобните на него бедняци, то сега започнал да общува и пирува с такива, като него, богати и – погивал. След известно време подвижникът, отново оказал се по тези места, видял, как този човек се развратил, и се ужасил. Той започнал да се моли Господ да върне забогателия каменоделец в предишното състояние. По неговата молитва този се разорил и започнал, както по-преди, да дели с бедните, нищите и странниците своето дневно препитание.
Този случай показва колко е страшно да се молиш на Бога, не знаейки, угодно ли Му е това, за което ти молиш. Затова, преди дръзновено да въззовем към Бога и да поискаме, според Неговото обещание нашата молба да бъде изпълнена, ние трябва да си спомним следните думи на Спасителя: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”. Т. е. нашето прошение трябва да бъде в името на Господа Иисуса Христа, ние трябва да просим не поради своята земна корист, но заради Божието име, и само тогава ще можем да се молим с дръзновение, очаквайки изпълнението на просимото. Ето с каква отговорност трябва да подхождаме към нашата молитва и колко внимателно трябва да се отнасяме към ближните. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев